Така че сама си решавай нейните прищевки и проблеми.
Ксения седеше пред компютъра, когато входната врата се тръшна.
Дмитрий.
Тя го разпознаваше по стъпките: тежки, уморени, с пауза в коридора, където си събуваше обувките.
Обикновено след работа отиваше направо под душа, но днес се насочи към кухнята.
Ксения не откъсна поглед от екрана, довършваше тримесечния отчет, който трябваше да бъде изпратен на клиента след два часа.
— Ксю, заета ли си? — Дмитрий надникна в стаята, където тя си беше устроила работен кът.
— Много, — отвърна кратко тя, без да спира да въвежда числа в таблицата.
— След два часа трябва да го предам.
Той се поколеба на вратата.
Ксения го усети с цялото си тяло, както животно усеща приближаването на буря.
Когато Дмитрий се мотаеше така, значи щеше да последва молба.
Не негова молба.
Нейна.
— Мама се обади, — започна той, а Ксения затвори очи.
— Утре има преглед при кардиолог, в десет сутринта.
Моли да я закараме.
Пръстите на Ксения застинаха над клавиатурата.
В главата ѝ мигновено премина: утре в девет има разговор с клиента, после корекции по проекта, после…
Стоп.
И защо всъщност трябва да е тя?
— А ти? — Ксения се обърна.
— Не можеш ли?
— Ксюша, нали знаеш, че утре имам среща.
Не мога да си поискам отпуск, важно е.
— А моето не е ли важно? — Гласът ѝ стана остър като парче стъкло.
— И аз работя, между другото.
Това, че стоя вкъщи, не означава, че съм свободна.
Дмитрий въздъхна.
С онази особена, примирена въздишка, която тя мразеше с цялата си душа.
Въздишката на човек, който предварително е уморен от конфликта и е готов просто да изчака, докато бурята утихне.
— Ксения, недей започва.
Мама не се чувства добре, има нужда от помощ.
Това е само веднъж.
Само веднъж.
Ксения се усмихна кисело.
Само веднъж беше преди три седмици, когато Олга Сергеевна я помоли да я придружи до магазина за хранителни стоки, защото „я болят краката“.
Само веднъж беше преди месец, когато трябваше да закара свекървата до поликлиниката за изследвания, защото „я е страх сама“.
Това се случваше всяка седмица през последните три години.
— Дима, — Ксения стана от бюрото.
Вътре в нея нещо се свиваше, натежаваше.
— А защо не Света?
И сестра ти има кола.
И между другото, работи на смени.
Може пък утре точно да ѝ е почивен ден?
— Светка живее далеч, трябва да минава през целия град, — промърмори Дмитрий, отмествайки поглед.
— А ти си наблизо.
И освен това мама помоли теб.
Ксения усети как в нея нещо се скъса.
Не шумно, не драматично — тихо, както се къса опъната струна.
Помолила е нея.
Разбира се.
Защото Ксения е удобна.
Защото Ксения е наблизо.
Защото Ксения винаги се съгласява, стискайки зъби, избутвайки настрана своите задачи, своите планове, своя живот.
— Мама помоли теб, — повтори тя бавно.
— А ти дотича да ми предадеш тази молба.
Като куриер.
— Ксю, ама какво ти става…
— Какво аз? — Ксения направи крачка към него и Дмитрий неволно отстъпи назад.
— Какво аз, Дмитрий?
Трета година карам майка ти по лекари, магазини и аптеки.
Слушам наставленията ѝ, че боршът го готвя неправилно, че бърша праха не където трябва и изобщо, че от мен не става жена.
Усмихвам се, кимам и се правя, че всичко това ми е приятно.
А ти какво?
Ти просто ми предаваш нейните искания, сякаш това е най-нормалното нещо на света.
— Тя е моя майка…
— Твоя! — прекъсна го Ксения.
— Твоя майка, Дмитрий.
Не моя.
