Алина се прибра късно, но с леко сърце.
В антрето я посрещна Кирил, взе торбите от ръцете ѝ и ѝ помогна да свали палтото.
Тя му се усмихна уморено.
— Днес направо сияеш — отбеляза Кирил.
— Пак ли организира нещо за родителите си?
— Платих им почивка.
Две седмици на морския бряг — призна Алина, докато събуваше обувките си.
— Баща ми отдавна мечтаеше за това, а майка ми все отказваше, като казваше, че е прекалено скъпо.
— Правилно си направила — кимна той.
— Твоите пари, твоето решение.
Дори не искам да се меся.
— Благодаря ти, че нито веднъж не ми каза и дума против — отвърна тя тихо.
— Знаеш ли, при някои съпрузи заради такива неща започват истински войни.
Кирил се засмя и занесе торбите в кухнята.
Той винаги умееше да разведри тежката вечер с няколко леки шеги.
Алина тръгна след него, усещайки как напрежението от целия ден постепенно я напуска.
— Между другото, ти печелиш три пъти повече от мен — каза той, докато вадеше продуктите.
— И въпреки това никога не си ми го натяквала.
Само заради това трябва да ти издигнат паметник.
— Не ми трябва паметник — изсумтя тя.
— Трябва ми нормална вечеря и да не изгориш тигана.
— Обиждаш ме.
Почти съм професионалист — каза той и ѝ намигна.
— Разбира се, ако умението да превърнеш яйцата във въглен се смята за професия.
Седнаха да вечерят и разговорът потече спокойно, както винаги.
Алина разказваше за родителите си и как баща ѝ се разчувствал, когато разбрал за почивката.
Кирил я слушаше, подпрял бузата си с ръка, и вмъкваше шегите си на най-неочакваните места.
— Знаеш ли — каза тя, — никога не съм вземала и стотинка от семейния бюджет за тях.
Всичко съм плащала със свои пари.
— И не съм се съмнявал — сви рамене той.
— Честна си до досада.
Понякога дори прекалено.
— Това лошо ли е?
— Идеално е.
Просто понякога е скучно да споря с теб, защото винаги си права.
Тя хвърли салфетка по него, а той ловко се наведе.
Вечерта завърши със смях и тогава на никого от двамата не му мина през ума, че именно тази почивка ще се превърне в искрата на голям пожар.
Няколко дни по-късно Кирил се прибра мрачен, което почти никога не му се случваше.
Дълго обикаляше из кухнята и мислеше за нещо, докато Алина не го заговори.
— Казвай — рече тя.
— Имаш вид на човек, който е глътнал лимон и се преструва, че е бонбон.
— Майка ми се обади — въздъхна Кирил.
— Твоите родители са ѝ разказали всичко.
За почивката.
— И какво? — Алина повдигна вежда.
— Пръснала се е от завист?
— По-лошо — отвърна той, потривайки врата си.
— Настоява да ѝ организирам същата почивка.
И то с претенции.
Казва, че след като имаме общ бюджет, помощта за родителите също трябва да се дели поравно.
Алина бавно остави чашата на масата.
Помълча няколко секунди, а после заговори спокойно, без гняв.
— Кирил, аз издържам родителите си със свои пари.
Не с твоите и не с общите.
С парите, които сама съм изкарала.
— Знам — отвърна той бързо.
— Точно това ѝ казах.
— И тя какво?
— Започна да крещи, че съм я предал.
Че съм се „продал на чуждо семейство“.
Дословно.
Алина се усмихна горчиво, но очите ѝ останаха студени.
Стана, приближи се до прозореца, но не погледна навън.
Само се облегна на перваза.
— Слушай, нямам нищо против да се помага на хората — каза тя най-сетне.
— Но не съм наета да финансирам прищевки.
Ако майка ти иска да отиде на море, нека отиде.
Но не за моя сметка.
— Не те моля за това — Кирил вдигна ръце.
— Наистина ли ме мислиш за такъв човек?
— Смятам те за нормален мъж — отвърна тя твърдо.
— Такъв, който умее да различава любовта към майка си от обикновено изнудване.
Той неволно се усмихна на формулировката ѝ.
Дори когато беше раздразнена, Алина умееше да говори така, че думите ѝ да ти се приискат да ги запишеш.
— Алчността обеднява онзи, който е обсебен от нея — каза внезапно Алина.
— Майка ти в момента ограбва самата себе си.
Само че още не го разбира.
— Красиво казано — кимна Кирил.
