— Майка ти може да яде в кухнята. Тук няма място за всички.
Свекърва ми го каза толкова спокойно, сякаш молеше да ѝ подадат солницата.
Майка ми стоеше до празничната маса и държеше в ръцете си тортата, която сама беше изпекла.
Беше си купила нова рокля за тази вечер.
Три пъти ми се беше обаждала да попита дали цветът не е прекалено ярък.
Сега гледаше двата празни стола край масата и се опитваше да се усмихне.
— Няма нищо, дъще. Аз наистина мога…
— Не можеш, мамо.
Като чу гласа ми, съпругът ми остави вилицата на масата.
— Анахит, моля те, не прави сцени сега.
Погледнах го.
Беше мой съпруг от осем години.
Човекът, заради когото майка ми беше продала единственото си жилище.
И току-що беше нарекъл нейното унижение „правене на сцени“.
Тази вечер празнувахме десетата годишнина на фирмата на съпруга ми Арам.
Голяма къща, цветя, скъпи сервизи, шестнайсет гости.
Свекърва ми ръководеше всичко от сутринта, като дори определяше кой къде ще седне.
Името на майка ми не беше в списъка.
Забелязах го едва когато гостите вече бяха дошли.
— Сигурно са забравили — беше прошепнала мама.
Но никой не беше забравил.
Свекърва ми беше сложила за нея малка чиния в ъгъла на кухнята, до местата за персонала.
Майка ми някога работеше като шивачка.
Свекърва ми обичаше да я представя точно така: „нашата сватя шивачката“.
Никога не казваше, че тази жена години наред беше работила на две смени, за да мога аз да получа образование.
Никога не споменаваше и продаденото жилище.
Преди пет години Арам се беше прибрал у дома с пребледняло лице.
Фирмата беше затънала в дългове.
Каза, че ако не намери пари до една седмица, ще изгуби всичко.
Тогава бях бременна.
Мама беше чула разговора ни.
Два месеца по-късно се беше преместила в малко жилище под наем, а фирмата на Арам „по чудо“ беше спасена.
— Това е заем — беше казала мама. — Когато стъпите на краката си, ще ми го върнете.
Арам я беше прегърнал и беше обещал.
После всички мълчаха за това обещание.
До предишния четвъртък.
Онзи ден търсех хартия за принтера в кабинета на съпруга ми, когато видях една папка.
Върху нея беше написано името на майка ми.
Вътре имаше копие от потвърждението за банковия превод.
И документ, според който мама беше дарила цялата сума на Арам, без право да иска връщането ѝ.
Отдолу стоеше нейният подпис.
Само че майка ми не се подписваше така.
Винаги изписваше фамилията си цялата.
Там имаше два нескопосано написани инициала.
Снимах всичко.
После се обадих на мама.
— Мамо, подписвала ли си някога документ за дарение?
Тишина.
— Не, дъще. Арам каза, че договорът е при счетоводителя. А аз не исках да ви притеснявам.
Тази нощ не спах.
На следващата сутрин се срещнах с адвокат.
Той ме помоли да не казвам нищо на Арам, докато не прегледа преводите и съобщенията, които мама беше запазила.
Мама беше запазила всичко.
Дори онова съобщение от Арам, в което пишеше: „Непременно ще Ви върна парите до края на годината.“
В навечерието на празненството адвокатът ми се обади.
— Има достатъчно основания да се поиска връщане на парите и да се оспори автентичността на този документ. Но майка Ви трябва да реши дали е готова.
Мама дълго седя мълчаливо срещу мен.
— Не искам да разбивам семейството ти.
Хванах ръцете ѝ.
— А ти не си ли моето семейство?
Сега тя стоеше до тази пищна маса с тортата в ръце, а свекърва ми нетърпеливо сочеше към кухнята.
— Храната изстива. Можем да обсъдим този въпрос по-късно.
Взех тортата от ръцете на мама и я сложих в средата на масата.
После отидох до своя стол.
— Мамо, седни.
— Това място е заето — отсече свекърва ми.
— Да. Моето е.
Мама седна, притиснала чантата към коленете си.
Арам се опита да ме хване за ръката.
— Хайде да излезем и да поговорим.
Освободих ръката си.
— Тук вече има човек, с когото трябва да поговориш.
Изражението му се промени.
Обърнах се към коридора и отворих вратата на кабинета.
Оттам излезе адвокатът на майка ми с тънка папка в ръка.
Разговорите край масата секнаха.
— Какъв е този театър? — попита свекърва ми.
— Въпросът, който синът Ви отлага вече пет години — отвърнах.
Арам стана.
— Разказвала си за личните ни работи на непознати?
Погледнах гостите.
— Преди малко седеше мълчаливо, докато пращаха майка ми в кухнята пред всички. Сега те притеснява, че другите слушат.
Адвокатът подаде папката на Арам.
— Тук има копие от поканата за връщане на сумата и документите, на които тя се основава. Можем да продължим разговора насаме.
Арам не я взе.
Свекърва ми я взе вместо него.
След като прочете първата страница, погледна сина си.
— Но ти каза, че тези пари са подарък.
Гласът на мама беше тих, но ясен.
— Не съм ви подарявала жилището си. Дадох ви назаем парите от продажбата му.
Сестрата на Арам, която седеше в другия край на масата, бавно свали чашата си.
Арам погледна майка си.
По този поглед разбрах, че беше излъгал и собственото си семейство.
— Щях да ги върна — каза той.
— Кога? — попитах. — Преди покупката на новата кола или след като платиш за това празненство?
Нямаше отговор.
Мама стана.
Помислих си, че отново ще ни помоли да забравим всичко.
Но тя само оправи полата на роклята си.
— Дълго мълчах, защото си мислех, че помагам на дъщеря си. Сега виждам, че използвате мълчанието ми срещу нея.
Погледна свекърва ми.
— Яла съм и в кухнята. Не се срамувам от това. Но днес Вие ме изпратихте там, за да ми покажете мястото.
После се приближи до мен.
— Да вървим, дъще.
Тази вечер си тръгнахме, без да разрежем тортата.
Арам звъня цяла нощ.
Отначало беше бесен, после обвиняваше майка си, а накрая ме молеше да се върна.
Казах му, че отсега нататък за парите ще разговаря с адвоката, а за брака ни — с мен, когато е готов да каже цялата истина.
През следващите месеци мама настоя да получи онова, което ѝ се полагаше.
Случаят не приключи бързо, но с първата върната сума направихме първоначална вноска за малък апартамент.
Когато получи ключа, тя дълго го държа в дланта си.
— Този път няма да го дам на никого — каза.
На първата вечеря в новия дом по навик сложи чинията си в края на масата.
Преместих я до моята.
Мама се усмихна и седна.
Тази вечер за първи път се нахрани спокойно, без да чака всички останали да приключат.
