— Не ни пречи, Наре. Най-после разбери: никога не съм те обичал.
Съпругът ми го каза вечерта на петата годишнина от сватбата ни, държейки ръката си на талията на жената с червената рокля.
Стоях насред ресторанта с бялата рокля, която бяхме избрали заедно три месеца по-рано. В ръката си държах малък подарък. А жената, седнала до него, беше родната ми сестра.
Но най-страшното не беше целувката им.
Най-страшното беше, че Лиана дори не се изненада, когато ме видя.
— Дойде по-рано, отколкото очаквахме — каза тя, намествайки презрамката на роклята си.
В този момент разбрах: това не беше случайна среща. Бяха ме поканили тук, за да ме унижат.
Сутринта Давит беше изпратил цветя на работното ми място. На картичката беше написал: „Днес всичко ще се промени.“
Бях си помислила, че най-после ще се помирим.
През последните месеци той се прибираше късно, оставяше телефона с екрана надолу и се дразнеше от всеки въпрос. Обвинявах работата, умората, дори себе си.
Онази сутрин пазех в себе си една малка радост. Бях получила резултата от изследването предишния ден. След пет години чакане бях бременна.
В малката кутийка имаше бебешки чорапки.
Сега я стисках толкова силно, че картонът се беше смачкал.
— Лиана? — едва изрекох. — Вчера седеше в кухнята ми и казваше, че трябва да спася брака си.
Сестра ми сви рамене.
— Исках да го приемеш спокойно. Ти винаги превръщаш всичко в драма.
Давит сложи един плик на масата.
— Това са документите за апартамента. Утре ще отидем при нотариус. Ще подпишеш, че ми прехвърляш своя дял. В замяна раздялата ще мине спокойно.
Погледнах го.
— Онзи апартамент, за който майка ми даде парите за първоначалната вноска, като продаде къщата си?
— Наре, сега не е моментът.
— А за какво е моментът? Да целуваш сестра ми или да ме изхвърлиш от дома?
Разговорите на близките маси замлъкнаха.
Давит се наведе към мен.
— Говори по-тихо. Не знаеш в какво положение си попаднала.
После се обърна към Лиана.
— Покажи ѝ.
Сестра ми остави телефона на масата. На екрана имаше договор за кредит с моя подпис.
Името на кредитополучателя беше моето.
Когато видях сумата, коленете ми омекнаха.
Никога не бях теглила такъв кредит.
— Подписа го преди три седмици — каза Давит. — Казах ти, че са документи на фирмата. Помниш ли?
Помнех.
Бях в кухнята, майка ми беше позвънила от болницата, а Давит ме пришпорваше. Беше отворил документите на страницата за подпис.
Онзи ден се бях доверила на съпруга си.
— Ако ми прехвърлиш апартамента, ще изплатя дълга — продължи той. — Ако не го направиш, ще го плащаш сама.
Този път Лиана сведе очи.
Изведнъж си спомних колко настойчиво през последните седмици предлагаше да вземе банковата карта на майка ни.
„Много се уморяваш, аз ще се занимавам с плащанията.“
Грижовността ѝ придоби друг смисъл.
Седнах на празния стол срещу тях.
— От колко време продължава това?
— Осем месеца — отговори сестра ми.
Осем месеца.
През това време я бях утешавала след раздялата ѝ, давах ѝ пари за наема и за рождения ѝ ден ѝ бях подарила червената рокля, с която сега беше облечена.
— Майка ни знае ли?
— Не намесвай мама — каза тя рязко.
От този отговор вече разбрах от какво се страхува.
Извадих телефона си.
Давит ме хвана за китката.
— Няма да се обаждаш на никого, докато не се разберем.
— Пусни ме.
Той стисна още по-силно.
Тогава до нас застана управителят на ресторанта.
— Госпожата ви помоли да пуснете ръката ѝ.
Давит неохотно се отдръпна.
Обадих се на семейния ни адвокат, Сурен. Преди време той се беше занимавал с продажбата на къщата на майка ми.
— На мое име има кредит, за който не съм знаела. Съпругът ми настоява да му прехвърля апартамента.
Сурен не ме прекъсна. После попита:
— Подписала ли си някакъв нов документ?
— Не.
— Не подписвай нищо. Утре сутринта ще започнем с документите. Запази всичко, което ти показват сега.
Снимах договора.
Давит се засмя, но вече не беше толкова уверен.
— Няма да ме уплашиш с адвокат.
— Не се опитвам да те уплаша. За първи път просто не правя това, което ми казваш.
Станах.
Оставих кутийката на масата.
— Това беше за теб. До тази вечер.
Давит я отвори.
Бебешките чорапки останаха между пръстите му.
За няколко секунди никой не проговори.
После той ме погледна.
— Бременна ли си?
Лиана рязко се обърна към него.
— Казваше, че тя не може да има деца.
Това изречение ме нарани по-дълбоко от целувката им.
Давит беше превърнал болката ми в тема на разговорите им.
— В десетата седмица — отговорих.
Той се приближи.
— Наре, почакай. Трябва да поговорим.
— Днес вече каза достатъчно.
Излязох от ресторанта. Управителят ме последва и повика такси. Едва в колата започнах да плача.
Отидох при майка си.
Когато отвори вратата, не зададе въпроси. Прегърна ме, сякаш отново бях малко момиченце, което се е прибрало с ожулени колене.
На следващия ден се оказа, че дългът е само част от проблема ни.
Сурен получи от банката пълно копие на договора. Кредитът беше одобрен с фалшиво удостоверение за доходите ми. Парите бяха преведени на фирма, регистрирана на името на Лиана.
Сестра ми не беше просто любовницата.
Тя беше и човекът, по чиято сметка бяха постъпили парите, взети назаем на мое име.
Когато майка ми научи това, дълго седя до прозореца. После се обади на Лиана и я помоли да дойде.
Сестра ми се появи чак след два дни — без червената рокля и без обичайната си усмивка.
— Давит каза, че ще върне парите — прошепна тя. — Мислех, че така или иначе ще се разделите.
Майка ми я погледна.
— Раздялата на сестра ти не ти даваше право да ѝ отнемеш живота, който беше изградила.
Лиана започна да плаче.
Онзи ден не я прегърнах.
Разследването продължи месеци. Оказа се, че Давит по същия начин е взел пари и на името на свой съдружник. Когато вече не можел да изплаща дълговете, решил да продаде моя дял от апартамента.
Адвокатът ни оспори кредита, а аз подадох молба за развод.
Давит редуваше заплахи, извинения и снимки на бебешки дрешки. Отговорих само веднъж:
„За въпросите, свързани с детето, ще говорим чрез адвоката.“
Дъщеря ми се роди през пролетта.
Когато майка ми я взе в прегръдките си, се усмихна за първи път от много месеци.
Лиана дойде в болницата, но помоли да не влиза в стаята. Чрез медицинската сестра ми изпрати писмо и малки бели чорапки.
Прочетох писмото по-късно.
Молеше ме за прошка, без да ме обвинява и без да се крие зад Давит.
Още не бях готова да простя.
Но запазих чорапките.
Може би един ден дъщеря ми ще попита защо имаме два чифта.
Ще ѝ разкажа, че купих първия, за да зарадвам един човек.
А втория получих, когато вече се учех да защитавам и двете ни.
