— Мамо, не прави сцени на двора — каза синът ми, докато ме гонеше от собствения ми дом, но на следващата сутрин се вцепени от онова, което видя в кухнята.

Когато синът ми изнесе от двора последния чувал с картофите, които бях събрала, снаха ми каза с усмивка:

— От утре тук ще живеят други хора. Събери си нещата, мамо.

Стоях до оградата с червеното си яке и шарената кърпа, вързана под брадичката. До краката ми беше кошницата с горски плодове. Бях ги брала цяла сутрин, за да сваря любимото сладко на внучката си.

— А аз къде ще живея? — попитах.

Синът ми Вахе затвори багажника на колата.

— Временно при леля Сона. После ще измислим нещо.

Преди осемнайсет години, в същия този двор, след като се върнахме от погребението на съпруга ми, синът ми ме беше прегърнал и ми беше обещал:

„Мамо, никога няма да те оставя сама.“

Сега дори не ме поглеждаше в очите.

Бяхме построили къщата със съпруга ми. Бърках хоросан, носех тухли, а нощем шиех за други хора, за да съберем пари за покрива. Съпругът ми почина през онази есен, когато най-после сменихме прозорците.

Тогава Вахе беше на седемнайсет години.

Продадох всичко освен къщата и градината. Плащах обучението му с парите от картофите, горските плодове и зимнината. Напуканата кожа по ръцете ми не успяваше да заздравее, но синът ми отиде на бала по случай дипломирането си с нов костюм.

Когато се ожени, им отстъпих светлите стаи в къщата.

— Млади сте, трябва ви пространство — казах.

Аз се преместих в малката стаичка до кухнята.

В началото снаха ми Лилит ми благодареше дори за чаша чай. После малко по малко започна да променя всичко: завесите, разположението на мебелите, навиците в къщата.

Накрая реши да промени и мен.

— Сваляй си тази кърпа пред гостите — казваше. — И, моля те, не реди чувалите си до входа.

Точно тези чували пълнеха хладилника им.

Но аз мълчах. В къщата растеше малката Мане и не исках да живее сред скандали.

Всичко се промени през пролетта, когато след операция няколко седмици не можех да стана от леглото.

Вахе донесе документи.

— Мамо, това са документите за отпускане на помощ. Подпиши, за да мога да уреждам нещата от твое име.

Очилата ми бяха счупени. От обезболяващите главата ми беше натежала.

— Това няма общо с къщата, нали?

— Не! Каква къща? Нямаш ли ми доверие?

Подписах.

Сега, застанала до чувалите, за първи път разбрах защо онзи ден Лилит беше сложила ръка на рамото ми и се беше усмихвала толкова нежно.

— Продали сте къщата? — попитах.

Снаха ми прибра телефона в джоба си.

— Вече беше на името на Вахе. Решихме, че така е най-добре.

— Откога моята къща е на негово име?

Синът ми най-после се обърна.

— Мамо, моля те, не прави сцени на двора.

Стиснах дръжката на кошницата, за да не забележат как трепери ръката ми.

— А Мане знае ли, че отпращате баба ѝ?

— Не намесвай детето — отсече Лилит.

В този момент прозорецът на горния етаж се отвори.

— Бабо, ще вземеш ли синята ми чаша със себе си?

Мане помаха с малката си ръчичка през прозореца.

Усмихнах се.

— Ще я взема, миличка.

Когато потеглиха с колата, седнах на една празна щайга. Плодовете, които бях набрала, бяха студени, а пръстите ми — изцапани с пръст. Не знаех какво първо да взема от къщата. Снимката на съпруга ми? Шевната машина на майка ми? Или одеялото, в което бях повивала сина си?

Портата изскърца.

Влезе съседката ми Седа.

Не попита нищо. Седна до мен и сложи една папка в скута ми.

— Вчера Вахе ме помоли да остана с теб сутринта, докато дойде камионът за преместването. Каза, че си съгласна.

Погледнах я.

Седа стисна устни.

— Като видях погледа ти, реших първо да поговоря с теб.

В папката имаше копия от старите документи на съпруга ми. Преди години Седа беше помогнала да ги подредим.

— Трябва да видим документите, които си подписала — каза тя. — Но днес няма да ходиш никъде.

Дъщеря ѝ Наре беше адвокатка.

Вечерта Наре дойде без дълги утешителни речи. Изслуша ме, записа датите, поиска болничните ми документи и намери копията на подписаните от мен книжа в чекмеджето на бюрото на Вахе.

Бях ѝ разрешила да погледне там. В онзи момент вече нямах сили дори да се срамувам.

Наре дълго преглежда документите.

— С това не сте му дарили къщата — каза накрая. — Подписали сте пълномощно. Трябва да установим какви сделки са били извършени въз основа на него.

На следващия ден Вахе пристигна преди камиона за преместването.

Когато видя Наре на кухненската маса, спря.

— Какво означава това?

— Седни, сине — казах.

Лилит влезе след него.

— Нямаме време. Купувачите ще дойдат по обяд.

Наре затвори папката.

— Майка ви оспорва сделката. Вече подготвяме необходимите заявления. Купувачите също трябва да бъдат уведомени.

Вахе пребледня.

— Мамо, ти не разбираш. Имам дългове.

В стаята настъпи тишина.

Лилит рязко го погледна.

— Какво говориш?

— Вече няма смисъл да крия — отговори синът ми.

Оказа се, че месеци наред ми беше разказвал за успешния си бизнес, докато всъщност губел пари. После трупал нови дългове, за да изплаща старите. Беше представил продажбата на къщата като удобна възможност да се преместят.

Лилит знаеше, че съм против. Но не знаеше истинския размер на дълговете.

— Каза ми, че майка ти се е съгласила — прошепна тя.

— А ти попита ли ме? — казах.

Тя сведе поглед.

Погледнах сина си.

— Когато беше малък и счупи стъклото на прозореца, цял ден се кри. Помниш ли какво ти казах?

Вахе мълчаливо кимна.

— Казах ти, че стъклото ще го сменим, само да не ме лъжеш.

Той седна.

За първи път видях колко е уморен. За миг ми се прииска да се приближа до него, както винаги бях правила. Но оставих ръцете си на масата.

— Няма да плащам дълговете ти с покрива над главата си.

Вахе закри лицето си с длани.

Всичко не приключи за един ден. Имаше документи, разпити и безсънни нощи. Въпросът с купувачите беше уреден, а аз с помощта на Наре защитих правата си върху къщата.

Вахе и Лилит се преместиха в малък апартамент. Той продаде колата и започна да изплаща дълговете един по един.

Няколко месеца ми се обаждаше само за да мога да поговоря с Мане. После една вечер попита:

— Мамо, покривът още ли тече?

— Да.

— Ще дойда в събота.

Дойде сам, със стари работни дрехи. Работи на покрива до тъмно. Когато слезе, сложих чай на масата.

— Ще ми простиш ли? — попита.

— Днес още боли — отговорих.

Той кимна и изпи чая си, без да се опитва да се оправдава.

На следващата есен отново стоях до оградата с червеното яке и шарената кърпа. До мен бяха чувалите с картофи, а в краката ми — кошницата с горски плодове.

Вахе се приближи и вдигна един чувал на рамото си.

— Къде да го сложа, мамо?

Отворих вратата на мазето.

— Внеси го вътре. Тази зима още ще ни потрябват.