Първите хора, които излязоха извън пределите на къщите, бяха мъж и жена, явно съпруг и съпруга.
Те все пак решиха да видят какво куче лае така цяла сутрин.
Като повървяха съвсем малко към гаражите, те я видяха.
Тя все така лаеше, обърната с муцуна към къщите.
Зад нея, на земята, лежеше човек.
Мъжът и жената се затичаха към кучето.
Беше ясно, че тя вика хората.
Но колкото повече се приближаваха, толкова повече кучето лаеше срещу тях.
И лаят ставаше агресивен.
Това беше овчарка, сериозно куче.
Не можеше да се приближиш.
Жената предложи да извикат линейка.
Линейката пристигна бързо.
Те се приближиха, двама медицински работници слязоха от колата.
Жената беше предупредила, когато се обаждаше, че там има куче, което не допуска никого.
И когато те тръгнаха към човека, тя също им извика това.
Но кучето спря да лае веднага щом видя линейката.
Тя се приближи до стопанина си и седна до него.
Двамата медици се приближиха достатъчно близо до човека.
Кучето седеше, без да мърда.
— Какво ще правим?
— Изглежда умна, пусна ни.
— Аз ще се приближа.
— Ако стане нещо, напръскай със спрея.
Лекарят внимателно остави кутията с лекарствата, клекна до човека и поглеждаше към кучето.
Кучето мълчаливо гледаше.
Пулс имаше, но беше слаб.
Мъжът беше сравнително млад, около 35-годишен, с голяма кръвозагуба.
Раната беше в областта на корема.
Един от медиците отвори куфарчето с лекарствата и бързо направи превръзка.
Другият напълни две спринцовки и бързо постави инжекциите.
Кучето внимателно наблюдаваше.
Дотогава вече се бяха събрали доста зяпачи.
Но стояха на около десет метра разстояние.
Никой не се решаваше да се приближи повече.
Един от медиците отиде за носилка.
Те внимателно сложиха мъжа върху нея и го качиха в колата.
Кучето не можеше да бъде взето.
Тя ги гледаше, а те гледаха нея.
Но правилата…
И какво после?
Линейката внимателно потегли по неравния път.
Кучето тичаше до нея.
До болницата не беше далеч.
През целия път овчарката ту изоставаше, ту настигаше колата.
Пред бариерата на болницата линейката спря.
Охранителите вдигнаха бариерата и линейката влезе на територията.
Шофьорът каза на един от охранителите:
— Имаме мъж с рана.
— Това е неговото куче.
— Разбрах, но какво да направя?
И като погледна кучето, извика:
— Стой!
— Фу!
— Не може!
— Седни!
Този набор от команди малко обърка овчарката.
Но тя спря, седна пред бариерата и само с поглед изпрати колата.
След като поседя около час в очакване, тя легна по-близо до края на оградата, за да не пречи на преминаващите коли.
Охранителите отначало я наблюдаваха, за да не се промъкне на територията.
Но после, след като разбраха, че ще чака тук, просто от време на време поглеждаха към нея.
— Какво ще правим?
— Нищо, а ти какво предлагаш?
— Колко време ще лежи тук?
— Кой знае?
— Може да полежи и да си тръгне.
— Не…
— Тя изглежда умна.
— Нима ще чака?
— А колко да чака?
— Ако там всичко е зле, може и да не го дочака.
— Ех, беда…
— Може би да ѝ дадем нещо за ядене?
— Аха!
— Нахрани я тук, а после ще те уволнят.
— Е, какво да правим?
— Нищо.
— Ще видим, може сама да си тръгне.
— А ако не си тръгне, тогава ще решаваме.
Настъпи утро.
Овчарката все така лежеше при входа.
Охраната трябваше да се смени.
На дошлите обясниха ситуацията.
Един от тези, които приключваха смяната, каза:
— Ще отида да разбера какво става с мъжа.
— И ще обясня ситуацията.
— За да не извикат случайно службата за залавяне на животни.
— Че ако я видят на камерите…
— И може би ще ѝ донеса нещо за ядене…
— Не я подхранвай тук!
