Семьон влезе в кухнята с якето и ботушите.
По светлия килим останаха мокри следи.
Той свали ръкавиците си и сложи ключовете върху чинията с нарязания хляб.
— Събирай си нещата, брат ми няма къде да живее — каза той.
— Павел ще дойде с Олеся.
Тя е в осмия месец и им трябва нормален апартамент.
Дария държеше дървената шпатула над тигана и гледаше ключодържателя.
От него се отцеди вода и попи в хляба.
В стаята работеше телевизорът, а на перваза изстиваше чайникът.
Семьон говореше спокойно и вече смяташе въпроса за решен.
— А ние къде ще живеем?
— При майка ти.
Тя живее сама в едностаен апартамент и ще се посвие малко.
Няма да е за дълго.
Казах на Павел, че могат да се нанесат в събота.
Дария беше купила двустайния апартамент три години преди сватбата.
Работеше като диспечер и пет години поемаше нощни смени.
Беше изплатила ипотеката предсрочно.
Семьон ѝ беше помагал с ремонта, избираше плочките и спореше с майсторите.
След сватбата започна да казва „нашият апартамент“, а после — „у дома“.
Дария не го поправяше.
Не искаше да пресмята кой колко е вложил в семейството.
Сега Семьон стоеше до масата и чакаше тя да се съгласи.
— Не можеше ли първо да ме попиташ?
— Какво изобщо има да се пита?
Паша няма да може да плаща наем, след като допълнителната му работа пропадна.
Няма да оставя брат си на улицата.
Дария беше чувала този тон много пъти.
След като баща им си тръгна, Семьон водеше Павел на училище и на извънкласни занимания.
Когато майка им работеше, той ходеше на родителските срещи.
На четиринадесет години вече проверяваше уроците на по-малкия си брат и му претопляше вечерята.
Преди година Павел поиска пари за кола.
Семьон предложи да отменят пътуването и да погасят част от дълга.
Дария се съгласи, въпреки че екскурзията вече беше платена.
По-късно Павел взе стария им хладилник за една седмица.
Върна го след три месеца, натъпкан с храна и чужди съдове.
Всеки път Семьон повтаряше едно и също.
— Той не ни е чужд.
Дария отстъпваше.
После сама отлагаше плановете си, звънеше на майсторите и доплащаше от собствената си заплата.
Тя изключи котлона, прехвърли храната в купа и свали престилката.
Семьон вече посягаше към телефона.
— Не им звъни, докато не се разберем.
— Късно е.
Павел вече отиде при един познат да вземе кола.
Утре ще донесе част от нещата.
— Аз не съм обещавала да си тръгна.
Семьон вдигна очи от телефона и кратко се подсмихна.
— Даша, не започвай скандал.
След месец ще си наемат жилище, а дотогава майка ти ще те приеме.
Той наля чай в чашата ѝ, отпи няколко глътки и я остави на масата.
Дария избърса мократа следа под чашата.
Не продължи спора, но и не извади кашоните от килера.
Семьон отиде в стаята и се обади на брат си.
Не понижи гласа си и всяка дума стигаше до кухнята.
— Да, всичко е готово, не се притеснявай.
На сутринта Дария отиде при майка си с малка чанта.
Надежда Николаевна отвори вратата с вълнени чорапи.
Държеше карфици в устата си и подгъваше пола на съседката.
Когато видя чантата, майката извади карфиците и сложи чайника.
Дария прескачаше от едно на друго.
Разказа за Павел, за съботата и за вече поръчаната кола.
Майка ѝ слушаше и бавно изглаждаше с длан края на покривката.
— Ти позволи ли им да се нанесат?
— Не, Семьон реши всичко без мен.
— Тогава му кажи, че и ти сама си взела решение.
На масата лежаха тебешир, макара със сив конец и ножици.
Дария прокара пръст по драскотината върху мушамата.
— Мамо, може ли и двамата да поживеем при теб?
— Ти можеш, а Семьон да си търси друго място.
