Нина обичаше съботните сутрини.
Именно в събота не трябваше да бърза за никъде, можеше да лежи, заровила нос в рамото на Коля, да слуша как улицата се събужда зад прозореца и да мисли за нещо хубаво.
Например за това, че по сметката вече се бяха събрали двеста и четиридесет хиляди, което означаваше, че до мечтания милион оставаха малко по-малко от две години.
После — тристаен апартамент в нов квартал, детска стая с жълти пердета и може би куче.
Или котка.
Или и двете.
— За какво мислиш? — сънено попита Коля, без да отваря очи.
— За жълти пердета.
— Ясно — усмихна се той, без да разбира, и я придърпа по-близо.
Те се бяха оженили преди три години.
Коля беше на двадесет и осем, Нина — на двадесет и шест.
И двамата работеха, и двамата градяха кариера, и двамата искаха първо да поживеят за себе си — да пътуват по света, да стъпят на краката си, да усетят стабилна почва под краката си, преди да пуснат корени.
Решението беше осъзнато, обсъдено, изстрадано в дълги вечерни разговори на чай.
Никакъв натиск, никакво бързане.
И двамата знаеха какво искат.
Само че свекървата, Валентина Петровна, не вярваше в това.
Валентина Петровна беше едра, шумна жена и абсолютно убедена в собствената си правота по всеки въпрос.
Тя беше отгледала две деца — Коля и по-малката Лена — без съпруг, който си беше тръгнал, когато Лена беше на три години, и оттогава смяташе, че има право на особено уважение.
А това уважение, според нея, се изразяваше в това околните да приемат думите ѝ като ръководство за действие.
С Нина не им потръгна още от първия поглед.
— Прекалено е слаба — каза тя на Коля след първото запознанство.
— Такива не раждат.
Коля тогава махна с ръка, решавайки, че майка му просто се тревожи и я преценява.
Но Валентина Петровна не просто я преценяваше — тя методично, последователно и без капка свян изграждаше своя версия на реалността, в която Нина беше виновна за липсата на внуци.
На всяка семейна трапеза, при всеки удобен случай тя успяваше да вметне нещо подобно.
Ту въздишаше: „Другите вече по две деца народиха, а вие все пътувате“.
Ту, докато наливаше чай, уж случайно подхвърляше: „Казват, че ако много се отлага, после изобщо не става“.
Ту, гледайки Нина с нарочно съчувствие, казваше: „Само не се притеснявай.
Сега медицината е такава, всичко лекуват“.
Отначало Нина мълчеше.
После започна да отговаря кратко и студено.
После тя и Коля поговориха, Коля поговори с майка си, майка му се обиди, поплака, каза, че никой не я разбира, и след седмица всичко се повтори отново.
— Тя го прави нарочно — казваше Нина на Коля.
— Тя прекрасно знае, че ние сами така сме решили.
— Тя просто иска да ме нарани.
— Тя не е лоша — отговаряше Коля.
— Тя просто… такава си е.
— „Такава“ не е оправдание.
Той се съгласяваше.
Пак говореше с майка си.
Майка му пак се обиждаше.
Кръгът се затваряше.
За влога Валентина Петровна научи случайно — Коля се изпусна пред нея, че с Нина спестяват за апартамент.
Тогава майка му замълча, но Нина видя как нещо проблесна в очите ѝ.
Нещо лошо.
— Не трябваше да ѝ казваш — каза тя после на Коля.
— Хайде сега, какво, ще ги вземе ли?
— Не знам.
Но по-добре да не беше казвал.
Коля отново махна с ръка.
Той изобщо беше незлоблив, мек човек, който предпочиташе да мисли добро за хората.
Това беше едновременно негово достойнство и неговата уязвимост.
Лена, по-малката сестра на Коля, беше красива, лекомислена девойка на двадесет и три години, която умееше да се забърква в истории със завидно постоянство.
Тя сменяше работи, сменяше увлечения, сменяше млади мъже — и в един момент не внимава достатъчно.
Новината за бременността тя съобщи на майка си през ноември.
Нина научи за това от Коля, който беше научил от майка си, която му се беше обадила в паника и половин час плакала по телефона.
Бащата на детето — някой си Артьом, с когото Лена се срещаше от половин година — беше готов да се ожени.
Лена мислеше.
Мислеше дълго — прекалено дълго.
Когато най-накрая реши да остави детето, срокът вече не позволяваше друг изход.
Майка ѝ въздъхна с облекчение.
Лена постави условие: сватба.
Истинска.
С банкетна зала, бяла рокля, жива музика и гости не по-малко от петдесет души.
— Няма да се подпиша само в гражданското — твърдо заяви Лена.
Артьом сви рамене — той, изглежда, беше готов на всичко, само да го оставят на мира.
Родителите му вдигнаха ръце: пари няма.
