Тридесет и пет минути по-късно ме молеше да оттегля сигнала.
— Подпишете тук.
И отбележете квадратчето долу, — каза куриерът със синьото яке и ѝ подаде таблет с прикрепен хартиен формуляр.
Маргарита Алексеевна дори не си направи труда да сложи очилата си.
Разписа се широко върху листа, без да прочете нито един ред.
— Хайде, миличък, тръгвай вече, празникът ни започва всеки момент, — каза тя високо, като пое от ръцете на куриера тежкия черен удароустойчив пластмасов куфар.
Стоях на горната площадка на дървеното стълбище.
В лявото ми ухо звучеше гласът на клиента — течаха последните тестове преди вечерното излъчване.
Трябваше да сляза.
Да се извиня на човека от другата страна на линията.
Да взема формуляра от свекърва ми.
Да прочета внимателно протокола за предаване и приемане на скъпата техника и да го подпиша лично.
Но не слязох.
Просто бях изтощена.
Беше трети ден без нормален сън, местенето в тази наета къща и безкрайните обаждания.
Беше много по-лесно само да кимна на свекърва ми отгоре, за да приеме доставката.
В този момент избрах спокойствието вместо правилата.
Маргарита Алексеевна остави куфара на пода в антрето и го ритна с върха на кожената си обувка.
— Каква тежка грамадa.
Защо го домъкна тук?
— За работа е, — отговорих, като закрих микрофона с длан.
— Довечера имам важна конференция.
Трябват ми два часа тишина.
Свекърва ми ме погледна отдолу нагоре.
Гърбът ѝ беше съвършено изправен.
— Днес е юбилеят на бащата на Игор.
Ще се събере цялата рода.
Трябва да си почиваш, Инна, а не да натискаш тези твои копчета.
Тя се обърна и отиде в кухнята, като токчетата ѝ силно тракаха по плочките.
Слязох, хванах куфара за гумираната дръжка и го вдигнах.
Вътре имаше професионална конзола, два свръхчувствителни микрофона и предавател.
Техника, която агенцията предоставяше само при пълна материална отговорност.
Формулярът на договора беше останал върху шкафчето до огледалото.
Долу се виждаше големият син подпис на Маргарита Алексеевна.
Сгънах листа на четири и го пъхнах в задния джоб на дънките си.
## Рязане на домати
Гостите започнаха да пристигат към три следобед.
Къщата се изпълни с глъчка, звън на чинии и мирис на печено месо.
Игор се суетеше около портата, посрещайки далечни лели и бивши колеги на баща си.
Седях в най-отдалечената стая на първия етаж и се опитвах да настроя комуникационния канал.
Вратата се отвори рязко без почукване.
— Докога ще се криеш? — Маргарита Алексеевна застана на прага с ръце на кръста.
Беше облечена с копринена блуза в цвят бордо.
— Гостите вече сядат на масата.
Отивай да режеш доматите.
— Работя, — отговорих, без да откъсвам очи от монитора.
— Игор знае.
След час ще приключа и ще дойда при вас.
— Игор там се черви от срам пред роднините.
Тя се приближи.
Погледът ѝ падна върху отворения черен куфар.
— Махни този ковчег от прохода.
Някой ще се спъне.
Куфарът не беше на прохода.
Стоеше до стената.
Но аз мълчаливо станах, затворих капака и го бутнах още по-навътре под масата.
Десет минути по-късно съпругът ми надникна в стаята.
— Инн, наистина, — каза той, пристъпвайки от крак на крак.
— Излез поне за петнадесет минути.
Помогни на мама, все пак е празник.
Неудобно е.
— Правя тест на линията.
— Инн.
Моля те.
Той гледаше в пода.
Въздъхнах, запазих настройките и отидох в кухнята.
Маргарита Алексеевна веднага пъхна в ръцете ми тъп нож и пластмасова купа.
— Хайде, бързо.
Не ги режи много едро.
Започнах да режа.
Сокът се стичаше по пръстите ми.
Около мен шумяха почти непознати хора.
Свекърва ми застана до мен и оправяше салфетките върху подноса.
