Петър изневеряваше на жена си и беше сигурен в едно: достатъчно е да поиска прошка и тя ще му прости.

Петька въртеше волана на чисто новата служебна „Нива“ и се чувстваше почти като министър.

И имаше защо: да возиш самия кмет на селището, Василий Сергеевич, не е като да мъкнеш силаж по полето с трактор.

Цялата районна администрация познаваше Петька, в селския съвет го поздравяваха с ръкостискане, а селските момичета, когато минаваше по главната улица, винаги го изпращаха с дълги погледи.

Петька се поглеждаше в огледалото и си мислеше, че е истински хубавец: висок, широкоплещест, ризата му винаги чиста и изгладена.

Разбира се, изобщо не бързаше да се жени.

Защо доброволно да си слага хомот на врата?

Изборът беше голям, можеше да си живее както си иска.

— Петька, време е вече да се укротиш, — все му повтаряше баба Груня, докато наливаше в чашите силен чай с мащерка.

— На двадесет и пет години си, а още пърхаш като пеперуда от една на друга.

Шофьор си на началника, имаш пари, а вкъщи няма стопанка.

— Бабо, още ще имам време да си нахлузя примката на врата, — махваше с ръка Петька и слагаше в устата си суха гевречка.

— И така си ми е добре.

Момичета наоколо колкото искаш, а аз съм свободен мъж.

— Момичета имал много… Всичките ти са празноглави, само да се гримират умеят, — мърмореше баба Груня, подпирайки се на бастуна си.

— На теб ти трябва сериозна жена, да държи къщата, а не само да върти задника по танците.

Ето Варя, новата ни ветеринарка.

Какво ѝ липсва за булка?

Умно момиче е, институт е завършила, в района я уважават.

Аз самата говорих с нея: скромна е, възпитана.

Ожениш ли се за такава, няма да знаеш що е мъка.

Хайде, не ме срами, иди някоя вечер да я видиш.

Петька не започна да спори със старата.

В селото дори самият кмет малко се страхуваше от баба Груня: строга беше, но справедлива.

Още същата вечер Петька се завлече до ветеринарния пункт.

Варя тъкмо приключваше работа и си миеше ръцете на умивалника в двора.

Беше с обикновена памучна рокля, дълга светлокестенява плитка и големи, добри очи.

Петька се приближи и я огледа от глава до пети.

Красива, разбира се, но прекалено тиха.

Нямаше в нея онзи огън, от който на мъжете веднага им се завърта главата.

— Здравей, Варя, — поздрави я Петька.

— Искаш ли да се поразходим?

Варя го погледна и бузите ѝ веднага поруменяха.

Гледаше го така, сякаш пред нея стоеше не обикновеният шофьор Петька, а истински принц.

— Хайде, Петя, — съгласи се тя.

Сватбата вдигнаха по всички селски традиции: с акордеон, дълги маси направо в двора и куп пияни гости.

Баба Груня седеше начело на масата и доволно бършеше сълзите си с крайчето на кърпата.

Селските момчета завиждаха на Петька: Варя в бялата рокля изглеждаше като лебед, а и професията ѝ беше важна, защото на село без ветеринар не може.

И на Петька му беше приятно да слуша поздравленията и какъв късметлия бил, но той не я обичаше.

Ожени се за нея, защото баба му настояваше и защото беше дошло време.

Живяха заедно две години.

Варя се оказа точно такава жена, каквато баба Груня беше обещала.

Къщата винаги беше подредена, на масата имаше топла супа, пресен хляб и сладкиши с горски плодове.

На работа я хвалеха, а вкъщи всичко ѝ спореше.

След година им се роди син, Ванечка.

Петька обожаваше момчето.

Но чувствата му към Варя не станаха по-силни.

Живееха заедно, но тя продължаваше да му се струва чужда.

Правеше всичко както трябва и погледът ѝ беше пълен с тиха вярност, но точно този поглед дразнеше Петька.

После в селския магазин дойде да работи Нинка.

Нинка беше съвсем друга.

Палава, с яркочервено червило, буйна прическа и престилка, която едва се закопчаваше на гърдите.

Влизаш в магазина и тя веднага грейва в усмивка, сякаш цял ден е чакала само теб, кокетно повдига рамо и подхвърля някоя закачлива дума.

От нея лъхаше някаква дива, опияняваща свобода.