Родителите на булката, тоест Валентина Петровна в горда самота, също вдигна ръце: пари няма.
Нина чуваше тези разговори с половин ухо и разбираше всичко.
Тя го разбра още преди Валентина Петровна да се обади и да каже, че иска да мине „да поговорят“.
— Коля — каза Нина онази вечер, — тя ще дойде за пари.
— Нин, ти веднага…
— Коля.
Тя ще дойде за пари.
Той замълча.
Значи и той разбираше.
Валентина Петровна дойде в неделя следобед, когато Нина тъкмо беше измила съдовете след обяда и се канеше да седне с книга.
Тя влезе в антрето, събу се, мина в кухнята, оглеждайки се като човек, който отдавна не е бил тук и не е особено радостен, че отново се намира тук, и седна на масата, без да чака покана.
— Коля вкъщи ли е? — попита тя, гледайки покрай Нина.
— Сега ще го повикам.
Коля излезе от стаята с вид на човек, който отива на разпит.
Седна срещу майка си.
Нина остана права до печката със скръстени ръце.
Валентина Петровна започна отдалеч — с Лена, с положението ѝ, с това колко неподходящо се случва всичко и как тя, майката, вече не спи нощем.
После премина към Артьом — не лошо момче, работи, но пари няма, родителите му са обикновени хора.
После — към сватбата.
Към това как Лена заслужава нормален празник, как все пак е дъщеря, как не може просто тихичко да се подпишат и да се престорят, че нищо не се случва.
Нина слушаше и разбираше накъде върви всичко.
— И ето, помислих си — най-накрая каза Валентина Петровна, като погледна Нина с изражение, което явно трябваше да означава доброжелателност, — вие с Коля така или иначе засега не правите деца.
Сами казвахте, че не бързате.
А парите ви лежат, трупат се.
Дай своя влог на зълва си за сватбата, а когато родиш, тя ще ти го върне.
В кухнята стана тихо.
Нина бавно обърна глава и погледна свекърва си.
Тя я гледаше в отговор — спокойно, дори с известно превъзходство, като човек, който току-що е казал нещо напълно разумно и чака благодарност.
— Това са нашите пари — тихо каза Коля.
— Ние ги събирахме за апартамент.
— И какво от това? — Валентина Петровна сви рамене.
— Апартаментът няма да избяга.
Млади сте, ще съберете пак.
А Лена сега е бременна, нужна ѝ е помощ.
Това е семейство, Коля.
Семейството трябва да помага.
— Бихме помогнали — каза Коля, — ако ни бяха помолили.
Но нямаме такива пари, които можем да дадем за сватба.
— Имате — кратко каза майка му.
— Знам колко има там.
Нина почувства как бузите ѝ започват да горят.
— Знаете колко има там? — попита тя бавно.
— Е, Коля някога беше казал…
— Коля беше казал, че спестяваме за апартамент.
Той не беше казал, че вие можете да се разпореждате с тези пари.
Валентина Петровна я погледна със студено раздразнение.
— Не говоря с теб.
— Вие сте в моя апартамент — каза Нина.
— Говорите за моите пари.
Говорите с мен.
— Това е и апартаментът на Коля.
— Придобит е съвместно.
И влогът е съвместен.
Значи половината е моя.
И аз казвам: не.
Валентина Петровна сви устни.
После погледна сина си — с онзи поглед, с който гледат дете, очаквайки най-накрая да се вразуми и да постави на място разглезената играчка.
— Коля, кажи ѝ ти.
Коля мълчеше.
— Коля — повтори майка му и в гласа ѝ се появи онази особена интонация, която Нина за три години беше изучила до последната нота — интонацията на жена, свикнала да ѝ се подчиняват.
— Нали разбираш, че сестра ти има нужда от помощ.
Че Лена сега е сама, че ѝ е тежко.
Ти си ѝ брат.
— Аз съм ѝ брат — каза Коля.
— Но няма да платя сватбата ѝ с нашите пари.
Нещо в лицето на Валентина Петровна трепна — изненада, почти обида.
Тя явно не го беше очаквала.
— Значи за теб някаква… — Валентина Петровна направи неопределен жест към Нина — е по-важна от родната ти сестра?
— Нина е моята жена.
И ти си в нейния дом.
Валентина Петровна се облегна назад на стола.
Помълча.
После каза — тихо, почти замислено, и именно това беше по-страшно от вик:
— Още от самото начало знаех, че това не е правилната жена.
Казвах ти.
Имаше по-добри варианти.
Ти не ме послуша.
А тя… — тя погледна Нина, — тя няма да ти роди деца.
Винаги съм била сигурна в това.
Три години минаха.
Празно.
Не защото „не бързате“.
А защото няма с какво.
Нина почувства как търпението ѝ се скъса.
