— Веднага изведи това дете оттук. То не е част от нашето семейство.
Мане го каза толкова силно, че дори музикантът в сватбената зала спря да свири. Седемгодишната Арпи стисна здраво ръката на майка си. В другата държеше бяла кошничка с розови листенца.
Лусине погледна сестра си, мислейки, че не е чула правилно.
— Ти сама помоли Арпи да разпръсква цветята.
— Помолих за много неща, без да знам истината.
До Мане стоеше майка им, Седа, която бързо я хвана за ръката.
— Сега не е моментът. Гостите гледат.
Но Мане се освободи от хватката ѝ.
— Нека гледат. Няма да се омъжа, докато тази жена не си тръгне.
Лусине беше облякла най-хубавите си дънки и светла жилетка. Парите за рокля за сватбата на сестра си беше похарчила за роклята на цветя на Арпи. През целия път момиченцето питаше дали леля му ще се зарадва да го види.
Сега криеше кошничката зад гърба си.
— Мамо, направих ли нещо лошо?
— Не, сърчице. Не си направила нищо лошо.
Лусине се обърна към вратата. През живота си се беше научила тихо да напуска местата, където не я желаеха. Но този път Мане добави зад гърба ѝ едно изречение, което я спря.
— Поне кажи колко ти платиха, за да се грижиш за нея.
Лусине бавно се обърна.
— Какво каза?
Мане извади от чантата си сгънат лист.
— Намерих го сред документите на татко. Месечни преводи. Сметка на твое име. В продължение на седем години. Убедила си всички ни, че Арпи е твоя дъщеря.
Лицето на Седа пребледня.
Баща им беше починал преди три месеца. През последните седмици Мане заедно с майка си подреждаше документите му. Лусине не участваше. След смъртта на баща си нямаше сили дори да влезе в кабинета му.
— Мане, дай ми листа — прошепна Седа.
— Защо? За да скриеш и това ли?
От другия край на залата се приближи младоженецът, Вахе.
— Какво става?
Мане не откъсваше поглед от сестра си.
— Оказва се, че семейството ни години наред е плащало на Лусине да отглежда чуждо дете.
Лусине усети как пръстите на Арпи се отпуснаха в дланта ѝ.
— Мамо… аз не съм ли твоя?
След този въпрос всички погледи в залата изгубиха значение.
Лусине коленичи пред момиченцето.
— Ти си моя дъщеря. Аз бях с теб, когато тръгна в първи клас. Знам коя приказка обичаш, от какво се страхуваш и как заспиваш. Никой няма право да те кара да се съмняваш в това.
— Но тя казва…
— И възрастните понякога казват неща, които нараняват.
Организаторката на сватбата се приближи и предложи да отведе Арпи в съседната стая, където другите деца рисуваха. Лусине я познаваше. Арпи се съгласи едва след като майка ѝ обеща скоро да дойде при нея.
Когато вратата се затвори, Лусине погледна майка си право в очите.
— Сега разкажи.
Седа стисна устни.
— Не тук.
— Дъщеря ми вече беше обидена пред всички. Не ми говори сега за подходящ момент.
Мане нетърпеливо разгъна документа.
— Тук пише: „Разходи за издръжка на детето“. Коя е майка ѝ?
Преди да отговори, Лусине мълча няколко секунди.
— Ти.
Отначало Мане се засмя. Беше кратък, невярващ смях.
— Полудя ли?
— Помниш ли онази зима, когато ти казаха, че след университета ще заминеш на лечение в чужбина?
— Бях болна.
— Беше в болница. След раждането.
Вахе отстъпи крачка назад. Седа седна на най-близкия стол.
Преди седем години Мане беше претърпяла тежка автомобилна катастрофа през последния месец от бременността си. Детето се беше родило със спешно цезарово сечение. Мане дълго беше в безсъзнание, а после паметта ѝ се връщаше на части.
Бяха ѝ казали, че бебето не е оцеляло.
Тогава Лусине беше на двадесет и осем години. Бракът ѝ току-що беше приключил. Една нощ баща ѝ я беше отвел в болницата и беше поставил в ръцете ѝ повито момиченце.
„Мане сега не може да се грижи за нея. Гледай я ти, докато сестра ти се възстанови.“
Няколкото седмици се бяха превърнали в месеци. После Седа беше заявила, че напомнянето за съществуването на детето може да попречи на възстановяването на Мане.
— Знаеше ли, че са ми казали, че е починала? — попита Мане.
— Отначало не. Когато разбрах, Арпи вече беше на две години. Исках да ти кажа.
— И не ми каза?
Лусине наведе глава.
— Татко каза, че ако разкрия истината, ще ми я вземете. Уплаших се. Това не е оправдание. И аз съм виновна.
Мане се обърна към майка си.
— Молех те да ми покажеш гроба. Помниш ли? Исках да знам къде е детето ми.
Седа се разплака.
— Имаше нужда от нов живот. Беше толкова млада. Баща ѝ вече те беше изоставил.
— Всяка година ме оставяше да паля свещ за живото си дете.
Никой не проговори.
В този момент Вахе вдигна листа, паднал на пода.
— Това е само част от преводите. Къде са останалите страници?
Мане извади от чантата си целия плик. Вътре имаше и писмо, написано на ръка от баща ѝ. Още не го беше отворила.
„Мане, ако четеш това, значи не съм успял да ти кажа навреме. Арпи е твоя дъщеря. Лусине не я е купила и не ти я е отнела. Ние я помолихме да се грижи за нея, а после я принудихме да мълчи. Парите, които изпращах през последните години, бяха за разходите на детето. Тя често ги връщаше.“
Мане седна. Дълго гледа писмото, после попита:
— Тя знае ли за мен?
— Знае, че си нейна леля. И че много искаше да те види красива днес.
Мане закри лицето си с ръце.
Сватбата не се състоя този ден. Вахе помоли гостите да си тръгнат, а Мане отиде в съседната стая.
Арпи седеше и рисуваше. Щом видя Мане, взе кошничката.
— Може и да не разпръсквам листенцата. Само не се сърди на мама.
Мане коленичи пред нея.
— Мама не ти е направила нищо лошо. Аз те нараних. Прости ми.
Арпи се замисли за миг, после извади едно листенце от кошничката и го постави в дланта ѝ.
Месеци по-късно започнаха заедно да посещават семеен психолог. Мане не настояваше Арпи да я нарича мама. Лусине вече не криеше миналото.
Една вечер момиченцето покани и двете на училищното представление.
— Елате и двете — каза то. — Но седнете една до друга, за да мога лесно да ви намеря от сцената.
В онзи ден Лусине за първи път разбра, че истината може да им отнеме нещо, но мълчанието вече им отнемаше нещо от седем години.