— Сега си част от семейството, Инна, — каза тя изведнъж.
Гласът ѝ беше равен, почти без обичайната острота.
— А в едно семейство хората се грижат един за друг.
Не седят пред екраните от сутрин до вечер.
Не отговорих.
Ножът се плъзна по дъската.
— Нагледала съм се на такива независими като теб, — продължи тя, без да ме поглежда.
— Първо техните пари, после техните командировки, техните правила.
А после синът ми ще си седи сам в празен апартамент и ще си вари пелмени, защото жена му никога няма време.
Аз ще запазя това семейство.
Разбра ли ме?
В думите ѝ имаше нейна собствена, плашеща, но човешка истина.
Тя наистина се страхуваше за сина си.
Пазеше го така, както умееше.
Проблемът беше, че в нейната представа за света аз просто трябваше да бъда заличена.
Измих си ръцете и ги избърсах с хартиена кърпа.
— Доматите са готови.
Обърнах се и се върнах в стаята.
## Думи край водата
Басейнът се намираше в задния двор.
Водата ярко блестеше на слънцето.
Наоколо имаше шезлонги и пластмасови маси.
Роднините вече бяха вдигнали първите тостове, бяха пили и се бяха отпуснали.
Смехът ставаше все по-силен.
До началото на моето излъчване оставаха четиридесет минути.
Седях на плетен стол до стъклените врати на терасата, по-далеч от шумната тълпа, и проверявах заряда на батериите на предавателя.
Свекърва ми стоеше с гръб към мен, точно до ръба на басейна, и разговаряше с леля Зина.
Вятърът носеше гласовете им съвсем ясно.
— Каква работа, Зина, — Маргарита Алексеевна махна с ръката, в която държеше чашата.
— По цял ден седи със слушалки като диспечер на гара.
Игор постоянно се оплаква.
Почти не вижда жена си.
— Ох, младите днес всички са по компютрите, — проточи леля Зина.
— Нищо.
Бързо ще ѝ избия тази глупост от главата, — каза свекърва ми и отпи от чашата.
— Още днес ще я излекувам.
Веднъж завинаги.
Пръстите ми замръзнаха над пластмасовия капак на куфара.
Тя не просто мърмореше.
Тя вземаше решение вместо мен.
В главата ѝ планът вече беше одобрен, подписан и готов за изпълнение.
Погледнах гостите.
Седемнадесет души.
Разговори, звън на чаши, звуци от дъвчене.
На никого не му пукаше, че точно в този момент животът ми се изхвърляше на боклука с едно чуждо решение.
Затворих куфара.
Проверих ключалката.
Трябваше да вляза в къщата.
Да се заключа в най-отдалечената спалня на горния етаж.
Но останах да седя.
Натиснах бутона за включване на панела.
Светна зелена лампичка.
## Плясъкът
Времето настъпи.
Отворих куфара, извадих слушалките и внимателно ги сложих в скута си.
На екрана на лаптопа започнаха да преминават редове с код за свързване.
Върху екрана падна сянка.
Маргарита Алексеевна стоеше над мен.
Лицето ѝ беше червено.
В очите ѝ имаше абсолютната увереност на човек, който цял живот е командвал в учителската стая и на родителските срещи.
— Ставай и отивай на масата, — каза тя високо.
Толкова високо, че най-близките гости да чуят.
Разговорите на съседните маси започнаха да стихват.
Хората обръщаха глави към нас.
— След пет минути съм на живо, — казах тихо, без да повишавам глас.
— След два часа ще се присъединя към вас.
— Казах: на масата! — гласът ѝ премина в крясък.
Тя направи крачка напред.
Игор скочи от мястото си в другия край на терасата, но не каза нищо.
Просто стоеше и гледаше.
Седемнадесет чифта очи бяха вперени в нас.
Свекърва ми се наведе, рязко хвана черния куфар за дръжката и го дръпна нагоре.
Кабелите се опънаха.
Лаптопът опасно се плъзна по стъкления плот.
— Дайте ми го, — казах, като станах и протегнах ръка.
— В моя дом няма да има такъв боклук! — извика Маргарита Алексеевна пред всичките седемнадесет гости.