Не я заболя — тя отдавна беше свикнала с тези намеци, с тези погледи, с това вечно „другите отдавна“.
Нина захвърли последните приличия, които беше спазвала от учтивост, от уважение към съпруга си, от нежелание да устройва поредния семеен скандал.
— Вие съвсем сте се самозабравили — каза Нина.
Гласът ѝ прозвуча равен.
После — по-силно.
— Съвсем сте се самозабравили!
Да дойдете в чужд дом, да поискате пари, които никой не ви е обещавал, и при това още да обиждате човека, от когото искате тези пари!
Вие изобщо разбирате ли как се нарича това?!
— Не ми крещи — студено каза Валентина Петровна.
— Не съм дошла при теб.
Дошла съм при сина си.
Това не е твоя работа.
— Това е моят апартамент!
Моите пари!
Как да не е моя работа?!
— Коля — свекървата се обърна към сина си, сякаш Нина изобщо не беше в стаята, — озапти жена си.
Научи я да уважава по-възрастните, докато не е станало късно.
В този момент Коля стана.
Нина видя как се изправя — бавно, тежко, като човек, който дълго е седял върху нещо неудобно и най-накрая е решил да стане.
Той беше висок, нейният Коля, и когато стоеше така, с изправени рамене, изглеждаше по-широк и по-твърд от обикновено.
— Мамо — каза той, — стига.
— Какво?
— Стига.
Каза достатъчно.
Той говореше равно, без да крещи, и това беше по-страшно.
— Жена ми е права.
Ти дойде в нашия дом, поиска нашите пари и обиди Нина.
Няма да позволя така да се отнасят с нея.
Нито в нашия дом, нито където и да било!
— Коленка, аз само…
— Не, мамо.
Много пъти сме говорили с теб за това.
Помниш ли?
Молихме те да не правиш намеци, да не говориш пред всички за деца, да не унижаваш Нина.
Ти не чуваше.
Може би сега ще чуеш.
Валентина Петровна го гледаше с изражение на човек, когото току-що са ударили с нещо, което не е очаквал.
Тя отвори уста, затвори я.
После каза и гласът ѝ потрепери:
— Значи си на нейна страна.
— Аз съм на нашата страна — каза Коля.
— Ние с Нина сме една страна.
Така става, когато хората се женят.
— А Лена?
Лена не ти ли е важна?
— Лена ми е важна.
Но няма да плащаме за нейните грешки.
Тя е възрастен човек.
Нека се подпишат така, както могат да си позволят.
Това е нормално.
Няма нищо срамно в скромна сватба.
— Тя не иска скромна сватба!
— Това е неин проблем — каза Нина.
Тихо и много ясно.
— Тя е на двадесет и три години.
Сама се е забъркала в тази история.
Нека сама се измъква от нея.
Валентина Петровна стана.
Оправи блузата си.
Погледна Нина продължително — така, както гледат нещо неприятно.
— Разбира се, ще си тръгна — каза тя.
— Но ще запомня това.
— И аз ще го запомня — отвърна Нина.
Същата нощ Нина дълго не можа да заспи.
Коля дишаше тежко до нея — той умееше бързо да пуска тежките неща, това беше негов особен талант, който Нина едновременно ценеше и малко му завиждаше.
Тя лежеше в тъмното, гледаше тавана и превърташе сцената отново и отново.
Дай своя влог на зълва си за сватбата, а когато родиш, тя ще ти го върне.
Именно така беше казано.
Спокойно, по-хазяйски, сякаш не ставаше дума за чужди спестявания, а за нещо, което се разбира от само себе си.
Сякаш Нина беше нещо като сейф — стои си в ъгъла, събира, чака, докато дойде някой необходим.
Нина мислеше колко отдавна се влачи това.
Три години.
Три години намеци, въздишки, съчувствени погледи.
Три години обяснения — ние така решихме, не бързаме, искаме първо да стъпим на краката си.
Три години, в които тези обяснения или не ги чуваха, или ги обявяваха за оправдания.
Тя не беше безплодна.
Беше здрава.
С Коля се бяха прегледали — просто за себе си, защото Нина искаше да знае със сигурност.
Всичко беше наред.
Тя не беше казвала това на свекърва си, защото смяташе, че не е длъжна да се отчита за здравето си пред чужд човек.
А Валентина Петровна — въпреки всичко, което ги свързваше чрез Коля — за Нина беше именно чужд човек.
Чужда.
Може би това беше жестоко.
Може би трябваше още от самото начало да седнат, да поговорят, да обясни — не студено, както обикновено правеше, а истински, открито.
Може би тогава всичко щеше да се развие иначе.
Но Нина гледаше тавана и разбираше: не, нямаше да се развие иначе.
Защото проблемът не беше в недоразумение.
Проблемът беше в това, че Валентина Петровна още от самото начало беше решила, че Нина не е тази.
