— Ще си тръгна — отговорих аз.
— Но един ден тази къща сама ще реши кой в нея е излишен.
Раиса Павловна седеше на масата с разперени лакти, сякаш това беше личният ѝ трон.
До нея се беше настанила приятелката ѝ Жана, държейки чаша с две ръце.
Алина бършеше печката, придържаше кръста си и се стараеше да диша равномерно.
— Само виж, Жана, как размахва този парцал — каза високо Раиса Павловна, така че да се чуе във всеки ъгъл.
— Размазва мръсотията и си мисли, че чисти.
— Вече измих всичко — отвърна меко Алина.
— Сега ще запаря пресен чай.
— Пресен! — изсумтя свекървата.
— От тези чаши само мухите могат да пият.
Вземи чисти, немарливке.
Имам гостенка, не сме в приют.
Алина извади чисти чаши и сложи чайника.
Гърбът я болеше, а седмият месец на бременността се усещаше с тежка, продължителна умора.
Беше свикнала с тези пробождания, както човек свиква с течението от стар прозорец.
— Жана, само си представи — прошепна свекървата, но така, че шепотът ѝ кънтеше — моят Артьом доведе тази в дома с една-единствена торба.
С една!
Ни дом, ни имот.
Пълна мизерия.
— Чувам те, Раиса, чувам те — намръщи се гостенката.
— И нека и тя чува! — повиши глас Раиса Павловна.
— Нека знае кого синът ми си е натресъл на главата.
Алина наля чая и постави чашите на масата.
Ръцете ѝ бяха спокойни, а лицето ѝ — безизразно.
— Къде е млякото? — настоя Раиса Павловна.
— Артьом го изпи сутринта — отговори Алина.
— Остана буквално малко на дъното.
— Тогава иди да купиш!
Ще ти паднат ли краката?
— Раиса Павловна, асансьорът не работи, а в седмия месец ми е трудно да се качвам и слизам по всички тези етажи — обясни тя търпеливо.
— Тя била в седмия месец! — плесна с ръце свекървата.
— Аз износих три деца и не съм охкала.
Иди за мляко, когато ти казвам.
Гостенката ми не пие чай без мляко.
Алина бавно избърса ръцете си.
— Добре — каза тихо.
— Но нека поне да се държим като хора, без публика.
— Гледай я само колко е нахална — изсъска след нея Раиса Павловна.
Вечерта Артьом се прибра и кухнята веднага утихна като езеро без вятър.
— Синко, уморен ли си? — заговори сладникаво Раиса Павловна.
— Седни, аз сама ще ти налея.
— Здравей — кимна той, събувайки се на прага.
— Какво става тук?
— Всичко е наред — каза Алина, подавайки му чиния.
— Чаках те.
Когато Артьом излезе в стаята, свекървата се приближи плътно до Алина.
— Да не съм те видяла повече тук, разбра ли? — изсъска тя.
— Ще ми съсипеш сина.
Не си за него, беднячке.
Алина чу всяка дума.
И чу как малко по-късно зад стената свекървата дълго говореше на Артьом с меден, сладък глас.
— Алина, пак ли се скара с майка ми? — попита той, влизайки.
— Оплаква се, че си груба.
— Артьом — започна тя спокойно — пред теб е сладка като мед.
Без теб става друг човек.
Гони ме от дома и ме обижда.
— Пак си измисляш — махна той с ръка.
— Тя се отнася с теб като със собствена дъщеря.
— Като със собствена? — Алина леко се усмихна.
— Тогава ме е страх да си представя как се отнася с чуждите.
— Защо трябва да говориш така? — намръщи се той.
— Тогава нека наемем апартамент — предложи тя направо.
— Ще започна да търся още днес.
Не обичам да отлагам това, което може да се реши веднага.
— Нямаме пари — отсече Артьом.
— Тук имаме собствена стая.
Какво още искаш?
— Въздух — отговори тя.
— Само малко въздух и капка уважение.
*
По-рано.
От постоянните нападки нещо в Алина беше застинало.
Нощем тя вече не търсеше близостта на съпруга си, а той се ядосваше и крачеше из стаята.
— За какво ми е такава жена? — хвърли раздразнено той.
— Студена като перваз.
— За същото, за което ти трябва топъл дом — отговори тя.
— Но ти сам го изстуди.
— Пак майка ми е виновна — изсумтя той.
Веднъж се прибра след полунощ и от него се носеше ароматът на чужд парфюм, сладък и натрапчив.
Алина вдигна очи от книгата.
— Къде беше? — попита спокойно.
— При една жена — каза той, без да отклонява поглед.
— И какво?
Ти не искаш, тя иска.
— Каква честност — каза Алина и затвори книгата.
— Жалко само, че не се появи няколко години по-рано.
— Сама си виновна — промърмори той.
— Знаеш ли — каза тя тихо — човек често се страхува повече от промените, отколкото от нещастието.
Ти се страхуваш.
Аз вече не.
Раиса Павловна, която минаваше наблизо, не пропусна възможността.
— Мързеливка! — извика тя.
— Взела диплома и седи на чужд гръб!