— Той ми е съпруг.
— Точно затова трябваше да говори с теб.
А вместо това покани брат си и изпрати теб при мен.
Дария искаше да възрази, но не успя да издаде глас.
Представи си разглобеното си работно бюро и детско креватче до собственото си легло.
— Може би прекалено много държа на апартамента.
Надежда Николаевна свали мокрото палто от нея.
— Пет години си го изплащала.
Защо сега трябва да си тръгнеш само с една чанта?
Те прекараха почти час в кухнята.
Майката шиеше, а Дария топлеше дланите си около чашата.
Отвън съседът изведе кучето и дълго се мъчи с твърдия повод.
Чаят изстина.
Дария отвори чата със Семьон.
Искаше да се съгласи поне за месец и да се върне у дома.
Написа няколко реда, изтри ги и изпрати само две думи.
„Ще помисля.“
Тя остана да пренощува при майка си.
На сутринта Семьон ѝ написа, че няма да дойде да я вземе.
В събота около обяд пристигна още едно съобщение.
„Паша се нанесе, всичко е подредено.“
Пръстите на Дария затрепериха.
Тя препрочете съобщението няколко пъти и отговори.
„Ще дойда за лаптопа.“
Семьон не отговори нито веднага, нито след половин час.
Вратата отвори Павел.
Беше по домашни панталони и разтеглена тениска.
Държеше кашон с бебешки дрехи.
Зад него Олеся подреждаше малки ританки върху дивана.
На кухненската маса стоеше нейната чаша с лимони.
— Даша, влизай.
Семьон каза, че засега си при майка си.
Дария влезе в стаята.
Работното бюро беше разглобено.
Мониторът лежеше на пода, а кабелите бяха стегнати с ластик.
Папките с курсовете ѝ бяха сложени в кутия от обувки.
Павел закрепваше нов рафт на стената.
Календарът със смените ѝ беше свален и сложен върху гардероба.
— Защо вече успяхте да разглобите всичко това?
Павел погледна към Олеся.
— Семьон каза, че ти си помолила да освободим стаята за детето.
Олеся сложи ританките на самия край на дивана.
— Ти каза, че собственичката е съгласна.
— Семьон каза, че е съгласна.
Дария се огледа, но Семьон не беше в апартамента.
Беше изпратил брат си пръв, а самият той беше отишъл за останалите кашони.
До краката на Павел лежеше отвертка, а наблизо се търкаляха дюбели и сваленият календар.
Дария нямаше намерение да обяснява лъжите на Семьон вместо него.
Тя взе лаптопа, намери зарядното и прибра папките.
— До следващата неделя изнесете оттук всичките си неща.
Не съм ви разрешавала да живеете тук.
Павел се намръщи и остави отвертката на пода.
— Даша, къде да отидем, когато Олеся скоро ще ражда?
— Попитай Семьон, който ви го е обещал.
Олеся отиде в кухнята.
Оттам се чу звън на лъжичка, а после шум от течаща вода.
Павел отпусна отвертката и прокара длан по тила си.
— Наистина мислех, че сте обсъдили всичко.
— Не сме.
Дария вдигна кашона с папките от пода.
Павел отстъпи и ѝ освободи пътя.
Тя излезе, без да се сбогува.
На улицата Дария се обади на Зоя Андреевна, майката на Семьон.
Тя я помоли да дойде.
От автобусната спирка до дома ѝ имаше пет минути пеша.
Зоя Андреевна сложи на масата палачинки и изслуша цялата история.
— Семьон се грижи за Паша още от тийнейджърските си години — каза тя.
— Тогава работех по цели денонощия, а баща им вече живееше с друга жена.
По-големият готвеше, переше и мъкнеше по-малкия по лекари.
Сега Семьон отново решава всичко вместо брат си.
Само че за тази помощ избра твоя апартамент.
— Той непременно ще каже, че съм изоставила семейството.
— Вече каза ли го?
— Още не, но вече го очаквам.
