— Избирай, Мариам. Или майка ти напуска тази къща още днес, или аз повече няма да живея тук.
Съпругът ми стоеше насред дневната с ръце в джобовете, сякаш предлагаше да преместим дивана. Майка ми стоеше зад мен. Не виждах лицето ѝ, но чувах колко тежко диша.
— Повтори — казах, скръствайки ръце пред гърдите си.
Арман нетърпеливо погледна часовника си.
— Майка ти пречи на живота ни. Ние сме семейна двойка, а не управители на старчески дом.
Преди три месеца майка ми беше продала апартамента си. Даде ни по-голямата част от парите, за да изплатим кредита за тази къща. С останалото плати операцията на Арман.
А сега просто пречеше.
— Мариам, миличка, няма нужда да се карате — прошепна мама. — Мога да отида при леля ти.
— Никъде няма да ходиш.
Арман се усмихна подигравателно.
— Ето! Пак тя решава, а ти се подчиняваш.
Погледнах го, опитвайки се да разпозная мъжа, с когото бях живяла осем години. Още вчера вземаше супа от ръцете на майка ми и казваше: „Мамо, какво щяхме да правим без теб?“.
— Какво се случи вчера? — попитах. — Защо реши да я изгониш точно днес?
За миг погледът му се плъзна към чантата на майка ми, оставена в коридора.
И разбрах, че зад това се крие нещо.
Всичко беше започнало предишната вечер. Прибрах се късно от работа. Мама седеше в кухнята пред недокосната чаша чай. Когато се приближих, тя бързо скри някакъв лист.
„Стара сметка е“, каза.
През нощта бях чула как Арман и майка ми спорят тихо. Когато влязох в кухнята, и двамата замълчаха.
Сега Арман искаше тя да си тръгне.
— Мамо, какво намери вчера?
Майка ми пребледня.
— Нищо, дъще.
— Виждаш ли? — веднага се намеси съпругът ми. — Вече сее подозрения между нас.
Обърнах се към мама.
— Погледни ме. Какво криеш?
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Не исках да ти казвам без доказателства. Помислих си, че може би съм разбрала погрешно.
Арман внезапно пристъпи към чантата.
Изпреварих го и я взех.
— Не я пипай — каза рязко той.
Никога преди не бях чувала този негов глас. В него имаше повече страх, отколкото гняв.
С трепереща ръка майка ми отвори вътрешния джоб на чантата и извади сгънат лист.
Беше разписка за плащане от частна клиника.
Но не от болницата, в която, по думите на съпруга ми, го бяха оперирали.
На разписката пишеше женско име: Лилит Саргсян. Срещу услугата беше отбелязано: „Пакет за проследяване на бременност“.
Дълго се взирах в буквите.
Осем години нямахме дете. Арман казваше, че проблемът е в него, но се лекува. Не го обвинявах. Дори го утешавах, когато уж се срамуваше от поредния отговор на лекаря.
— Какво е това?
— Помогнах на една колежка.
— С парите на майка ми?
— Не започвай.
Мама сложи ръка на рамото ми.
— Това не е всичко, Мариам.
Извади малък телефон.
— Вчера, докато ти беше на работа, тя беше тук. Мислеха, че спя. Чух гласове и излязох от стаята.
Арман се втурна напред.
— Дай телефона!
Застанах на пътя му.
— Назад!
Майка ми докосна екрана. Записът започна със скърцане на врата, после се чу смехът на непозната жена.
„Кога най-после ще се отървеш от тях?“
Отговорът на Арман се чуваше ясно.
„От дъртата — тази седмица. После с Мариам ще бъде по-лесно. Къщата вече е на мое име.“
Стори ми се, че подът под краката ми се раздвижи.
Записът продължи.
„А ако си намери адвокат?“
„Нека си намери. Сама подписа. Мислеше, че са документи от банката.“
Спомних си онази вечер. Бях уморена и ме болеше главата. Арман беше оставил купчина документи на масата и ми беше посочил местата за подпис.
„Това са документите за погасяването на кредита, скъпа.“
Дори не бях донесла очилата си.
Сега човекът пред мен мълчеше.
— Значи и операцията е била лъжа?
Той се обърна към прозореца.
Това мълчание беше достатъчно.
Майка ми се хвана за един стол. Помогнах ѝ да седне, после се върнах при съпруга си.
— Майка ми продаде дома си, защото мислеше, че спасява живота ти.
— Имах дългове — каза той. — Ти нямаше да разбереш.
— Затова реши да ни отнемеш всичко?
Изражението му се промени.
— Внимавай как говориш. Това е моята къща. И двете можете да си тръгнете веднага.
Взех телефона си.
— На кого се обаждаш?
— На адвокат.
Той се засмя, но смехът му бързо секна.
Майка ми внезапно изправи гръб.
— Преди да се обадиш, ще кажа още нещо.
Вече не трепереше.
— Когато ме помоли да продам апартамента, ти повярвах. Но преди да дам парите, отидох при Ашот.
Ашот беше стар приятел на баща ми и адвокат.
Арман стисна челюст.
— Съставихме договор — продължи мама. — Ти го подписа. Помниш ли? Казваше, че бързаш за болницата.
Обърнах се към нея.
— Какъв договор?
— Парите не бяха подарък. Бяха заем. Обезпечен с ипотека върху къщата. И документите са вписани.
Арман отвори уста, после я затвори.
За първи път разбра онова, което аз бях почувствала минути по-рано: един подпис можеше да промени целия ти живот.
— Измамила си ме? — попита той майка ми.
Мама го погледна в очите.
— Ти прочете договора. Аз просто не ти напомнях за него.
Онази вечер не напуснахме къщата. По съвет на адвоката събрахме документите, запазихме копия от записа и сменихме паролите за сметките си.
Арман си тръгна с една спортна чанта. На вратата още се опитваше да обвинява майка ми.
— Ти разруши семейството ни.
Отворих вратата.
— Семейството ни го разруши ти, заедно с жената, която тайно водеше тук.
Следващите месеци не бяха лесни. Оказа се, че за да прехвърли цялата къща на свое име, Арман беше представил и фалшифициран документ. Започнаха разпити, съдебни заседания и безкрайно чакане.
Лилит ми се обади веднъж. Каза, че я бил уверил, че е разведен. Не знаех дали да ѝ вярвам. Само я помолих повече да не ми звъни.
Правото ми върху къщата беше възстановено. Въпросът с връщането на парите на майка ми още се решаваше в съда, когато за първи път отново заспах спокойно.
Една сутрин мама остави куфара си в коридора.
— Сега вече мога да отида при леля ти. Имаш нужда от спокойствие.
Отворих куфара и занесох дрехите ѝ обратно в стаята.
— Имам нужда да си до мен, мамо.
Тя мълчаливо ме последва.
Вечерта двете пиехме чай в кухнята. Мама внезапно се извини, че не ми беше казала истината веднага.
Хванах ръката ѝ.
Преди три месеца тази ръка ми беше предала спестяванията на целия ѝ живот. А после, когато бях на път да изгубя всичко, същата трепереща ръка беше извадила от чантата листа, от който съпругът ми толкова се страхуваше.