Тя замахна.
За жена на нейната възраст имаше изненадващо много физическа сила.
Черният пластмасов куфар описа дъга във въздуха.
Времето сякаш се забави.
Видях как металните закопчалки блеснаха на слънцето.
Как руло резервен кабел излетя от отделението си.
Тежък плясък.
Куфарът падна право в средата на басейна.
Водата се разплиска върху плочките.
Капакът се отвори от удара.
Вградената конзола веднага потъна под водата и повлече със себе си предавателите.
Въздушни мехурчета излязоха на повърхността.
На терасата настъпи пълна, почти звънтяща тишина.
Никой не дъвчеше.
Никой сякаш дори не дишаше.
Маргарита Алексеевна дишаше тежко и изтупваше ръцете си.
На лицето ѝ се смесваха триумф и объркване.
Очакваше да започна да крещя.
Да се разплача.
Да изтичам да се оплаквам на съпруга си.
Аз гледах водата.
Кръговете се разширяваха по синята повърхност.
Извадих телефона от джоба си.
Намерих номера.
Натиснах бутона за обаждане.
Включих високоговорителя.
Сигналите за повикване в пълната тишина звучаха оглушително.
— Техническа поддръжка, — отговори мъжки глас.
— Номер на договора четири-осемдесет, — казах с равен глас.
— Оборудването е унищожено.
Напълно е потопено във вода.
Не подлежи на възстановяване.
— Разбрах, — гласът на оператора стана сух и официален.
— Съгласно правилата незабавно започваме процедура по събиране на пълната стойност.
Кой е подписал документа за материална отговорност при доставката?
Пъхнах ръка в задния джоб на дънките си.
Извадих хартиения формуляр, сгънат на четири.
Разгънах го.
— Протоколът за предаване и приемане и договорът за материална отговорност са подписани от Фомина Маргарита Алексеевна.
Свекърва ми примигна.
Цветът започна бавно да изчезва от лицето ѝ.
— Прието, — отговори гласът от високоговорителя.
— Нашите юристи още днес ще изпратят на нейно име официална предсъдебна претенция за обезщетение.
Сумата за възстановяване е един милион двеста и петдесет хиляди рубли.
Очаквайте куриер с официалното уведомление.
Прекратих разговора.
Маргарита Алексеевна стоеше с леко отворена уста.
Поглеждаше ту към мен, ту към черното петно под водата в басейна.
Устните ѝ потрепериха, но не успя да каже нито една дума.
Прибрах телефона.
Взех лаптопа и мишката от масата.
— Добър апетит, — казах на гостите.
И влязох в къщата.
## Тридесет и пет минути
Минаха точно тридесет и пет минути.
Седях в антрето върху пътната си чанта.
Лаптопът лежеше до мен.
Бях повикала такси до града и то трябваше да пристигне всеки момент.
Стъпките по плочките прозвучаха неравномерно.
Маргарита Алексеевна се приближи до мен.
Изглеждаше по-ниска, отколкото преди час.
Раменете ѝ бяха отпуснати, а копринената блуза беше намачкана.
Спря на две крачки от мен.
— Инночка, — гласът ѝ леко трепереше.
— Кажи им, че е било случайно.
Че съм се спънала.
Оттегли сигнала.
Мълчах.
Гледах ръцете ѝ.
Пръстите ѝ нервно мачкаха края на бордовия плат.
— Пенсията ми е двайсет хиляди рубли, — прошепна бързо тя и се огледа към вратите, зад които се криеха мълчаливите роднини.
— Ще ми вземат апартамента.
Инна.
Ние сме семейство.
Как можеш да постъпваш така?
Тридесет и пет минути след като беше хвърлила живота ми във водата, тя ме молеше да оттегля сигнала.
Отвън таксито натисна клаксона.
Станах.
Хванах чантата за късите дръжки.
Отворих входната врата.
Не се обадих никъде, за да отменя претенцията за обезщетение.
И нямах никакво намерение да го правя.
Просто излязох през портата, без да кажа нито една дума за сбогом.
А какво направи Игор, когато колата потегли?