— Значи ще го каже довечера.
Когато не му дадох пари за колата на Паша, три дни ме наричаше лоша майка.
Дария не започна да спори.
Зоя Андреевна се обади на сина си, но Семьон отхвърли повикването.
В апартамента на Надежда Николаевна той пристигна след седем.
Не поздрави, влезе в коридора и подаде на Дария лист.
— Подпиши съгласие за временна регистрация на Павел до края на лятото.
Така детето ще бъде регистрирано заедно с него и ще бъде прикрепено към поликлиника.
Текстът беше написан на ръка.
На реда с датата имаше поправка.
Дария прочете листа и го сложи върху шкафчето.
— Не, няма да подпиша това.
— Поне разбираш ли какво правиш?
— Да, разбирам.
— Отмъщаваш ми за един разговор?
— Няма да позволя Павел да бъде регистриран в моя апартамент.
Семьон заговори по-тихо, за да не го чуе Надежда Николаевна от кухнята.
— Не съм му обещавал дворец.
Има само една свободна стая.
В семейството е прието да си помагаме.
— Можеше да му дадеш собствените си пари за наем.
Можеше да наемеш стая заедно с него.
Но не можеше да обещаваш моя апартамент.
Надежда Николаевна стоеше до кухнята и държеше края на престилката си.
Дария не погледна майка си и не очакваше подкрепа.
Трябваше сама да довърши всичко докрай.
— Следващата неделя се връщам у дома.
Дотогава ще освободите апартамента.
Можеш да помогнеш на Павел с жилището или да си тръгнеш заедно с него.
Семьон извади телефона и се обади на брат си.
Павел не отговори.
— Няма да го доведеш докрай — каза Семьон.
— Утре ще се успокоиш.
През нощта Семьон изпрати на Дария много дълго съобщение.
Павел щеше да започне работа в склад.
На Олеся ѝ беше трудно да се качва по стълбите, а до първата заплата оставаха още няколко седмици.
Семьон я молеше да им даде един месец.
Дария прочете съобщението три пъти и написа отговор.
„Добре, давам ви един месец.“
Пръстът ѝ спря над бутона за изпращане.
Тя си спомни разглобеното бюро и папките си в кутията от обувки.
Изтри текста.
„Срокът до неделя не се променя.“
В понеделник Дария се обади в съда.
Уточни процедурата по развода.
Съпрузите нямаха общи деца, а Семьон отказваше да отиде в службата по гражданско състояние.
Във вторник Павел сам ѝ написа.
Попита дали могат да останат поне до раждането на детето и да плащат за стаята.
Дария отговори, че апартаментът не се отдава под наем.
След това Павел поиска номера на нейна позната брокерка.
Някога тя беше помагала на Семьон да търси работилница.
Дария намери контакта и му го препрати без коментар.
В четвъртък Павел съобщи, че Олеся се е разбрала с леля си.
В петък Дария подаде в съда молбата за развод и копие от свидетелството за брак.
Не каза на Семьон за това.
В неделя Дария пристигна по обяд.
На площадката стояха кашони, детско столче и разглобеният рафт.
Павел сваляше стара подова лампа.
Олеся седеше върху куфар и галеше капака на транспортната клетка с котката.
— Намерихме стая при леля ми — каза тя.
— Засега ще живеем там, а после сами ще търсим нещо.
Дария мълчаливо кимна и оправи ремъка на чантата си.
Нямаше намерение да се извинява за отказа си.
Семьон излезе от апартамента с мокро яке.
На яката му беше останала капка дъжд.
Той огледа кашоните и се обърна към жена си.
— Доволна ли си?
— Не, просто се върнах в собствения си апартамент.
— Изобщо не ти пука къде ще отидат.
— Дадох им една седмица да се преместят.
За това време намерихте стая.
Повече няма да ви дам апартамента си заради твоите обещания.
Павел сложи подовата лампа върху едно стъпало и се изправи.
