По време на погребението на баща ми гробарят сложи ключ в ръката ми и прошепна: „Ако искаш да останеш жив, не се прибирай с майка си.“
Още стисках първата шепа пръст, когато този непознат мъж се приближи до мен.
Износеното му яке миришеше на влага, а ръцете му трепереха. На няколко крачки от нас майка ми стоеше до черната ни кола.
Притискаше носна кърпичка към устните си и ни наблюдаваше внимателно.
— Познавахте ли баща ми? — попитах аз.
Мъжът разтвори дланта си. В нея лежеше малък сребрист ключ.
— Сам ми го даде снощи. Каза да го предам единствено на сина му.
Пръстта се изсипа между пръстите ми.
Баща ми беше починал преди четири дни.
Според лекаря — от инфаркт.
— Това е някаква извратена шега — прошепнах.
— Ти Нарек ли се казваш?
Кимнах.
— Тогава ме изслушай докрай. Шкафчетата за багаж на старата автогара. Номер седемнайсет. Вземи каквото има вътре преди вечерта.
Той сви пръстите ми около ключа.
— Не казвай нищо на майка си.
Майка ми вече идваше към нас.
— Нарек, миличък, какво иска този човек?
Възрастният мъж веднага се наведе и взе лопатата.
— Казвах, че утре ще полея цветята, госпожо.
Майка ми погледна него, после стиснатия ми юмрук.
— Да вървим. Вуйчо ти чака.
За първи път чух в гласа ѝ нещо, което нямаше нищо общо със скръбта.
Нетърпение.
По пътя с колата майка ми говореше за документи. Казваше, че баща ми е оставил дългове, че могат да ни отнемат фабриката и че трябва бързо да подпиша съгласие временно да прехвърля дяловете си на вуйчо ми.
Гледах ръцете ѝ.
Беше свалила брачната си халка.
За двайсет и осем години брак никога не я беше сваляла. Дори преди операция я беше окачила на връвчица около врата си.
— Защо не отговаряш? — попита тя.
— Боли ме главата.
— Вкъщи ще ти дам лекарство. Ще поспиш малко, после ще поговорим.
Пред къщата ни казах, че искам да се разходя сам.
Майка ми ме хвана за ръката.
— Днес не бива да те оставяме сам.
— Не съм дете.
Тя бавно ме пусна.
Щом завих зад ъгъла, веднага се качих в такси.
В седемнайсетото шкафче на автогарата имаше стара чанта. Вътре намерих телефон, папка с документи и плик с моето име.
Разпознах почерка на баща ми от пръв поглед.
„Нарек, ако четеш това, значи вече не мога да бъда сигурен, че ще успея да ти разкажа всичко навреме.“
Седнах на най-близката пейка.
„Преди два месеца открих, че вуйчо ти източва пари от фабриката. Отначало мислех, че майка ти не знае. После намерих подписите ѝ.“
Следващите редове се размазаха пред очите ми.
„Смятах да се обърна към полицията. Казах за това само на нея. Същата вечер за първи път ми прилоша.“
С трепереща ръка включих телефона от чантата.
На единствения видеозапис баща ми седеше в непозната стая. Беше блед и имаше синина на бузата.
В ъгъла на екрана се виждаше вчерашната дата.
— Нарек, излъгали са те за смъртта ми.
Дъхът ми секна.
— След като ми прилоша вкъщи, ме преместиха в частен център. Казват, че имам проблеми с паметта, че не разпознавам хората. Бяха ми взели телефона. Арам помогна да внесем този. Той работи тук като нощен пазач.
На записа изскърца врата.
Баща ми бързо се приближи до камерата.
— Не идвай сам. Занеси документите на разследващ полицай. И каквото и да ти кажат, не подписвай нищо.
Записът прекъсна.
В този момент телефонът ми звънна.
Беше майка ми.
Не отговорих.
После пристигна съобщение.
„Къде си? Трябва да поговорим с лекар за състоянието ти.“
Следващото беше от вуйчо ми.
„Майка ти казва, че се държиш странно. Изпрати ми местоположението си, ще дойда да те взема.“
Погледнах ключа в ръката си.
Изведнъж разбрах, че онова, което се беше случило с баща ми, можеше да се случи и с мен.
Отидох при дългогодишния адвокат на баща ми, Сурен Меликян. Отначало той ме слушаше мълчаливо, с ръце върху бюрото. Но след като изгледа записа, затвори вратата и помоли секретарката да не пуска никого.
— Видя ли тялото, Нарек?
— Не. Майка ми каза, че от болницата не са препоръчали да го виждам. Ковчегът беше затворен.
Сурен бавно свали очилата си.
— А кой получи смъртния акт?
— Вуйчо ми.
Той не зададе повече въпроси. Обади се в полицията.
Следващите часове минаха в обяснения, подписи и телефонни разговори. В чантата бяха банковите извлечения на баща ми, копия на подправени договори и адресът на центъра. Оказа се, че през последната седмица от сметката му са били извършвани плащания към това заведение.
Когато пристигнахме там, вече беше тъмно.
На входа стоеше същият възрастен мъж.
Гробарят.
Щом ме видя, затвори очи.
— Успя навреме!
— Къде е баща ми?
— Горе. Днес трябваше да го преместят.
Полицаите влязоха. Нас отначало ни оставиха да чакаме в коридора. Чувах разправия, някой повтаряше, че нарушават спокойствието на пациента.
После се отвори вратата към стълбището.
Баща ми стоеше между двама служители.
Беше отслабнал толкова, че ризата висеше на раменете му. Няколко секунди ме гледа, сякаш не можеше да повярва.
— Нарек?
Втурнах се към него.
Прегърнах го и за първи път от детството си заплаках, притиснат до гърдите му.
— Аз те погребвах, татко.
Той сложи ръце върху главата ми.
— Знам, сине. Прости ми.
Майка ми пристигна половин час по-късно.
Видях я през прозореца как бързо слиза от колата. Вуйчо ми вървеше след нея.
Тя влезе вече разплакана.
— Боже мой, намерили сте съпруга ми! Казаха ми, че е починал. Била съм измамена!
Баща ми не помръдна.
Само попита:
— Тогава защо вчера дойде и поиска да подпиша документа за продажбата на фабриката?
Майка ми се вцепени.
После се обърна към мен.
— Нарек, баща ти е болен. Той не разбира какво говори.
Извадих папката от чантата.
— А твоя подпис също ли не разбира?
Вуйчо ми отстъпи назад към вратата, но там вече стоеше полицай.
За първи път майка ми спря да плаче.
На лицето ѝ остана само уморен гняв.
— Дала съм целия си живот на това семейство — каза тя.
Баща ми я погледна.
— А сега реши да вземеш всичко, което е останало?
Същата нощ отведоха майка ми и вуйчо ми на разпит. Разследването тепърва трябваше да установи кого са погребали под името на баща ми, кой е подправил документите и колко души са им помагали.
Но за мен най-страшното разкритие вече беше станало.
Спомних си ръката на майка ми, когато ми предлагаше лекарство.
Спомних си затворения ковчег.
Спомних си как ме подканяше да хвърля първата шепа пръст.
Седмица по-късно се върнахме с баща ми на гробището. Арам работеше там и подреждаше цветята на съседния гроб.
Баща ми се приближи и стисна ръката му.
Извадих малкия ключ от джоба си.
— Да ви го върна ли?
Арам се усмихна.
— Задръж го.
Прибрах го в портфейла си, до семейната снимка.
Не изрязах лицето на майка ми от нея.
Исках да помня не само човека, когото бях загубил, но и жената, която цял живот бях смятал, че познавам.
