— Какво съм ѝ направила?!
Тя се дърпа от мен като от прокажена.
Трябваше точно на Дима да му се падне да се ожени за такава… — Олга Сергеевна замълча и погледна дъщеря си, която седеше до нея.
Тя не искаше да се изразява грубо пред нея, затова вместо обидна дума само ядосано удари с юмрук по масата.
— Това е нейно право — тихо каза Марина и веднага съжали за това.
— Какво право?!
Аз съм баба на дъщеря ѝ!
Имам си права и ще ги защитавам!
Тя е длъжна да ми позволява да виждам внучката си!
Ако така продължава, ще я дам на съд!
Нека знае, че с мен шега не бива!
Марина замълча.
Тя винаги постъпваше така, когато майка ѝ започваше поредния емоционален монолог за неблагодарната снаха.
Момичето седеше на масата и се преструваше, че слуша внимателно.
Но в главата ѝ се въртеше само една мисъл: „Пак всичко отначало.“
Всяка дума на майка ѝ отдавна ѝ беше позната.
— Аз просто искам да помогна!
Нима Надя не разбира това?
Нормално ли е да не допуска бабата до внучката? — не се успокояваше Олга Сергеевна.
Марина отново въздъхна и сви рамене.
Тя знаеше, че майка ѝ може да се оплаква от снахата с часове.
Но за нейно щастие телефонът на Олга Сергеевна неочаквано звънна.
Тя вдигна и веднага започна да излива душата си пред приятелка, разпалено разказвайки за „безсърдечната жена на сина си“…
Марина беше на двадесет години.
След като завърши училище, тя постъпи в институт в съседния град и с радост се премести в студентско общежитие.
Сега през уикендите и ваканциите тя се прибираше у дома и всеки път попадаше във водовъртежа на майчините оплаквания.
А работата беше ето в какво.
Преди четири години по-големият брат на Марина, Дима, се ожени.
Почти веднага жена му забременя.
Надя роди дъщеря.
Първите две години Олга Сергеевна рядко се появяваше в дома на сина и снахата си.
Понякога по празници тя притичваше при тях за няколко минути, за да види внучката си, и с това всичко приключваше.
Но после нещо се промени.
Когато момиченцето порасна, стана по-самостоятелно и любопитно, у бабата внезапно се появи ентусиазъм.
— Длъжна съм да участвам във възпитанието ѝ! — заяви свекървата, но снахата не мислеше така.
Надя правеше всичко възможно, за да не допуска майката на съпруга си до дъщеря си.
Когато Олга Сергеевна искаше да вземе внучката на разходка, снахата намираше оправдания: ту имали други планове, ту отивали на гости, ту детето не се чувствало добре.
С времето Надежда спря да лъже и започна да казва направо:
— Не, няма да ви оставя дъщеря си!
Ако искате да я виждате, ще бъде само в мое присъствие!
След такива думи Олга Сергеевна намрази снахата и започна да се оплаква от нея на сина си, на приятелките си и особено на дъщеря си.
— Защо Надя се държи така?
Аз не съм направила нищо лошо нито на нея, нито на детето ѝ! — недоумяваше жената.
Марина само кимаше.
Понякога казваше нещо неутрално: „Сигурно Надя просто се тревожи“ или „Такива времена са сега.“
Но дъщерята криеше истината…
Всъщност именно тя беше казала на жената на брат си да не допуска бабата до внучката.
Преди това зълвата беше споделила с Надя своя опит — онова, което знаеше по-добре от всички.
Марина не обичаше да си спомня детството си.
Майка ѝ възпитаваше нея и брат ѝ строго.
Но ако Дима умееше да защитава правата си, тя не се осмеляваше.
Първият спомен за предателството на Олга Сергеевна беше от времето, когато Марина беше на седем години.
Тогава тя за първи път разбра, че е безсмислено да чака помощ и защита от майка си.
Веднъж пътуваха в препълнен автобус.