— Наистина ли ѝ каза, че Даша е съгласна?
Семьон отмести поглед.
Долу се затръшна входната врата.
Павел изчака няколко секунди за отговор, но брат му мълчеше.
Олеся стана от куфара.
— Паша, да тръгваме.
Не е нужно да живея тук.
Семьон направи крачка към нея.
— Нямаше да останем дълго.
Почти бях уредил всичко.
— Не си уредил нищо с никого.
На всеки си казал различно.
Павел взе куфара.
Олеся вдигна клетката и двамата започнаха да слизат надолу.
Подовата лампа остана на площадката.
След минута Павел се върна за нея и отново погледна брат си.
— Обади ми се, когато можеш да кажеш истината.
Семьон влезе последен в апартамента.
Дария свали палтото си и отиде в кухнята.
Чуждата чаша сложи в торба с останалите вещи на Олеся.
— Събери си нещата и си тръгни до довечера — каза Дария.
— Наистина ли реши да се развеждаш?
— В петък подадох молба в съда.
— Заради един скандал реши да сложиш край на брака ни?
— Не заради скандала.
Ти ме изгони от собствения ми апартамент и излъга брат си, че съм съгласна.
Семьон седна на табуретката и сложи длани върху коленете си.
Няколко секунди гледаше в пода.
— Къде да отида?
— Днес можеш да останеш при Павел или при майка си.
После решавай сам.
Дария отиде в стаята.
Подреди папките по местата им и включи лаптопа.
Семьон отвори килера и извади празни кашони.
Съдебното заседание беше насрочено след месец.
Семьон взе дрехите, инструментите и книгите си.
Дария не спори за съдовете и кърпите.
Той събираше вещите си, а тя отбелязваше в тетрадка какво вече е изнесено.
На първото заседание съдията им даде срок за помирение.
Семьон поиска два месеца, а Дария не възрази.
През тези два месеца Семьон не предложи да помогне с жилището на Павел.
Не призна и че се е разпоредил с чужд апартамент.
Пишеше само колко неудобно му било да наема стая близо до работата.
На второто заседание бракът беше прекратен.
На излизане Семьон попита дали в живота ѝ се е появил някой друг.
— Не, сега живея тук сама — отговори Дария.
Той кимна и тръгна към спирката.
Няколко дни по-късно Дария намери на закачалката връзка с ключовете от гаража на Семьон.
Уви ги в хартия, написа името му и остави пакета до вратата.
Изпрати на Семьон съобщение.
„Вземи ги до петък.“
Той дойде вечерта, позвъни и взе пакета.
Не поиска да разговарят.
След като си тръгна, Дария се вслушваше в стъпките по площадката.
Вечер сядаше на работното бюро и виждаше светлото петно от сваления рафт.
След седмица купи кутия боя и го боядиса.
Надежда Николаевна донесе пердета с тънки сини ивици.
Беше ги шила за себе си, но беше сбъркала дължината.
— На мен са ми къси, а на теб ще ти станат — каза тя.
Дария взе торбата и разгъна края на плата.
— Ще ми помогнеш ли да ги окача?
Майка ѝ извади от чантата малка електрическа отвертка.
Закрепиха корниза, оправиха плата и отстъпиха към вратата.
Дясното перде се оказа с два сантиметра по-дълго.
— Утре ще го подгъна — каза Надежда Николаевна.
— Остави го така, на мен ми е добре.
След месец Семьон изпрати съобщение.
„Павел започна работа в склада, Олеся и синът им засега са при леля ѝ, а аз наех стая близо до работата.“
Дария прочете съобщението и остави телефона на масата.
Върху дъската имаше пресен зелен лук.
Тя го изми, отряза изсъхналите краища и го добави към салатата.
В началото на април Дария купи саксия с розмарин.
Сложи я на кухненския перваз и наля малко вода в подложката.
Едно тънко стъбло се облегна на стъклото.
Тя го изправи с пръст, затвори прозорчето и включи лампата над печката.