Петька започна да се отбива в магазина всеки ден.

Веднъж за цигари, друг път за минерална вода за кмета.

А Нинка с удоволствие флиртуваше с шофьора на важен човек.

— Петя, ей, Петя, ще ме закараш ли довечера до районния център?

Автобуса го отмениха, а аз на всяка цена трябва да отида при една приятелка.

И Петька я караше.

Първо до районния център, после чак до къщата ѝ в края на селото.

Скоро „Нивата“ започна все по-често да завива в тихата уличка към Нинкиния двор.

Вкъщи Варя го чакаше с топла вечеря и малкия им син, а Петька седеше в кухнята на Нинка, пиеше ликьор и слушаше какъв голям мъж бил и какъв лош късмет имал да попадне на онази „скучна ветеринарка“.

— Разведи се, Петя, — шепнеше Нинка и го прегръщаше.

— За какво ти е тя?

Става само за кравите, а ти си хубав мъж.

Ще живеем двамата и няма да знаем що е грижа!

Само че на село нищо не може да се скрие задълго.

Петька си мислеше, че върти любовта си тайно, но жените имаха очи и уши навсякъде.

Една вечер се прибра подпийнал, а от него отдалеч се усещаше парфюмът на Нинка.

Варя го посрещна в антрето.

— Петя, вярно ли е това, което говорят хората? — попита тя.

— Ходиш ли при Нинка от магазина?

Петька, разгорещен от водката и от приказките на Нинка колко е неустоим, започна да крещи.

— И дори да ходя?!

Да, ходя!

И какво от това?

Какво ще ми направиш?

Писна ми от тази твоя правилност!

Да живея с теб е като да живея в гробница!

На Варя ѝ стана противно да го гледа и слуша.

Сякаш пред нея не стоеше съпругът ѝ, а някакъв мерзавец.

Петька, заслепен от яд и раздразнение, замахна и я блъсна.

Варя болезнено се удари в рамката на вратата и, въпреки болката, отиде в стаята при сина си.

На следващата сутрин Петька се събуди с тежка, пулсираща глава.

В къщата беше тихо.

Нямаше нито топъл чай, нито Варя, нито Ванечка.

На масата лежеше грижливо сгъната бележка: „Никога няма да ти простя това.

Вземам сина ни и отивам при майка ми.“

Петька само изсумтя.

„Прав ѝ път! — помисли си.

— Сега сам съм си господар.

Най-после с Нинка ще заживеем като хората.“

Още същия ден пренесе нещата си при Нинка.

Когато баба Груня разбра за този срам, го изгони от къщата си с бастуна и гневно го наруга: „Глупак си, Петька, замени златото за парче стъкло!

Още ще допълзиш обратно, но тогава вече ще е късно!“

Петька само се смееше.

В началото с Нинка двамата напълно си губеха ума един по друг.

В леглото тя беше истински огън.

Но ежедневието бързо започна да се разпада.

Варя ставаше преди петлите и всичко успяваше, а Нинка преди работа мислеше само за дрехите си.

Мързеше я да сготви вечеря, съдовете се трупаха в мивката, а на забележките на Петька само махваше с ръка.

— Не съм ти прислужница, и ти имаш ръце!

Мина почти година.

Петька започна да се изморява от постоянната бъркотия, непраните ризи и безкрайните искания на Нинка за подаръци.

Но се успокояваше с мисълта, че поне е страстна.

В онзи ден Василий Сергеевич пусна Петька по-рано от работа, защото заминаваше за града с районното ръководство.

Петька, доволен, купи от районния център кутия хубави бонбони и побърза към Нинка.

Вратата на къщата беше заключена отвътре.

Петька дръпна дръжката и почука.

Тишина.

Никой не отвори.

Започна да блъска по-силно и дори натисна вратата с рамо.

Накрая зад нея се чу шумолене и Нинка отвори, с разтворен халат и разрошена коса.

— Защо се блъскаш така? — измърмори раздразнено.

Петька влезе в стаята и замръзна на прага.

На леглото им, изтегнат с ботушите и с цигара в ръка, лежеше едър мъж с кожено яке: районният проверяващ, който идваше да инспектира селския магазин.

— Петя, само не прави сцени, — спокойно каза Нинка, докато закопчаваше халата си.

— Това е Коля.

