— Ще ви изпратим вещите утре. Повече не идвайте тук.
Лиана стоеше пред затворената порта на къщата и сочеше с пръст към улицата. До нея беше синът ми Давид. Същото момче, което като малко не можеше да заспи, без да държи ръката ми, сега дори не ме поглеждаше в очите.
Съпругът ми Вахан стисна здраво ръката ми.
— Давиде, поне ти кажи нещо.
Синът ми оправи ръкава на сакото си.
— Мамо, не усложнявай нещата. Намерихме ви апартамент. На вашата възраст толкова голяма къща е тежко бреме.
Погледнах към балкона, който се виждаше зад гърба му. Там с Вахан бяхме отпразнували тридесетата годишнина от сватбата си. Дърветата в градината бяхме засадили заедно, а в стаята на горния етаж още стоеше детското легло на Давид.
А сега ни казваха, че тук сме излишни.
Три месеца по-рано Давид и Лиана се бяха преместили при нас.
— Докато приключи ремонтът на нашия апартамент — беше казал синът ми.
През първите седмици Лиана приготвяше закуска, наричаше ме „мамо“ и разпитваше Вахан за младостта му. Радвах се. Мислех си, че семейството най-после отново се е събрало под един покрив.
После смени завесите в кухнята, без да ме попита. Махна старите ни снимки от всекидневната. Една вечер обяви също, че спалнята ни трябва да стане стая за гости.
— Можете да се преместите в малката стая долу. Качването по стълбите вече е опасно за вас.
Вахан възрази. Давид оправдаваше жена си.
Мълчах, за да не се стига до кавга.
По-късно писмата ми започнаха да изчезват. По телефона имаше обаждания, за които никой не ми казваше. Лиана заяви, че сама ще се занимава със сметките, и поиска документите за къщата.
Този път отказах.
Усмивката изчезна от лицето ѝ за миг.
Два дни по-късно Давид предложи да прекараме уикенда в санаториум. Сам плати всичко и дори ни поръча кола.
Заминах, защото след последните кавги кръвното на Вахан се беше повишило.
Когато се върнахме, ключалката на портата вече беше сменена.
Куфарите ни стояха отвън.
— Това ваше решение ли е? — попитах сина си.
Най-после ме погледна.
— Така ще е по-добре за всички ни.
Лиана пристъпи нетърпеливо напред.
— Къщата няма да стои празна. Тук ще идват хора, започваме бизнес. А вие правите драма от всяка промяна.
Вахан направи крачка към портата.
— Какъв бизнес? Това е нашият дом.
— Давид е единственият ви син — отвърна остро Лиана. — Рано или късно всичко ще бъде негово. Просто трябва навреме да отстъпите място на младите.
Усетих как пръстите на Вахан се стягат около ръката ми. Можеше да извика. Можеше да удари по портата. Но ме погледна, а аз с кимване го помолих да изчака.
Точно тогава от другия край на улицата се зададе сива кола.
Лиана веднага промени поведението си.
— Вече пристигнаха. Моля ви, не правете сцени сега.
От колата слязоха мъж на средна възраст и жена. Мъжът държеше папка с документи.
— Добър ден. Дойдохме малко по-рано — каза той. — Готов ли е окончателният договор?
Вахан се обърна към сина ни.
— Какъв договор?
Давид пребледня.
Лиана отговори бързо:
— За дългосрочен наем. Тези хора искат да отворят тук къща за гости.
Мъжът ни погледна изненадано.
— Извинете, вие ли сте собствениците на къщата?
— Да — отговорих.
Той бавно отпусна папката.
— Казаха ни, че сте прехвърлили къщата на сина си и че преместването ви вече е уговорено.
Отворих чантата си.
Давид следеше ръцете ми с поглед.
Вътре имаше плик, който бях взела със себе си, преди да заминем за санаториума. Бях го намерила зад кухненския шкаф, докато търсех очилата си, които бях изпуснала.
Пликът беше адресиран до мен. Беше отворен.
Вътре имаше писмо от адвоката и копие на един документ.
— Давиде, виждал ли си това?
Синът ми преглътна.
— Мамо, сега не е подходящият момент.
— Значи си го виждал.
В писмото нашият адвокат Арам предупреждаваше, че в кантората му е било представено пълномощно. Според него уж бях упълномощила Давид да управлява къщата от наше име и да сключва договори за наем.
Подписът ми беше подправен.
Подписът на Вахан също.
Арам ни познаваше от двадесет години. Формулировките в документа бяха събудили подозренията му, затова беше отказал да придвижи сделката въз основа на него, преди да разговаря лично с нас.
Беше звънял няколко пъти.
Лиана беше отговаряла на тези обаждания.
— Още преди два дни разговарях с Арам — казах. — Помолих го да дойде днес у дома, защото исках да изясня всичко във ваше присъствие.
Лиана се засмя, но гласът ѝ трепереше.
— Не сте разбрали правилно. Това беше само предварителен документ.
Жената, която беше слязла от колата, отстъпи крачка назад.
— А авансът, който платихме, също ли беше само предварителен?
Лиана се обърна към нея.
— Ще получите парите си обратно.
Давид затвори очи.
И тогава разбрах: синът ми не беше просто човек, който следваше думите на жена си. Той знаеше.
Малко по-късно пристигна Арам. Прегледа представените документи и спокойно каза, че без нашето съгласие и валидно пълномощно сделката не може да продължи.
Вахан настоя да отворят портата.
Този път Лиана не възрази.
Влязохме вътре, а Давид остана на алеята.
Вечерта дойде в кухнята. Седях на масата, върху която още се виждаше малката звезда, издълбана от него с нож в детството.
— Имам дългове — каза той.
Чаках.
— Бизнесът се провали. Лиана каза, че къщата за гости ще ни спаси. Решихме първо да се договорим, а после да ви убедим.
— А ако не се съгласим?
Той замълча.
— Затова ли ни оставихте отвън? За да нямаме повече избор?
Давид седна, но аз не успях да се приближа до него.
— Никога не съм виждал да ми отказваш, мамо.
— Днес видя. И сам избра да стане така.
Следващата седмица с помощта на Арам подадохме сигнал за подправените подписи. По въпроса за аванса Давид и Лиана се договориха отделно с кредиторите си. Не подписахме нищо вместо тях.
Те се преместиха в апартамент под наем.
Давид започна работа в чужда фирма. Обаждаше се всяка неделя. В началото не отговарях, но един ден вдигнах телефона.
Вече не искаше пари.
Само питаше как сме.
Три месеца по-късно дойде до портата ни без Лиана. Държеше цветя, но аз гледах повече лицето му.
— Мога ли да вляза?
Вахан застана до мен.
Отворих портата, но не се отдръпнах от входа.
— Можеш, сине. Но днес си гост.
Давид кимна.
Този път разбра, че отворената порта все още не означава възстановено доверие.