Дъщерята седеше до прозореца, притиснала любимата си книга до себе си, а майка ѝ стоеше до нея, държейки се за дръжката.
На една от спирките в автобуса се качи мъж.
От него лъхаше на алкохол още преди да се приближи до Марина.
Непознатият надвисна над момичето и, залитайки, рязко я дръпна за яката.
— Ставай, веднага!
Отстъпи мястото, хлапачко!
Какво си се разположила?!
Марина затрепери от страх.
Никога преди не ѝ се беше налагало да се сблъсква с грубостта на непознати.
Момичето вдигна очи към майка си с молба за защита, но Олга Сергеевна само се намръщи, стисна устни и се обърна настрани, сякаш пред нея не седеше родната ѝ дъщеря, а чуждо дете.
В онзи момент Марина разбра какво е разочарование.
Тя някак си стана, отстъпвайки мястото на неприятния пътник, и пътува права, люлеейки се от едната страна на другата при всеки завой.
Искаше да хване майка си за ръка, за да потърси опора, но тя рязко отдръпна дланта си, сякаш се беше обидила.
Момичето не разбираше в какво е виновно.
През целия останал път те мълчаха, а когато се прибраха у дома, майка ѝ започна с обвиненията.
— Засрами ме пред целия автобус! — крещеше Олга Сергеевна.
— Защо не стана веднага, когато той се качи?
Нали видя заплашителния му поглед!
Не можа ли да се досетиш, че ще те изхвърли?
— Но… но аз седях на детско място… — почти плачейки, се опита да се оправдае дъщерята.
— Това никого не интересува! — прекъсна я майка ѝ.
— Следващия път си размърдай мозъка и не ме срами!
Тази сцена се вряза толкова дълбоко в паметта на Марина, че дори години по-късно тя си спомняше студения поглед на майка си в автобуса.
Оттогава разбра, че не бива да разчита на нейната защита и съчувствие.
След този случай имаше още много подобни истории.
Всеки път се повтаряше едно и също: Марина беше наранявана, а вместо да подкрепи дъщеря си, майка ѝ само я упрекваше, крещеше и казваше, че сама е виновна.
Но особено силно момичето запомни един епизод, който се случи, когато навърши шестнадесет.
В съседния вход на блока им се появи мъж на около петдесет години.
Той и преди беше живял там, докато не попадна в затвора, а сега се беше върнал.
Съседите си шепнеха, хвърляха му коси погледи, но Марина не обръщаше внимание на това — докато онзи човек не я забеляза…
Веднъж тя се прибираше от училище и изведнъж чу подвикване:
— Здрасти, съседке!
Защо косата ти е толкова синя?
Да не си паднала с главата в боята? — мъжът стоеше до входа и се усмихваше ехидно.
Погледът му беше лепкав.
Той явно оглеждаше момичето тийнейджър.
Марина неволно наведе глава.
— Извинете, но не ми е позволено да разговарям с непознати — тихо отговори тя и искаше бързо да се промъкне във входа, но мъжът ѝ препречи пътя.
— А аз не съм непознат!
Ние сме съседи!
Казвам се Боря, а ти как се казваш?
Сърцето на Марина заби по-бързо.
Тя леко отстъпи и започна трескаво да се оглежда наоколо в търсене на помощ.
В този момент покрай тях минаваше друг мъж.
— О, Борис, ти ли си?
Колко години минаха! — възкликна той силно, потупвайки бившия затворник по рамото.
— Кога излезе?
Какво ново?
Щом затворникът се разсея, Марина, без да губи нито секунда, се стрелна към вратата на входа и вбяга вътре.
Тогава ѝ провървя, но от този момент Боря не я оставяше на мира.
Отначало той просто гледаше момичето отстрани и неприятно се подсмихваше.
После започна да ѝ намига, а след това заваляха покани да „мине на чай“.
— Купих торта, много ми е за сам човек, искаш ли да те почерпя? — казваше той на Марина.
Момичето не отговаряше.
Само ускоряваше крачка, стараейки се да не гледа към него.
