— Сама храни сина си.
— Защо режеш толкова много зелении?
Саша надникна през рамото на жена си право в купата със салата.
— Ще заседне между зъбите.
— Режа си нормално, — каза Лиза и решително го изблъска с лакът от плота.
— Майка ти обича копър.
— Тя го обича пресен.
От градината.
А този е оранжериен, трева като трева.
Саша извади от салатата парче краставица и го сложи в устата си.
Изхруска силно.
— И изобщо, защо трябваше да купуваш червена риба?
Можеше да изпържиш минтай в панировка.
Майка ми така или иначе ще намери за какво да се заяде.
Лиза остави ножа.
Пет години брак.
Пет години Римма намираше недостатък във всяко нейно действие.
Този път Лиза реши окончателно да приключи с този въпрос.
Даде половината си премия за хубава фермерска пъстърва и скъпо телешко филе.
Стана в шест сутринта.
Готвеше всичко строго по семейните правила на свекърва си, премервайки всяка стъпка.
— Искам поне един празник да мине без нейните въздишки за разваления ти стомах.
— Е, добре.
Успех.
Саша се почеса по корема през меката домашна блуза.
— Само че ти… направи порциите по-големи.
— Как така по-големи?
Лиза погледна мъжа си неразбиращо.
— Ние сме трима.
— Четирима.
Мама ще дойде с леля Клава.
Забравих да ти кажа.
Лиза мълчаливо затвори очи за няколко секунди.
Клавдия, по-голямата сестра на свекърва ѝ, беше идеален резонатор за всяко недоволство на Римма.
Ако Римма кажеше, че супата не е достатъчно солена, Клавдия веднага откриваше в нея признаци на вкиснало зеле.
— Саша, подиграваш ли ми се?
— А какво толкова?
Той искрено не разбираше проблема, пристъпвайки от крак на крак в тясната кухня.
— Леля ми е в града на път.
Мама я покани със себе си.
Какво, да върна родната си леля от вратата заради твоите салати ли?
Дай ѝ една чиния и толкова.
Голяма работа.
— Пъстървата ми е на порции.
Три стека.
— Е, раздели своя наполовина.
Саша сви рамене, сякаш решаваше задача за началните класове.
— Или аз ще разделя моя.
Каква е разликата?
Не прави от мухата слон, Лиза.
Ти винаги нагнетяваш преди идването на майка ми.
В коридора рязко и настойчиво звънна домофонът.
Лиза изплакна пръстите си, отърси водата и отиде да отвори.
След минута тесният праг се изпълни със силни гласове и миризма на тежък сладък парфюм.
Римма беше дошла в най-доброто си настроение — бойно.
На гърдите ѝ проблясваше голяма брошка.
Клавдия тежко се подпираше на бастуна си, недоволно оглеждайки тапетите.
— Миличка, няма да се събуваме.
Римма се опита да мине покрай постелката направо върху светлия под.
— Клавдия едва ходи.
Трудно ѝ е да се навежда.
А и при вас не може да се каже, че е стерилно.
Лиза извади от шкафчето пакет сини калцуни.
— Тогава сложете това, моля.
— Ох, за какво са тези болнични порядки?
Свекървата гледаше пластмасовите торбички с отвращение.
— Не сме дошли в операционна.
Навън е сухо.
И изобщо, преди хората живееха по-просто, ходеха на гости без тези ваши найлони.
— За да не мия после пода.
— Сашенка!
Римма извика навътре в апартамента, напълно игнорирайки снаха си.
— Синко, ела да помогнеш на майка си и на леля си да нахлузят тази глупост на краката си!
При жена ти тук е строг режим!
Крачка надясно, крачка наляво — разстрел.
Саша неохотно излезе от стаята, взе калцуните и мълчаливо помогна на жените.
Нямаше намерение да защитава чистотата на собствените си подове.
Когато гостенките най-сетне се настаниха в хола, започна обичайният спектакъл, чийто сценарий не се беше променял с години.
Римма придирчиво огледа чиниите.
— А тази покривка… петното така и не си го изпрала?
— Това е такъв десен.
Лиза търпеливо подреждаше чашите.
— Текстура на лен.
Сега е модерно.
— Не знам.
Римма изкриви устни.
— Изглежда немарливо.
Сякаш някой е разлял чай и го е изтъркал набързо.