Така че сама си решавай нейните прищевки.
Настъпи тишина.
Дмитрий гледаше жена си така, сякаш внезапно беше заговорила на непознат език.
А Ксения стоеше със свити юмруци и усещаше как в нея се разгаря нещо горещо и страшно: онова, което беше потискала твърде дълго.
Дмитрий мълчеше и това мълчание само още повече разпалваше Ксения.
Думите, които беше трупала с месеци, с години, избухваха навън като вода от спукана язовирна стена.
— Помниш ли как майка ти дойде у нас още през първия месец след сватбата? — Ксения говореше тихо, почти спокойно, но гласът ѝ трепереше.
— Влезе без да звъни, със собствените си ключове, които ти ѝ беше дал „за всеки случай“.
Бях по халат, разрошена, без грим.
А тя погледна масата и каза:
— Каква е тая закуска?
Омлет?
Дима, нали ти обичаш яйца на очи с домати.
А ти кимна.
Просто кимна, като послушно момче.
— Ксю, това е дреболия…
— Дреболия? — Тя се засмя кратко и злобно.
— Да, дреболия.
Както и това, че ми мести тенджерите в кухнята, защото „така е по-удобно“.
Както и това, че ме учеше как се мие подът: по диагонал, а не по дължина.
Отиваме при нея за уикенда, а тя демонстративно приготвя любимите ти ястия и намеква, че явно те храня зле, щом толкова се радваш на нейните кюфтета.
Дмитрий отмести поглед.
Ксения виждаше как преглъща, как стиска челюсти.
Но не възразяваше.
Защото това беше истина и двамата го знаеха.
— А помниш ли рождения ми ден миналата година? — продължи Ксения и гласът ѝ стана по-тих, по-болезнен.
— Щяхме да ходим на ресторант, само двамата.
Толкова чаках тази вечер.
Купих си нова рокля, записах си час в салона.
А два часа преди да излезем майка ти звъни и плаче в телефона.
Вдигнало ѝ се е кръвното, зле ѝ е, страх я е, елате бързо.
Изтичахме.
Лежеше на дивана, бледа, с апарат за кръвно.
А половин час по-късно, когато ти отиде до аптеката, стана сякаш нищо не е било и си направи чай.
Каза, че кръвното ѝ се е нормализирало.
Останахме у нея до късно през нощта.
Ресторантът пропадна.
Роклята така и не облякох.
— Наистина ѝ беше зле, — каза тихо Дмитрий.
— Беше я страх да остане сама на моя рожден ден, — отсече Ксения.
— Това беше всъщност.
Не може да се примири, че имаш жена.
Че аз съм по-важна за теб.
Макар че, изглежда, съм се лъгала по този въпрос.
— Това не е честно.
— Не е честно? — Ксения усети как сълзите се надигат в гърлото ѝ, но ги задържа.
— А това честно ли е: ставам в седем сутринта, работя до обяд.
После готвя, чистя, пера.
После пак работя до вечерта.
В събота майка ти звъни и моли да ѝ помогна да разчисти гардероба, да отида до пазара, да поседя с нея, защото „ѝ е скучно сама“.
А къде е Света?
Света е заета.
Света си има свой живот.
А аз, излиза, нямам?
Дмитрий прокара ръка по лицето си.
— Ксюша, разбирам, че ти е тежко.
Но тя е възрастна, има нужда от помощ.
— Тя е на шейсет и пет, Дима! — Ксения почти крещеше.
— По-млада е от много хора, които сами се грижат за себе си и още гледат внуци.
Просто има син, който не умее да ѝ отказва.
И жена на този син, която се е превърнала в безплатна болногледачка, шофьорка и прислужница за всички случаи.
Той мълчеше.
И в това мълчание Ксения внезапно видя ясно всичко: той няма да спори.
Няма да я защити.
Просто ще изчака, а после ще каже нещо помирително и всичко ще си остане по старому.
