— Веднага извади децата от носилката! Плащам ти да чистиш къщата.
При звука на гласа на мъжа, застанал на прага, ръката на Лусине застина върху мраморния плот.
Единият от осеммесечните близнаци спеше в носилката на гърдите ѝ.
Другият, на гърба ѝ, я държеше за яката и се смееше.
Арам остави чантата си на пода.
— Къде е бавачката?
— Днес не е идвала.
— А майка ми?
Лусине вдигна поглед.
— Госпожа Сона излезе сутринта. Каза, че ще се върне чак довечера.
Арам се приближи, видимо ядосан.
Беше се върнал от командировка един ден по-рано.
В продължение на шест седмици майка му го уверяваше всяка вечер, че децата са прекрасно, бавачката е опитна и няма причина за тревога.
А сега в кухнята му стоеше чистачката с двете му деца, привързани към тялото ѝ.
— От колко време продължава това?
Лусине свали жълтите ръкавици.
— Искате да знаете от колко време ги нося така или от колко време не ви казват истината?
Арам я гледаше мълчаливо.
В този момент бебето на гърба ѝ се засмя.
Лусине леко обърна глава.
— Да, слънчице мое, чувам те.
И изпя само два стиха.
Лицето на Арам пребледня.
Тази песен беше измислена от съпругата му през последния месец от бременността.
Не я беше публикувала никъде.
Не я беше пяла на никого другиго.
— Откъде знаеш тази песен?
Лусине вече не се усмихваше.
— От майка им.
Арам се хвана за облегалката на един стол.
— Жена ми изостави тези деца и си тръгна.
— Жена ви ми се обажда всеки вторник и пита кое от момченцата се е събудило първо.
***
Преди четири месеца Наре беше постъпила в болница.
След раждането на близнаците почти не спеше, едва се хранеше и един ден призна на съпруга си, че се страхува да остава сама с мислите си.
Арам я заведе да потърси помощ.
Отначало я посещаваше всеки ден.
После майка му започна да казва, че след посещенията му Наре се разстройва още повече.
— Лекарят казва, че има нужда от спокойствие. Остави я да се лекува, сине.
Арам не беше разговарял лично с лекаря.
По-късно точно тази мисъл щеше да го измъчва най-много.
Две седмици по-късно майка му показа съобщение, изпратено от номера на Наре.
„Не мога да се върна към този живот. Ти се погрижи за децата. Не ме търси.“
Арам ѝ се обади.
Телефонът беше изключен.
На следващия ден Сона каза, че е отишла в болницата, но Наре вече била изписана.
— Не е и при майка си. Решила е да си тръгне. Сега трябва да мислиш за децата.
Наранен и объркан, Арам повярва.
После се скри в работата, убеждавайки себе си, че като печели пари, поне остава добър баща.
***
— Дай ми телефона си — каза той.
Лусине извади от джоба си стар телефон.
На екрана имаше много кратки видеоклипове.
Едното бебе кихаше.
Другото се опитваше да се обърне.
Двамата спяха, хванати за ръчички.
Под всеки клип имаше отговори от една и съща жена.
„Днес добре ли са очичките им?“
„Чорапчето отдясно го стяга, ще го смениш ли?“
„Ако пак не може да заспи, опитай с нашата песен.“
Арам отвори последното гласово съобщение.
Веднага разпозна гласа на Наре.
„Лусине, мила, знам, че те моля за нещо, което няма нищо общо с работата ти. Но ако и днес можеш да ми изпратиш как се смеят… Утре с адвоката ми подаваме молбата. Няма повече да чакам те да ми позволят да видя децата си.“
Арам вдигна глава.
— Каква молба?
Лусине погледна главичката на спящото дете.
— Жена ви смята, че вие ѝ забранявате да влиза в къщата.
— Не съм говорил с нея от четири месеца.
— Тя също не е говорила с вас.
В кухнята се чуваше единствено тихото бръмчене на хладилника.
— Обади ѝ се.
Лусине набра номера.
Наре отговори след второто позвъняване.
— Лусине, сега не мога да говоря дълго. Малките ли…
— Наре.
Тишина.
После се чу толкова тих глас, че Арам притисна телефона до ухото си.
— Защо ми се обаждаш от нейния телефон?
— Къде си?
— Сега ли те интересува?
Искаше да каже: „Не знаех.“
Но пред очите му беше жена му до вратата на болницата в онзи последен ден, когато го помоли:
„Ще дойдеш ли утре? Само че ела ти.“
А на следващия ден той изпрати майка си.
— Наре, казаха ми, че си си тръгнала.