Дори работа не може да си намери!
— Търся всеки ден — отвърна Алина.
— За разлика от някои, които отдавна са си намерили занимание: да броят чуждите торби.
*
На улицата ѝ прилоша, а краката ѝ станаха като от памук.
Приятелката ѝ Вика я подхвана под ръка.
— Алина, трябва да отидеш в болница, веднага — разтревожи се Вика.
— Да вървим — съгласи се тя.
— Няма да отлагам.
В болницата ѝ казаха нещо, което още не знаеше.
— Поздравления — каза мек глас.
— Бременна сте.
*
У дома новината падна като камък в застояла вода.
— Артьом, ще имаме дете — каза Алина.
— Дете? — усмихна се той объркано.
— Отдавна го исках.
— Какво дете?! — избухна Раиса Павловна.
— Отърви се от него, чуваш ли!
И без това сте бедни, а искате още една уста да храните!
— Стига — каза рязко Артьом.
— Това е моето дете.
— Глупак! — зави тя.
— Още горчиво ще плачеш!
Месеците минаваха, а Алина почти не се задържаше вкъщи.
В седмия месец, по пътя към магазина, ѝ се зави свят и всичко угасна.
Събуди се вече на болнично легло, където беше приета за задържане на бременността.
У дома Раиса Павловна намери медицинските ѝ епикризи и дълго прекарваше пръст по редовете.
— Артьом — каза тя вечерта, размахвайки документите — детето има отклонения.
Ще ти роди инвалид!
Цял живот ще се трепеш от работа.
Разведи се, докато не е станало късно!
— Така ли мислиш? — намръщи се той.
— Знам! — отсече тя и пъхна документите под носа му.
Той дойде в болничната стая с готова молба за развод и химикалка.
— Подпиши — каза Артьом.
— Така ще бъде по-добре.
Алина го погледна.
— По-добре за кого? — попита.
— За всички — промърмори той, отклонявайки поглед.
— Странно — каза тя и взе химикалката.
— Преди „всички“ означаваше семейството.
А сега означава съвестта ти, скрита в джоба.
Подписа спокойно, без да трепне.
След раждането нямаше къде да отиде, затова се върна в онази къща с новороденото на ръце.
— Пак ли се появи?! — изпищя Раиса Павловна.
— Махай се оттук, просякиня!
— Какво прави тя тук? — намръщи се Артьом, поглеждайки с презрение към повитото бебе.
Той ѝ пъхна пари.
— Вземи ги и си върви.
Да не съм ви видял повече тук.
— Благодаря — каза спокойно Алина, без да вземе нито една банкнота.
— Остави парите за себе си.
Скоро ще ти потрябват за студените нощи.
Тя си купи билет и отиде при баща си Олег, от когото се страхуваше от детството си.
Някога той беше напуснал семейството и дълго беше пил.
Но когато видя дъщеря си с внука на прага, застина, а после тихо заплака.
— Влизай, дъще — каза той.
— Тук е бедно, но поне никой не хапе.
*
Мина половин година.
Бебето беше навършило шест месеца, когато телефонът иззвъня.
— Алина — гласът на Раиса Павловна трепереше.
— Артьом… претърпя катастрофа.
Много е зле.
— Съжалявам за мъката ви — отвърна спокойно Алина.
— Но той е ваш син, не мой съпруг.
Разведени сме.
По ваше настояване, помните ли?
— Безсърдечна! — задави се тя.
— Проклинам те!
— Проклятията са евтина стока — каза Алина и затвори телефона.
Още половин година по-късно чрез познати дойде вестта, че Артьом е починал.
Тя не се зарадва на чуждата смърт, но и не заплака.
Само тихо въздъхна, сякаш стар товар най-накрая беше паднал от нея.
Месец по-късно някой почука на вратата.
На прага стоеше Раиса Павловна, отслабнала, с треперещи ръце.
— Дошла съм при внука си — едва изрече тя.
— Имам право да го виждам.
Алина тихо се засмя.
— При кой внук? — попита.
— Нали вие самата крещяхте: „Отърви се от него“, „Не ни трябва“.
Вие нямате внук.
Отказахте се от него.
— Моля те… — прошепна жената.
— Приберете се у дома — каза меко Алина и затвори вратата.
Зад вратата дълго стоя и плака човек, останал напълно сам.
Приятелките ѝ се бяха отвърнали от нея, здравето ѝ се беше влошило и след време и тя почина.
Един ден Алина получи писмо от нотариус.
Отиде, седна срещу него и го изслуша.
— Вашият син е единственият наследник на апартамента — каза нотариусът.
— Следователно по закон наследството преминава към него.
Алина излезе на улицата със сина си на ръце и тихо се усмихна.
— Виждаш ли, мъниче — каза тя.
— Същата къща, от която ни гонеха, накрая сама реши кой в нея е бил излишен.
И това може би е единственото добро нещо, което ни остана от нея.
Бебето се засмя и я хвана за пръста.
— Да вървим — каза тя.
— Вкъщи ни чакат дядо и горещ чай.
В чисти чаши.
Без публика.