Не е жената за сина ѝ.
И всичко останало — измислиците за безплодие, претенциите за децата, историята с влога — всичко това бяха само различни начини да се каже едно и също: ти тук си чужда.
Нина се обърна на една страна и затвори очи.
Коля насън тихо сложи ръка на рамото ѝ — без да се събужда, инстинктивно, както винаги правеше.
Тя си помисли: може би именно заради това го обича.
Заради това спокойно, несъзнателно „аз съм до теб“.
Лена се омъжи в гражданското през март.
Нямаше банкетна зала, нямаше жива музика, нямаше петдесет гости.
Имаше малка трапеза в апартамента на Валентина Петровна — около дванадесет души, руска салата, печено пиле и торта от сладкарница.
Нина и Коля също отидоха.
Нина се усмихваше, поздравяваше, вдигаше наздравици.
Правеше всичко както трябва.
Лена не я поглеждаше.
Артьом нервно пиеше и обясняваше нещо на баща си.
Валентина Петровна шеташе в кухнята и нито веднъж не срещна погледа на Нина.
През април Лена и Артьом заживяха при майка ѝ — нямаше къде другаде.
Родителите на Артьом живееха в едностаен апартамент с по-малкия му брат студент.
Да наемат квартира с бременно коремче нямаше нито пари, нито смисъл.
Валентина Петровна се посвила.
През юни се роди момче.
Кръстиха го Миша.
Нина научи за това от Коля — той беше ходил в родилния дом.
Върна се уморен и малко объркан.
— Как е Лена? — попита Нина.
— Нормално.
Малкият реве, но е здрав.
— Добре.
Те помълчаха.
— Мама помоли да ти предам… — започна Коля и спря.
— Какво?
— Че би се радвала, ако минеш да се запознаеш с племенника си.
Нина помисли.
— Ще мина — каза тя.
— По-късно.
Когато всичко малко се успокои.
Коля кимна.
И двамата разбираха, че „по-късно“ може да бъде много нескоро.
През есента Нина научи — случайно, от Коля, който беше научил от Лена, която се беше обадила да се оплаква — че животът в апартамента на свекърва ѝ е станал непоносим.
Миша плачеше нощем.
Артьом се връщаше от работа ядосан и уморен.
Лена се ядосваше на Артьом и на майка си.
Майка ѝ се ядосваше на Лена и на Артьом.
Всички се ядосваха на Миша, въпреки че Миша не беше виновен за нищо.
Скандали ставаха през ден.
— Лена е същата като мама — каза Коля.
— Характерът ѝ е едно към едно.
Те няма да се разбират заедно.
— Знам — каза Нина.
— Не ти ли е жал за майка ми?
Нина помисли.
Опита се да намери в себе си нещо, подобно на жалост — към тази едра, шумна жена, която сега не спи нощем заради плача на внука си, търпи теснотия и скандали, които сама не умее да избягва.
Не намери.
— Не — каза тя.
— Не ми е жал.
Коля въздъхна.
Той, изглежда, очакваше друг отговор.
Но не започна да спори — знаеше, че тук няма за какво да се спори.
През ноември, точно година след онази злополучна новина за бременността на Лена, Нина и Коля седяха вечерта на масата и смятаха.
Във влога имаше триста и осемдесет хиляди.
До милиона оставаше по-малко от година и половина.
— Ще успеем ли още да отидем някъде тази година? — попита Коля.
— Ако е през декември, да.
— Къде искаш?
Нина подпря бузата си с длан и погледна през прозореца, където зад стъклото вече лежеше първият сняг.
— Някъде, където е топло.
Коля се усмихна и посегна към лаптопа — да гледа билети.
Нина го гледаше и мислеше, че не съжалява за нито едно решение, което бяха взели.
Нито за това, че не бързаха.
Нито за това, че спестяваха.
Нито за това, че тогава казаха „не“ на свекърва ѝ.
Особено за последното.
Защото в това имаше усещане, че светът все пак е устроен справедливо.
Че не можеш години наред да унижаваш човек, да изискваш парите му, да му казваш в лицето, че е непълноценен — и да не получиш нищо в отговор.
Валентина Петровна получи.
Не от Нина — от живота.
От собствената си дъщеря, която беше от същата порода като нея.
От тесния апартамент и детския плач в три през нощта.
От скандалността, която тя сама беше възпитала в Лена, защото Лена наистина беше цялата като майка си.
Нина беше сигурна, че тя най-накрая е получила заслуженото.
Не защото ѝ желаеше зло.
Просто защото справедливостта е бавна, но неизбежна.
А снегът зад прозореца все валеше и валеше, билетите за Тенерифе през декември изобщо не струваха скъпо, а жълтите пердета в детската стая нямаше да избягат — просто щяха да почакат още малко.
Съвсем малко.