Той ще ме вземе в града и ще ме уреди за управителка на централния универсален магазин.

Така че извинявай, ти си добър човек, но селото просто не е моето ниво.

Твоите неща вече ги събрах в една чанта.

Петька стоеше и мълчеше.

Мъжът на леглото дори не стана.

Само се ухили и издуха кръгче дим.

Следващите два месеца Петька пиеше без прекъсване.

Първо си вземаше почивни дни от работа, а после едва не изгуби съвсем мястото си като шофьор.

Василий Сергеевич го остави само от уважение към баба Груня.

Седнал в празната, студена къща, Петька ден след ден превърташе живота си в главата.

Какъв глупак беше бил!

Беше заменил чистия, светъл дом, любящата жена и собствения си син за фалшивата любов на Нинка и за страстта.

Толкова се отвращаваше от себе си, че му идваше да вие като вълк.

Отиде при баба Груня, падна в краката ѝ и я молеше да му даде адреса на Варя.

Но старата жена само тежко въздъхна и поклати глава.

— Нямам адрес за теб, Петя.

Варя си изгражда живота наново, няма нужда да ѝ ровиш миналото.

Сега е омъжена.

Намерила е свестен човек, не някой като теб.

Петька не повярва.

Помисли си, че баба му го казва нарочно, само за да го заболи още повече.

„Та тя ме обичаше! — мислеше си.

— Очите ѝ светеха, когато ме гледаше.

Не може за една година да е обикнала друг.

Ще отида там, ще падна на колене, ще поискам прошка и тя ще ми прости.

Ще прегърна Ванечка и ще се върнем у дома.“

Чрез познати в районната ветеринарна станция Петька все пак успя да разбере къде са преместили Варя.

В съседния район, в голямо село, в централното стопанство на държавно земеделско предприятие.

В събота сутринта се качи в „Нивата“ и замина натам.

Намери правилната улица и спретната тухлена къща с бяла ограда и красив палисадник.

Паркира колата по-далеч, зад няколко върбови храста, и започна да чака.

Много се вълнуваше.

Подготвяше си думите и повтаряше наум как ще ѝ каже, че е разбрал всичко и че я обича повече от живота си.

Малко преди обяд пред къщата спря чисто нов, лъскав пикап.

От него слезе висок, широкоплещест мъж с работна риза и навити ръкави.

По външния му вид приличаше на главен инженер или директор на стопанството.

Заобиколи колата и отвори вратата откъм пътника.

От автомобила слезе Варя.

На Петька му секна дъхът.

Тя се беше променила напълно.

Предишната Варя вече я нямаше.

Беше облечена в красива лятна рокля, косата ѝ падаше на буйни вълни върху раменете, а лицето ѝ сияеше с женска красота и щастие, каквито Петька никога преди не беше виждал у нея.

Мъжът ѝ каза нещо тихо.

Варя весело се засмя и го прегърна.

Той нежно я притегли към себе си и я целуна.

В този момент задната врата на пикапа се отвори и оттам изскочи Ванечка.

Момчето беше вече доста пораснало.

— Татко Степа, виж какъв бръмбар намерих! — извика момчето и се затича към мъжа.

Той с лекота вдигна Ванечка на ръце и го повдигна високо над главата си.

Момчето пищеше от радост и прегръщаше чуждия мъж за врата също толкова силно и доверчиво, както някога прегръщаше Петька.

Мъжът внимателно го постави на земята, хвана Варя през кръста и тримата заедно, разговаряйки за нещо, тръгнаха към къщата.

Държеше Варя толкова нежно, сякаш тя беше най-скъпото съкровище на света.

Петька седеше в „Нивата“ и стискаше волана с двете си ръце.

Очите му се напълниха със сълзи.

Протегна се към ключа, рязко запали двигателя и без да се обръща, натисна газта.

Искаше да се махне оттам възможно най-бързо, за да не види никой срама му и тази страшна болка, дошла прекалено късно.

Едва сега, когато окончателно беше изгубил всичко, Петька разбра, че преди две години Варя му се беше струвала чужда само заради собствената му глупост.

А сега тя наистина беше станала жена на друг мъж.

И вече нищо не можеше да се върне назад или да се пренапише отначало.

Никога в живота му не е имало хора, по-близки от нея и сина му, и вероятно никога повече нямаше да има.