Моля те, дай ми ключовете, с градския транспорт ще пътувам час и половина с три прекачвания!
— приятелката ѝ буквално се свличаше по стената на киевския блок, размазвайки спиралата по бузите си.
— Получила е инфаркт, всяка минута е важна, а операторите на таксита повтарят, че в района няма свободни коли!
Ключовете от кросоувъра мигновено се озоваха в дланта на жената.
Единственото, което собственичката на колата успя да извика след нея, беше да внимава на мокрия асфалт.
В такава ситуация човек не мисли за правила, пред очите му стои само една картина: чужда майка, която се нуждае от спешна помощ.
Още след четири часа, когато първото вълнение утихна, собственичката на автомобила реши да се обади на приятелката си, за да разбере как е минала операцията.
Телефонът беше зает, после обажданията бяха отхвърляни, а след това изобщо премина в режим „абонатът е извън обхвата на мрежата“.
Тревога се промъкна в душата ѝ и я накара да отвори социалните мрежи — може би там имаше поне някаква информация.
Вместо медицински справки и скръбни публикации, на екрана на телефона започнаха да се появяват кратки видеа в историите.
Приятелката ѝ, сияеща от усмивка, въртеше волана на чуждия кросоувър, а на задната седалка се беше настанил мъж в делови костюм.
Надписът към видеото гласеше: „Когато работната смяна започва с приятни клиенти. Тарифата „Комфорт“ рулира, момичета, работим!“
Собственичката на колата онемя.
Тя веднага отвори приложението на таксиметровата услуга, в което самата тя понякога поръчваше пътувания, и въведе номера на своя автомобил.
Кросоувърът се показваше на картата на града — той активно изпълняваше поръчки, движейки се по централните улици на Киев.
Обаждането към мобилния телефон мина от втория опит, а гласът в другия край на линията вече не трепереше, а звучеше делово и дори леко раздразнено.
— Твоята кола така или иначе стоеше без работа пред входа, а аз трябва да плащам наема на апартамента и новия маникюр, имам дългове до шия!
— отсече приятелката, надвиквайки шума на навигатора.
— Защо крещиш?
Заредих ти бензин за петстотин гривни на бензиностанцията, така че сме напълно разплатени, няма да обеднееш за един ден!
— Ти взе колата ми под предлог, че майка ти е смъртно болна, само за да работиш като такси?
— гласът на собственичката на автомобила се пречупи и стана дрезгав.
— Веднага върни ключовете и колата там, откъдето ги взе!
— Ох, не драматизирай, вечерта ще дойда — изсумтя приятелката и прекъсна връзката.
Осъзнаването на предателството я удари като шамар.
Не можеше да остави ситуацията така: в жабката на колата лежаха документите, а самата „таксиметрова шофьорка“ не беше вписана в застраховката.
При каквато и да е катастрофа цялата отговорност щеше да падне върху собственичката.
Собственичката блокира резервното дистанционно на алармата чрез мобилното приложение, надявайки се, че това ще накара приятелката ѝ да спре, но системата само показа, че колата е загасена в района на Позняки — явно там беше приключило поредното пътуване.
Собственичката хвана попътна кола и се втурна към мястото, където беше паркиран автомобилът ѝ, ориентирайки се по GPS тракера.
Когато наближи посочената точка до голям търговски център, тя видя своя кросоувър.
Приятелката ѝ тъкмо сядаше на шофьорското място, а до нея, на пътническата седалка, се настаняваше мрачен мъж със спортна чанта.
Собственичката изскочи от попътната кола и се втурна към своя автомобил, като го заключи отвън чрез приложението веднага щом приятелката ѝ затръшна вратата.
— Излизай от колата!
— извика собственичката, чукайки по стъклото на шофьорската врата.
— Давай ключовете, полицията вече идва!
Пътникът, мигновено преценил ситуацията, заключените врати и виковете на улицата, реши да не рискува.
Той рязко дръпна дръжката отвътре, изсипа се от салона, остави чантата на задната седалка и бързо се скри в тълпата при метрото.
Приятелката, оказала се заключена в загасената кола, пребледняваше пред очите ѝ.
След десет минути на паркинга пристигна полицейски патрул, който собственичката беше извикала още по пътя.
Когато патрулните накараха да отворят колата и прегледаха чантата, изоставена от изплашения пътник, вътре се оказаха не лични вещи, а няколко десетки пакета немаркирани цигари и пакетчета със съмнително вещество.
Приятелката, осъзнавайки, че положението става сериозно, веднага смени тона.
— Няма да ме оставиш тук, нали?
— извика тя, когато инспекторите започнаха да съставят протокол.
— Нали сме приятелки още от училище!
Е, поработих малко с твоята кола, какво толкова има?
Кажи им, че ти сама ми разреши да взема автомобила, иначе ще ме направят съучастничка на този наркодилър!
— Колата ми наистина стоеше без работа — тихо отговори собственичката, вземайки ключовете от полицая след проверката на документите.
— Но честността и приятелството, за разлика от твоя маникюр, струват много повече от петстотин гривни.
А с полицията се оправяй сама — все пак си голямо момиче.
Кросоувърът бавно излезе от паркинга, оставяйки бившата приятелка да дава показания пред следователите.
Същата вечер на телефона на собственичката пристигна съобщение от майката на въпросната приятелка: възрастната жена беше жива, здрава, намираше се у дома си в предградието и искрено недоумяваше защо ѝ звънят от полицията и я молят да донесе паспорта на дъщеря си.
Как бихте постъпили на мястото на собственичката на колата, ако откриете такава измама, и заслужава ли бившата приятелка поне някакво съчувствие в тази ситуация?