При добра домакиня масата трябва да сияе от белота.
Клавдия веднага ѝ пригласи от съседния стол.
— Да, сега младите не се грижат за уюта.
Постилат някаква груба рогозка и се радват.
Никакво уважение към дома.
По наше време перяхме на ръка, изварявахме, колосвахме.
А сега всички имат автоматични перални, а полза почти няма.
Лиза замълча и отиде в кухнята за топлото ястие.
Саша тръгна след нея — да носи тежката тава.
Когато се върнаха, Саша с размах сложи нажежената тава направо на масата.
— Къде слагаш горещото?
Ще прогориш покривката!
Лиза едва успя да подпъхне под тавата широка дървена подложка.
— А къде?
Саша примигна учудено.
— Сложи я тук.
Внимателно.
— Голяма работа, покривка.
Римма вече си сипваше салата.
— Нали сама казваш, че е на петна.
Сашенка, сложи ми от онази рибка.
Да видим с какво ни глезят днес.
И на леля Клава избери по-месесто парченце.
Лиза седна на мястото си.
Тя даде своя стек на Клавдия, а на себе си сложи само зеленчуци.
Наблюдаваше как свекърва ѝ дълго човърка с вилица печената пъстърва.
Римма оглеждаше парчето от всички страни, сякаш търсеше в него признаци на фалшификация.
— Сухичка е.
Накрая свекървата го обяви високо пред цялата стая.
— Препекла си я, Лиза.
Тя бодна с вилицата в чинията.
— Направо се разпада.
И цветът е някак блед.
От магазина ли я взе на промоция?
— Нормална риба е.
Саша дъвчеше, без да откъсва очи от чинията си.
— Вкусна е.
— За теб, Саша, всичко е нормално.
Ти си ни непретенциозен.
Римма погледна сина си съчувствено.
— Като студент се хранеше само с пелмени, развали си стомаха.
Сега каквото и да ти дадат — всичко ще изядеш.
Само да е топло.
— Да.
Клавдия радостно потвърди, дъвчейки пъстървата.
— Сега момичетата не умеят да готвят.
Всичко поръчват с доставки.
Купуват тази ваша изкуствена пъстърва.
С какво ли я тъпчат по тези ферми, страшно е да си помислиш.
Никакво уважение към продукта.
— Това е фермерска пъстърва.
Лиза изричаше всяка дума отчетливо.
— Специално ходих за нея на пазара.
Дадох хиляда за килограм.
И я държах във фурната точно четиридесет минути по вашия собствен съвет.
— Значи фурната ти е лоша.
Римма невъзмутимо отвърна.
— Или пъстървата е била замразявана сто пъти.
Аз на пазара купувам само от проверени хора.
А на теб, миличка, са ти пробутали залежала стока.
Виждат, че си млада и не разбираш.
Всички там са хитреци.
Тя демонстративно бутна чинията с рибата към края на масата.
Посегна към блюдото с месо.
Отряза малко парченце.
Дълго и замислено дъвка.
Лиза гледаше мъжа си.
Тя чакаше.
Чакаше той да каже поне една дума.
Да каже, че жена му е станала в почивния ден в шест сутринта.
Че е похарчила собствените си пари.
Но Саша просто си сипваше втора порция салата, старателно обирайки соса с парче хляб.
— А месото?
Римма погнусено се намръщи и изплю парчето в хартиена салфетка.
— Жилаво е.
Дъвчеш го като подметка.
Аз нали ти диктувах рецептата миналия месец!
Трябваше хубаво да го начукаш.
И да го намажеш с горчица.
— Начуках го.
Гласът на Лиза стана подозрително тих.
— И го мариновах от вечерта.
И го намазах с горчица.
Строго по вашата рецепта.
— Значи ръцете ти не растат от правилното място.
Римма внимателно попи устните си със салфетката.
— Нашият Сашенка е свикнал с домашна, вкусна храна.
При мен месото винаги се топеше в устата.
Можеше да го ядеш само с устни!
А тук… е, става за ядене, разбира се.
Синчето ми няма да умре от глад.
Но без удоволствие.
— Мамо, стига вече.
Саша лениво махна с ръка.
— Всичко е вкусно.
Оставете ме да ям спокойно.
Защо се разпалихте?
Нормално месо е.
— Аз се грижа за здравето ти!