Но не и този път.
Точно като по поръчка телефонът на Дмитрий звънна.
Той трепна, погледна екрана и пребледня.
— Мама, — издиша той.
— Вдигни, — каза Ксения.
— Хайде, вдигни пред мен.
Дмитрий включи високоговорителя.
Гласът на Олга Сергеевна изпълни стаята, настоятелен и тревожен едновременно.
— Димочка, какво стана с Ксения?
Съгласи ли се утре да ме закара?
Много зле съм.
Цяла нощ ме боцкаше сърцето.
Страх ме е да ходя сама, ами ако там ми стане съвсем зле и до мен няма никого…
Ксения гледаше мъжа си.
Той отвори уста, но тя го изпревари.
Взе телефона от ръцете му.
— Олга Сергеевна, Ксения е.
Настъпи пауза.
Свекървата явно не очакваше, че ще ѝ отговори снаха ѝ.
— А, Ксюша.
Значи ще ме закараш, нали?
В десет трябва да съм в поликлиниката, така че трябва да тръгнем в девет и половина.
Нали има задръствания…
— Не, — каза спокойно Ксения.
— Утре няма да ви закарам.
Тишината стана звънка.
— Какво? — В гласа на свекървата се появи стомана.
— Как така няма да ме закараш?
Аз не съм добре, нужна ми е помощ!
— Повикайте си такси или, ако наистина ви е толкова зле, линейка, — каза Ксения равномерно, макар че отвътре цялата трепереше.
— Или помолете Света.
Или Дмитрий да си поиска отпуск от работа.
Аз утре съм заета.
— Заета? — Олга Сергеевна мина на писклив тон.
— С какво си толкова заета?
Седиш си вкъщи и ровиш в интернет!
Тук на човек му е зле, нужна е помощ!
Дима, чуваш ли какво говори жена ти?!
Дмитрий стоеше блед, объркан и Ксения разбра: сега няма да каже нито дума.
Ще мълчи, както най-често.
— Олга Сергеевна, аз работя.
Това, че работя от вкъщи, не прави работата ми по-малко важна.
Утре имам среща с клиент и срокове по проекта.
Не мога да зарежа всичко и да ви карам през целия град.
— Не можеш?! — Свекървата вече крещеше открито.
— Аз толкова неща съм направила за теб!
Аз Дима съм го отгледала, изучила, човек съм го направила!
А ти не можеш дори да ме закараш!
Неблагодарница!
— Вие сте отгледали Дима, — повтори Ксения и в гласа ѝ прозвуча нещо ново, твърдо.
— Своя син.
Това е бил ваш майчин дълг, а не услуга към мен.
Аз не ви дължа нищо, Олга Сергеевна.
Това, че съм жена на Дима, не ме прави ваша слугиня или човек, който ви е нещо длъжен.
— Дима! — зави свекървата.
— Чуваш ли как ми говори тя?!
Ще търпиш ли това?!
Ксения подаде телефона на Дмитрий.
Той я гледаше като чужда.
— Мамо, мамо, успокой се…
— Няма да се успокоя! — Олга Сергеевна вече плачеше, хлипаше.
— Целия си живот съм ти дала, а ти позволяваш на тая… на тая… така да ми говори!
Сърцето ми е болно, трябва ми лекар, а тя отказва!
Ами ако ми стане лошо!
Ами ако умра!
— Няма да умрете, — каза тихо Ксения.
— Повикайте линейка, ако ви е толкова зле.
Но аз няма да дойда.
Тя се обърна и излезе от стаята.
Зад гърба си чуваше как Дмитрий мънка нещо в телефона, успокоява, обещава.
Ръцете ѝ трепереха.
Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ се струваше, че ще изскочи от гърдите.
Но Ксения не отстъпи.
За първи път от три години не отстъпи.
Ксения се върна в стаята си и затвори вратата.
Седна на бюрото, втренчи се в екрана, но буквите се размазваха пред очите ѝ.