— И за съжаление напълно точно.
— Значи така — продължи тя, — ако иска да отиде в санаториум, сам намери парите.
Няма да ти преча.
Но и няма да участвам.
— Справедливо — съгласи се той.
— Повече от справедливо.
Разговорът приключи без скандал, но остави неприятен привкус.
Кирил разбираше, че майка му няма да се откаже толкова лесно.
И се оказа прав много по-бързо, отколкото му се искаше.
*
Обажданията от Валентина Петровна започнаха да валят едно след друго.
Тя звънеше сутрин, през деня и късно вечер, а всеки разговор се превръщаше в разпит, изпълнен с обвинения.
— Е, намери ли парите? — започваше тя, без дори да поздрави.
— Или ще продължаваш да лежиш на дивана, мързеливецо?
— Добър ден и на теб — отвръщаше Кирил.
— Търся допълнителна работа.
Но не се намира веднага нещо свястно.
— Той търсел! — пищеше гласът в слушалката.
— Майка ти си съсипа здравето, а ти не можеш да събереш дори за някакъв мизерен пансион!
— Старая се — казваше той.
— Но нямам вълшебно копче, което печата пари.
— А твоята принцеска явно има такова копче! — крещеше майката.
— На своите родители плаща почивки, дрехи и храна!
А родната ти майка трябва да седи на пейката, така ли?
— Тя харчи собствените си пари — търпеливо повтаряше Кирил.
— Има право.
— Право! — Валентина Петровна почти се задавяше от гняв.
— Значи аз нямам никакви права?
Сега някаква натрапница ще определя на кого и колко да се дава?
— Не смей да говориш така за нея — гласът на Кирил стана по-твърд.
— А как да говоря за нея?! — изкрещя майката.
— Завъртяла те е около малкия си пръст!
Стоиш ѝ под чехъл и дори си доволен!
Срамота!
Кирил слушаше как тя се задъхва от собствените си думи и усещаше как гневът се надига в него.
Но се сдържаше, защото все още вярваше, че може да я накара да се осъзнае.
Или поне да опита.
— Мамо — каза той по-тихо.
— Нека дойда и да поговорим спокойно.
— Не ми трябват твоите разговори! — отсече тя.
— Трябват ми пари!
Като тези на сватовете ти!
Те си живеят по курортите, а аз тук тъна в мизерия!
— Никой не живее в разкош — възрази той.
— Сама се навиваш.
— Ходи да караш такси нощем! — изрева майката.
— Върти волана, вместо да философстваш!
Мъж ли си или парцал за под?!
Той мълчеше.
В слушалката се чуваше тежкото ѝ дишане, изпълнено с гнева, който тя смяташе за напълно справедлив.
— Мълчиш? — попита тя тържествуващо.
— Точно така.
Слабак си, целият си като баща си.
Кирил прекъсна разговора, без да се сбогува.
Ръцете му сами се свиха в юмруци, но той се принуди да отпусне пръстите си.
*
Няколко седмици той честно търсеше допълнителни доходи.
Приемаше временни поръчки, заемаше се с неща, които никога преди не беше правил, и се прибираше у дома изтощен.
Алина наблюдаваше всичко това мълчаливо, но с тревога.
— Ще се съсипеш — каза му веднъж.
— Заради какво?
За да се успокои тя?
Няма да се успокои.
— Знам — отвърна мрачно Кирил.
— Но трябваше поне да опитам.
За да не лъжа после самия себе си.
— Опита — каза Алина меко.
— Сега спри.
Той не успя да отговори, защото телефонът отново звънна.
На екрана се появи името на майка му.
Кирил включи високоговорителя, без сам да знае защо.
— Е?! — разнесе се познатият писък.
— Колко събра?
Или всичко отиде за нови ботуши на онази твоята?
— Мамо, работих почти без почивни дни — каза той.
— И знаеш ли какво?
Писна ми от този цирк.
— Цирк?! — тя се задави.
— Аз ли ти правя цирк, неблагодарен паразит такъв?!
Аз съм те родила, а ти ми устройваш сцени!
— Не си ме родила, за да плащам прищевките ти цял живот — отвърна твърдо Кирил.
— Не съм ти банкомат.
— Ах ти, негоднико! — избухна Валентина Петровна.
— Значи на чуждите всичко, а на майка ти нищо?!
Да знаеш, ще те прокълна!
— Проклинай ме — каза той студено.
— Само по-силно, че не те чувам добре.
Алина стоеше до него и наблюдаваше мълчаливо.