Настъпи пауза, след която свекървата повиши тон.
— Жената трябва да радва мъжа си, а не да му разваля стомаха със суха храна.
Той се бъхти по цял ден, уморява се, а вкъщи дори нормално парче не получава.
Всичко на крак, всичко както дойде.
— Аз също работя.
Лиза го произнесе спокойно.
— Ако сте забравили, Римма Николаевна, работя на пълна смяна.
И печеля не по-малко от вашия син.
Клавдия се подсмихна и поклати глава.
— Ох, намерили с какво да се гордеят.
Жената трябва да бъде пазителка на домашното огнище.
А на вас сега само кариери са ви в главата.
Мъжът стои гладен вкъщи, но жената има заплата.
— Леля Клава е права.
Римма назидателно вдигна пръст.
— Парите са мъжка работа.
Нашият Сашенка е хранителят.
А ти трябва да създаваш уют.
А при теб покривките са на петна и месото е като подметка.
И скъпата риба си развалила.
Само съсипваш продуктите.
Лиза премести поглед към Саша.
Мъжът ѝ невъзмутимо набоде на вилицата точно онова парче месо, което майка му нарече „подметка“, и го сложи в устата си.
Той усърдно дъвчеше, гледайки телевизора, който мърмореше на заден план.
Нямаше намерение да я защитава.
За него беше по-лесно да изтърпи мърморенето на майка си, преструвайки се, че нищо не се случва.
Главното беше лично него да не го закачат, да не го карат да спори и да го хранят навреме.
Лиза седеше и ги гледаше.
Римма, която с удоволствие пиеше компот.
Клавдия, която дояждаше салатите.
Саша, на когото беше абсолютно все едно с чии ръце е приготвено всичко това и колко нерви са похарчени.
Тя разбра едно просто нещо.
Работата не беше в рибата.
И не беше в копъра.
И не беше в месото.
Работата беше в това, че за тях тя винаги щеше да бъде обслужващ персонал, който зле изпълнява задълженията си.
А за Саша тя беше удобен буфер между него и майка му.
Лиза бавно стана от масата.
Обикновеният кухненски стол леко изскърца по ламината.
Тя мълчаливо развърза връзките на кръста си.
Бавно свали през главата новата си празнична престилка с дантели.
Същата, която беше купила специално за този ден, за да изглежда като идеална домакиня и да се хареса на свекърва си.
Тя хвърли престилката направо върху масата.
Право върху ленената покривка, до чинията със злополучната скъпа риба.
— Сама храни сина си.
Римма млъкна насред думата.
Клавдия ококори очи.
— Какво си намислила?
Свекървата възмутено вирна брадичка.
— Пред гостите ли ще устройваш концерти?
Каква муха те ухапа?
Съвсем си се разпуснала!
— Лиза, седни.
Недоволно промърмори Саша, без дори да вдигне очи от чинията.
— Какво започваш?
Нали си седяхме нормално.
— Именно.
Седяхте.
Лиза се обърна и отиде в коридора.
Тя не започна да събира чанти, да устройва сцени и да дели имущество.
Просто свали якето си от закачалката, нахлузи ботушите направо върху домашните чорапи и затръшна вратата след себе си.
Остави ги тримата да дояждат „безвкусната“ пъстърва и „жилавото“ месо.
След няколко месеца тя подреждаше вещите си в малък нает апартамент по-близо до работата.
Саша звънеше почти всяка вечер.
Отначало изискваше обяснения, после се караше и заплашваше с развод, а сега беше преминал към обичайните оплаквания.
Оплакваше се, че майка му сега идва при него в празния апартамент всеки ден.
Че боршът ѝ се оказал ужасно пресолен.
Че пирогите вече не били същите, някак тежки, и постоянно му причинявали киселини.
И че изобщо тя го била изтормозила със съветите, контрола и упреците си.
Саша настойчиво я убеждаваше да се срещнат и да поговорят, обещавайки, че „ще постави майка си на място“.
Лиза слушаше тези оплаквания, седнала на перваза на прозореца и гледайки вечерния град.
— Саша.
Тя отговори в слушалката с равен, спокоен глас.
— Нека се старае.
Тя нали знае по-добре как е правилно.
Яж и не се оцапвай.
Тя затвори и отиде да си направи кафе.
Същото онова, което обичаше тя, а не съпругът ѝ.