Ръцете ѝ все още трепереха.
В гърдите ѝ имаше странно чувство: сякаш едновременно са свалили от нея тежък товар и са натоварили нов, непознат.
Тя го направи.
За първи път от три години беше казала „не“.
И не просто отказа, а каза всичко направо, без учтиви недомлъвки и извинения.
В коридора стъпките утихнаха.
Дмитрий дълго говори с майка си, после всичко утихна.
Ксения чуваше как ходи из апартамента, отваря хладилника, затваря го.
После тихо почукване по вратата.
— Ксю, може ли?
Тя не отговори.
Той влезе сам, предпазливо, както се влиза в стая на тежко болен човек.
— Уговорих мама да си повика такси, — каза уморено той.
— Света все пак утре е свободна, ще я посрещне в поликлиниката.
— Ето, виждаш ли, — Ксения се обърна.
— Излиза, че може и без мен.
Дмитрий седна на края на дивана и сведе глава.
— Не си мислех, че ти е толкова тежко.
Никога не си говорила така.
— Говорила съм, — тихо възрази Ксения.
— Сто пъти съм говорила.
Но ти не чуваше.
Кимаше, съгласяваше се, а после пак идваше с поредната молба от мама.
Защото така е по-лесно.
По-лесно е да помолиш мен, отколкото да ѝ кажеш „не“.
Той мълчеше.
Ксения стана и отиде до прозореца.
Навън се смрачаваше.
Ноемврийска вечер, студена и влажна.
— Дима, аз повече не мога да живея така, — каза тя, без да се обръща.
— Не мога да бъда удобна за всички, освен за себе си.
Майка ти не ме уважава.
А ти не ме защитаваш.
Чувствам се чужда в собственото си семейство.
— Какво искаш да направя? — В гласа на Дмитрий прозвуча обърканост.
— Да спра изцяло да общувам с майка си?
— Искам да пораснеш, — Ксения се обърна и той видя сълзите в очите ѝ.
— Да се научиш да ѝ казваш „не“, когато прекрачва границите.
Да заставаш на моя страна, когато ме унижава.
Да усещам, че си мой мъж, а не неин послушен син, който ме жертва заради нейното спокойствие.
— Ксюша…
— Говоря сериозно, Дима, — тя изтри сълзите с опакото на ръката си.
— Или нещо се променя, или си тръгвам.
Ще намеря квартира под наем, ще си преместя нещата.
Ще живея сама.
Ще ми е трудно, ще ме е страх, но не толкова, колкото сега.
Защото сега се задушавам.
Дмитрий вдигна очи към нея.
В тях имаше страх.
Истински, неподправен.
— Сериозно ли го казваш?
— Напълно.
Той стисна ръце в юмруци и погледна към пода.
— Трябва ми време, — изстиска от себе си.
— Не знам как става това.
Как да кажеш „не“ на майка си и при това да не се чувстваш като последния човек.
— Време имаш, — каза Ксения.
— Но не безкрайно.
И няма да чакам с години, Дима.
Вече изгубих три години, докато се нагаждах към всички около себе си.
Сега искам да живея своя живот.
С теб, ако си готов да ме подкрепиш.
Или без теб — ако не си.
Тя се върна към компютъра.
Дмитрий така и остана седнал на дивана, прегърбен, с глава в ръцете.
Ксения отвори документа с отчета.
Буквите все още плуваха, но тя се насили да се съсредоточи.
Вътре в нея беше празно и едновременно леко.
Като след дълга болест, когато кризата е отминала и тялото едва започва да осъзнава, че е оцеляло.
Дмитрий стана и излезе от стаята.
Вратата тихо се затвори след него.
Ксения пое дълбоко въздух и отпи глътка вода, изправи се и отново отвори таблицата.
За първи път от много време не ѝ се искаше да се извинява.
Дори ако тази свобода я плашеше до треперене.