За прекомерното внимание на възрастния мъж Марина никога не беше казвала на никого, особено на майка си.
Но един ден това стигна твърде далеч…
В един от дните безработният Борис срещна ученичката при входа и неочаквано я сграбчи за ръката.
Хватката му беше невероятно силна.
Марина много се изплаши.
Тя се изтръгна и побягна далеч от дома.
— Защо бягаш?!
Аз с добро! — извика той след нея.
Когато се прибра у дома с брат си, момичето реши да разкаже всичко на майка си, но получи поредната порция упреци.
— И какво искаш от мен?
Да отида да се разправям с него ли?
Той е бивш затворник!
Кой знае какво му е в главата? — изсумтя Олга Сергеевна, след като чу историята на дъщеря си.
— Именно, никой не знае какво му е в главата!
Мамо, той всеки ден ме причаква след училище.
Страх ме е!
— А мислиш ли, че мен не ме е страх?
И на мен ми хвърля коси погледи!
Но този Боря не се приближава до мен.
Така че си направи изводите!
— Какви изводи? — не разбра Марина.
И тогава майка ѝ произнесе фраза, от която на дъщерята ѝ секна дъхът:
— Ако те тормози, значи му даваш повод!
Престани да флиртуваш с него и ще те остави на мира!
В този момент от очите на Марина рукнаха сълзи.
Беше ѝ обидно от такива думи на майка ѝ и тя не издържа.
Отиде при Дима и помоли:
— Ела с мен в полицията.
Трябва да подадем жалба срещу съседа.
Дмитрий, макар и изненадан, се съгласи.
Той знаеше, че сестра му не би поискала такова нещо без причина.
След това Борис изчезна за известно време.
Когато отново се появи, стоеше далеч от Марина — не искаше пак да попадне в затвора.
Тогава майка им дълго се сърдеше на дъщеря си и сина си.
Тя спря да говори с тях за цял месец.
— Засрамихте ме пред всички съседи, а себе си направихте за смях!
Защо трябваше да подавате жалба срещу съседа?
Той какво, направи ли ви нещо? — крещеше тя.
— А ако беше направил, щеше ли да отидеш в полицията?! — остро попита Марина.
Олга Сергеевна не отговори на нападката на дъщеря си.
Но Марина и без това знаеше мислите ѝ.
В речника на майка ѝ думата „жертва“ не съществуваше.
Имаше само изразът: „сама си е виновна“.
Години по-късно, след раждането на племенницата си, Марина се приближи до снахата и я посъветва:
— Надя, моля те, никога не оставяй дъщеря си сама с баба ѝ без надзор.
От нея няма да дочакаш защита.
Ако някой обиди малката ти на детската площадка, в най-добрия случай тя няма да направи нищо, а в най-лошия ще каже: „Сама си виновна!“
Надя слушаше зълвата и беше толкова поразена от историята ѝ, че се съгласи да стои далеч от свекърва си.
— Благодаря, че ме предупреди.
Жалко, че ти се е наложило да минеш през това.
— И на мен ми е жал — въздъхна Марина.
— И не искам племенницата ми да спре да вярва на близките си.
Пази я!
Надежда кимна и благодарно прегърна Марина.
Олга Сергеевна така и не научи за този разговор.
Тя така и не разбра защо я отстраняват от възпитанието на внучката ѝ, защо синът ѝ беше на страната на снахата и защо Надя беше толкова студена.
Жената търсеше виновни около себе си, но не и в себе си, искрено смятайки, че „децата просто са станали непочтителни“.
Понякога, когато майка ѝ се оплакваше особено шумно, на Марина ѝ се искаше да излее истината навън, но знаеше с какво ще завърши това:
— Всичко си измисляш!
— Такова нещо не е било!
— Сама си виновна!
— Само ме срамиш!
И тогава Марина продължаваше да мълчи.
Майка ѝ така или иначе нямаше да се промени, а тя нямаше право да допусне същата история да се случи с любимата ѝ племенница.