От другата страна нещо падна.
— Три пъти идвах вкъщи — каза тя. — Три пъти. Първия път охранителят дори не ме пусна вътре. Втория път майка ти излезе до портата. Третия път ми показа документ с твоя подпис.
— Какъв документ?
— Че не бива да се приближавам до децата без твоето съгласие.
Арам седна.
Преди месец майка му беше донесла документи в офиса.
За поддръжката на къщата, агенцията за бавачки, застраховката на децата.
Той ги подписа, докато разговаряше по телефона.
Без да ги прочете.
***
Сона се върна следобед.
Като видя сина си, възкликна радостно:
— Защо не каза, че идваш? Щях да приготвя вечеря.
После забеляза телефона на масата.
На екрана беше Наре.
Усмивката изчезна от лицето на Сона.
— Не знаеш какво правиш — каза тя на сина си. — Месеци наред се опитвах да запазя това семейство.
— От кого го пазеше?
— Ти не я видя през онези дни. Плачеше, трепереше. Страхувах се за децата.
От телефона прозвуча гласът на Наре.
— Аз сама поисках помощ, Сона. И теб те помолих: помогни ми да се наспя.
— Не знаех кога ще се оправиш.
— Затова ли реши, че вече нямат майка?
Сона се обърна към Лусине.
— А ти забрави ли си мястото? За какво те държах тук?
Лусине бавно развърза носилката на гърба си.
Арам се приближи и за първи път през този ден взе сина си на ръце.
Малкият го гледа в лицето за миг, после протегна ръчичка към Лусине.
Този дребен жест заболя Арам повече от целия разговор.
— Аз си знам мястото — каза Лусине. — От осем до два чистя. Но в два не можех да си тръгна, защото бавачката, която бяхте наели, я нямаше.
Арам погледна майка си.
— Казваше, че е тук по цял ден.
Сона стисна устни.
— Агенцията беше скъпа. А Лусине така или иначе беше тук.
— Гледах две деца и чистех къщата за същата заплата — продължи Лусине. — А вчера ми казахте, че ако изпратя още една снимка на майка им, ще ме уволните.
Сона повиши глас.
— Сега заради тази жена ли ще разрушиш семейството ми?
Арам погледна детето в ръцете си.
— Мамо, сега трябва да си тръгнеш.
***
Наре дойде вкъщи вечерта.
Спря до вратата, сякаш още очакваше някой да не я пусне вътре.
Лусине седеше с децата върху килим, постлан на пода.
Наре коленичи пред тях.
Едното бебе хвана любопитно презрамката на чантата ѝ.
Другото я погледна в лицето и започна неспокойно да се върти.
Наре прехапа устна.
— Забравили са ме.
Лусине не помръдна.
— Попейте им.
Отначало Наре не можеше да издаде звук.
После изпя същите два стиха.
Малкият спря да се върти.
Погледна я.
И се усмихна.
Наре закри устата си с ръце, но не успя да сдържи плача.
Арам стоеше в коридора.
Искаше да се приближи, да прегърне всички и да каже: „Ще поправя всичко.“
Но остана на място.
Същата вечер Наре не каза, че му прощава.
Пренощува в стаята до дневната.
Преместиха там детските креватчета.
Арам донесе едно по едно пелените, шишетата и чистите дрешки.
Когато не знаеше кое къде да сложи, питаше.
За първи път той задаваше въпросите.
***
През следващите месеци разговаряха много.
Понякога само за децата.
Понякога толкова болезнено, че след разговора с часове не се поглеждаха в очите.
Наре продължи лечението и психологическите консултации.
Арам се научи да приспива две деца, едното от които заспиваше на светло, а другото — само на тъмно.
Изчислиха възнаграждението за неплатените работни часове на Лусине.
Тя се съгласи да остане като бавачка с ясно определено работно време.
За почистването на къщата наеха друг човек.
Един ден Арам случайно чу как Наре ѝ казва:
— Не знам как да ти благодаря, че си запазила мястото ми.
Лусине тъкмо подреждаше измитите шишета.
— Не съм пазила мястото ви, Наре. Просто държах децата ви на ръце, докато можете да дойдете.
Няколко месеца по-късно от кухнята отново се чу смях.
Арам спря на прага.
Този път Лусине спокойно пиеше кафе.
Наре седеше на масата и хранеше едното момченце с каша.
Другото беше в ръцете на Арам и с всички сили се опитваше да хване вратовръзката му.
— Закъсняваш — каза Наре.
Арам погледна часовника си.
После свали вратовръзката, остави я на един стол и седна до тях.
— Днес те ще почакат.