— Не, нека умре тук под оградата!
Кучето внимателно гледаше говорещите хора и онези, които го гледаха.
Минаха около четиридесет минути.
Охранителят, който беше отишъл за новини, се върна.
— Е, какво?
— Как е мъжът?
— Операриха го.
— В реанимацията е.
— Казват, че е горе-долу стабилен.
— Ето, измолих остатъци от столовата.
Мъжът донесе в пластмасова чиния кюфте, кренвирш, а в друга дълбока купа — вода.
— Но тук не може да се храни…
— Ела тук, — повика той кучето, като постави купите под едно дърво край пътя.
Овчарката внимателно го гледаше, без да помръдва от мястото си.
— Ела, яж.
— Поне вода пий.
— Вземи!
— Може!
Мъжът се опитваше да си спомни командите.
Овчарката стана, но не се помръдна от мястото си.
Ясно се виждаше, че мисли.
Тя гледаше човека, купите и бариерата.
Седна.
— Е, както искаш, — каза мъжът, отдалечи се от дървото и отново отиде до будката.
Кучето бавно стана и се приближи до купата.
Подуши я и жадно започна да лочи вода.
Мина една седмица.
Стопанинът на тази умна кучка вече от два дни беше преместен в стая.
Той полека се възстановяваше.
Нямаше кого да попита за кучето.
И от това му беше много тъжно.
Те живееха двамата, след като той беше излязъл в запас заради раняването си.
Заедно бяха служили и заедно бяха излезли в цивилния живот.
Той много се надяваше, че такова умно куче няма да изчезне.
Междувременно овчарката се беше преместила от оградата към дърветата.
Оттам беше също толкова удобно да наблюдава входа.
Охранителят я подхранваше по малко.
На него му хрумна, че може да отиде при стопанина и да му каже, че кучето е тук, при болницата.
След смяната си той отиде в отделението, където лежеше мъжът.
Охранителят влезе в стаята.
Там имаше четири легла, на две от тях лежаха пациенти.
Единият беше на легло, а другият ходеше, явно затова беше с анцуг.
— Здравейте, — обърна се охранителят към лежащия.
— Вие ли сте Алексей Фомичов?
— Здравейте, да, аз съм.
— Какво се е случило?
— Аз съм охранител в тази болница, не се тревожете!
— Нищо лошо, напротив, нещо хубаво!
— Това вашата овчарка ли беше?
— Беше?
Попита Алексей с тревога в гласа.
— Ами, неправилно се изразих, извинете.
— Тя си е!
— През цялото това време лежи при входа.
— Сега, вярно, се е отдръпнала малко по-далеч, но не си тръгва.
— Ние я подхранваме малко.
Алексей затвори очи, усмихваше се и поклащаше глава от едната страна към другата.
— Какво?
— Не е ваша?
— Моя е, моя е!
— Моята Алма…
— Ние служихме заедно.
— Тя е обучена.
— Много е умна.
— Да, вече разбрахме, — усмихна се охранителят.
Беше му толкова радостно, че ситуацията се беше разрешила така.
— Мога ли да ви помоля за нещо?
— Дайте ми салфетка от нощното шкафче.
Охранителят му даде салфетката.
Алексей потърка ръцете си в нея и избърса лицето си.
— А сега вземете найлонова торбичка, ще сложа салфетката вътре.
— Занесете я на Алма, моля.
— Тя ще разбере!
Охранителят излезе от територията на болницата и се приближи до дърветата, където дежуреше Алма.
Тя видя торбичката в ръцете му.
Стана.
Но към ръцете му така и не се приближаваше.
Той сложи торбичката на земята и я отвори.
Отдръпна се настрани.
Алма се приближи до торбичката.
Дълго, много дълго тя души тази салфетка.
После, внимателно я извади, отиде под дървото, легна, сложи салфетката върху лапите си и главата отгоре.
Послеслов.
Алма дочака стопанина си.
Имаше толкова радост, че не може да се опише!
Те неведнъж си бяха помагали един на друг и знаеха, че трябва да се чака.
Тя дочака!
