Той се втурна към антрето и започна припряно да се облича.
— Как така ще отидеш?
Сега не можеш да си тръгнеш! — възкликна Уляна, тръгвайки след него.
В ръцете си държеше едногодишната им дъщеря.
— Нима Антонина не е в състояние сама да извика лекар?
„Кога ли всичко това ще свърши?..“ — отчаяно си помисли Уляна, сдържайки вика, който напираше навън.
Степан закопча якето си, грабна ключовете и раздразнено погледна жена си.
През годините на брака той толкова се беше уморил да се разкъсва между майка си и съпругата си, че понякога беше готов да излее цялата натрупана злоба върху Уляна — само и само да му олекне.
Той разбираше, че ѝ е трудно с децата, знаеше, че днес тя е искала малко да се разсее, но не можеше да промени ситуацията.
— Когато аз пристигна, на нея веднага ѝ става по-добре!
— Не ти ли се струва странно, че това се случва всеки път? — предпазливо отбеляза Уляна.
— Може би тя просто се възползва от теб?
— И без това знам, че не си във възторг от майка ми, но имай малко съвест!
Уляна намести по-удобно малката Ниночка и, прехапвайки устна, едва се сдържа да не изтръгне ключовете от ръцете на мъжа си.
— Аз просто не искам Антонина да продължава толкова умело да те манипулира — каза тя студено.
— Тя нарочно ни настройва един срещу друг.
Помисли за това…
— Не искам да слушам нищо! — рязко я прекъсна Степан.
— Трябва да тръгвам!
Той бързо излезе, като силно тръшна вратата.
От резкия звук Уляна потръпна.
Тя погледна доволната малка и тежко въздъхна — уикендът отново беше провален.
— Имам чувството, че свекърва ми предварително знае всичките ми планове… Иначе как да си обясня, че вече месец не можем да се измъкнем до киното? — промърмори тя, поглеждайки часовника, и тръгна към стаята.
На малката масичка седеше по-голямата им дъщеря — четиригодишната Люба — и увлечено оцветяваше картинка.
— Мамо, а къде е тате? — попита момиченцето.
— Замина…
— При баба ли?
— Не, Любочка.
Баба Мария скоро ще дойде, ще пием чай заедно.
Така или иначе вече никъде няма да ходим — тихо каза Уляна, оставяйки по-малката на пода.
След половин час се чу звънецът.
На прага стоеше майката на Уляна — Мария Дмитриевна.
Тя учудено погледна дъщеря си, забелязвайки домашния ѝ вид.
— Уляна, а защо не си готова? — попита тя, сваляйки шапката си.
— Нали щяхте да ходите на кино!
— Здравей, мамо… Никуде няма да ходим — тъжно отговори Уляна.
— Степан отиде при Антонина…
— Защо? — учуди се жената.
— Отново ѝ е прилошало.
Лицето на Мария Дмитриевна веднага се промени.
— Тя още ли продължава?
Кога най-после ще свърши този цирк?!
— Никога… — горчиво се усмихна Уляна.
— И Степан пак ми се обиди.
Все повече се отдалечава, мисли си, че съм лоша снаха.
Те влязоха в стаята, където бабата веднага беше наобиколена от радостните внучки.
Когато шумът малко утихна, Мария Дмитриевна замислено каза:
— Трябва да се предприеме нещо.
Още малко — и разводът няма да е далеч… — тя внимателно погледна дъщеря си.
— Знам такива жени: родила е „светлината в прозореца си“ и сега няма да го пусне… Не е без причина, че мъжът ѝ я е напуснал.
— Вече пет години се опитвам да оправя отношенията! — отчаяно каза Уляна.
— Но тя пак се намесва: идва всеки ден, сякаш си е у дома, рови в нещата ми!
Ти нали знаеш… — въздъхна тя.
— А да се говори със Степан е безполезно.
Дори го молих да смени ключалките — той само се ядосва.
— Имам една идея… — каза Мария Дмитриевна с хитра усмивка.
Тя вече знаеше как да изобличи свекървата.
— Мамо, как си? — загрижено попита Степан, като хвана майка си за ръка.
Антонина Викторовна лежеше на леглото — румена, със сини очи и пухкава сива коса.
В очите ѝ се четеше доволство, но тя продължаваше да стене.
— Ох, колко ми е зле… Възрастта си казва думата… — прошепна тя.
— Да извикаме ли линейка?
— Не, не! — уплашено заклати глава тя.
— По-добре ми донеси вода.
Степан бързо донесе чаша.
Като се върна, той седна до нея и наблюдаваше майка си.
След като отпи глътка, тя въздъхна с облекчение и погледна сина си.
— Изглеждаш някак тъжен… Какво се е случило?
— Да… С Уляна малко се скарахме…
В очите на Антонина проблесна гняв.
— Как изобщо живееш с нея? — раздразнено каза тя.
— През всичките тези години ти съвсем се промени…
— Мамо!
Аз обичам Уляна — твърдо отвърна той.
— Просто искахме да отидем на кино, но сега не се получи.
— За нея киното е по-важно от моето здраве?!
Тя само чака кога ще се освободи моят апартамент!
Степан изненадано се изправи.
— Мамо, какво говориш?
Вече ти е по-добре.
Май трябва да тръгвам.
Антонина рязко изпусна чашата и се хвана за сърцето — не можеше да позволи снаха ѝ да победи.
На следващата сутрин в апартамента на Антонина се чу звънецът.
Тя се изненада — не очакваше гости.
На вратата стоеше Уляна.
— Уляна?
Какво се е случило?
— Добро утро.
Трябва сериозно да поговорим — спокойно каза тя и влезе.
Двете минаха в кухнята.
Антонина запари евтин чай и сложи на масата сухи бисквити.
— Е, какво има? — попита тя с насилена усмивка.
— Защо манипулирате сина си? — попита Уляна направо.
— Какво имаш предвид? — напрегна се свекървата.
— Вие прекрасно разбирате!
Заради вашите „пристъпи“ ние не можем да живеем нормално!
Нито почивни дни, нито отдих… Върнете ключовете от апартамента!
— Само това оставаше!
Това е апартаментът на сина ми!
Не ти харесва — събирай си нещата и се махай!
Уляна я погледна внимателно и разбра всичко.
— Какво се опитвате да постигнете?
Искате Степан да живее с вас?
— Да! — рязко отговори Антонина.
— Той е мой син!
А ти си никоя!
Един мъж трябва да живее спокойно, а не да влачи семейство на гърба си!
— Аз съм в майчинство…
— Какво значение има?!
С мен ще му е по-добре!
— Сериозно ли говорите? — потресено попита Уляна.
Без да чака отговор, тя си тръгна.
„Тя винаги е искала да се отърве от мен…“ — мислеше си Уляна на улицата.
— „Време е да сложа точка…“
Още същия ден Уляна поговори с мъжа си и му разказа всичко.
Той не ѝ повярва.
Тогава тя взе решение — събра децата и отиде при майка си.
— Няма да живея в дом, в който всеки може да влиза!
Избирай: или се местим и поставяме граници, или развод!
Степан се опитваше да я върне, но безуспешно.
След седмица, сблъсквайки се с „грижите“ на майка си, която на практика се беше нанесла при него, той разбра истината.
Той се помири с Уляна и се съгласи да се преместят.
Животът се оправи — не идеално, но по-спокойно.
А Антонина Викторовна все още се надяваше, че един ден синът ѝ ще се върне при нея… както преди.