Не се намесваше, защото това не беше нейната война и тя го разбираше.
— Ти… ти стана същият като тая твоя женичка! — крещеше майката, задавяйки се с думите си.
— Тя те превърна в парцал!
Ако имаше нормална жена, щеше да уважаваш майка си!
— Имам нормална жена — отсече Кирил.
— Най-добрата.
Но с майката явно не съм имал същия късмет.
От другата страна настъпи тишина за секунда.
После се изля нов поток от думи — злобни, лепкави, изпълнени с обида и алчност.
— Как смееш! — крещеше тя.
— Целия си живот съм дала за теб!
А ти се криеш зад полата на жена си!
Безгръбначен!
Слабак!
Да беше отишъл да караш такси, вместо да мрънкаш!
— Стига — каза Кирил тихо.
— Какво значи „стига“?! — не спираше тя.
— Ще ми играеш по свирката!
Ще разкажа на всички какъв син съм отгледала!
Той не я слуша повече.
Просто затвори и изключи звука.
Екранът продължаваше да светва с името ѝ, но Кирил го гледаше напълно спокойно.
— Е, това беше — каза той на Алина.
— Повече няма да търся начини да ѝ угаждам.
— Сигурен ли си?
— Напълно — кимна той.
— Знаеш ли, има граница, отвъд която търпението престава да бъде добродетел.
Аз я достигнах.
*
От онази вечер Кирил взе хладно и окончателно решение.
Продължи да плаща на майка си само лекарствата и най-необходимите дрехи, а от всичко останало се отказа.
Никакви санаториуми, никакви почивки и никакви подаръци „за да не е по-зле от сватовете“.
Валентина Петровна продължи да звъни още дълго, но той не вдигаше.
Пишеше гневни съобщения, но отговорът беше мълчание.
Опитваше се чрез общи познати да предаде, че „умира от мъка“, но и това не помогна.
— Той съвсем ли се е отскубнал? — оплакваше се тя на съседката.
— Заряза родната си майка!
Заради онази жена!
— Може би не трябваше да се държите така с него — предпазливо отбелязваше съседката.
— Все пак ви помагаше.
— Помагаше! — изсумтяваше Валентина Петровна.
— С жълти стотинки!
А аз имам право на истинска почивка като всички хора!
Но жълтите стотинки свършиха точно там, където тя сама беше поставила границата.
Парите за лекарства идваха навреме, парите за дрехи — според сезона, а всичко останало си остана само в раздразнените ѝ фантазии.
Минаха месеци.
Валентина Петровна седеше сама в кухнята и отново и отново си припомняше телефонните разговори.
Набираше сина си отново и отново, но чуваше само дълги сигнали в празнотата.
— Хайде, вдигни — мърмореше тя, натискайки отново бутона за обаждане.
— Какво ти струва?
Сигналите прекъсваха и се включваше гласовата поща.
Тя захвърляше телефона, а после отново го грабваше.
Струваше ѝ се, че само да чуе гласа ѝ и всичко ще се върне както преди.
— Може би още ще се обади — убеждаваше сама себе си.
— Ще му мине, ще се успокои и ще се обади.
Все пак ми е син.
Но той не се обаждаше.
А сватовете, които тя толкова мразеше заради пътуванията им, продължаваха да ходят на почивка както преди, с парите на дъщеря си, която ги обичаше просто така, без сметки и упреци.
— Глупачка съм, глупачка — прошепна веднъж Валентина Петровна, гледайки угасналия екран.
— Защо постъпих така?
Защо настоявах и крещях?
Спомняше си колко мек беше синът ѝ в началото, как предлагаше да дойде, да поговорят и да оправят всичко.
А тя го гонеше, обиждаше го и го наричаше слабак и парцал.
Сега тези думи се връщаха при нея като ехо в празната кухня.
— Имах всичко — говореше тя в празното пространство.
— Помагаше ми, грижеше се за мен.
Достатъчно беше да се обадя и той идваше.
А аз сама, със собствения си език…
Стискаше телефона, сякаш той можеше да ѝ върне онова, което беше захвърлила заради алчността и нараненото си самолюбие.
Но екранът мълчеше и в това мълчание нямаше нито капка съжаление.
— Как се стигна дотук? — шепнеше Валентина Петровна, натискайки отново и отново името на сина си, който никога повече нямаше да ѝ отговори.
— Имах всичко.
Сама изгубих всичко.
Как се стигна дотук, как се стигна дотук…
