— Сега поне роклята ти ще бъде чиста, скъпа.
Това чух секунда преди да потъна под водата.
Когато подадох глава над повърхността, музиката още свиреше. Някой държеше чаша шампанско, друг беше вдигнал телефона си. А съпругът ми стоеше само на три крачки от мен и ме гледаше така, сякаш някаква непозната жена случайно беше паднала в басейна му.
Умеех да плувам.
Но в онзи момент не можех да си поема въздух.
Не заради водата.
Заради погледа на човека, с когото бях омъжена от дванайсет години.
Онази вечер празнувахме петнайсетата годишнина на фирмата на Давид. Дворът на къщата ни беше осветен, по масите имаше скъпи цветя, а повечето гости бяха хора, чиито съпруги ме поздравяваха само когато мъжете им стояха до тях.
От сутринта бях в кухнята. Помощникът на готвача не беше дошъл и не исках това да се отрази на вечерта. Когато най-после се качих да се преоблека, Давид застана на вратата и погледна бялата ми рокля.
— Нямаш ли нещо друго? Тази е прекалено обикновена.
Сам ми я беше купил за последната ни годишнина.
Не му го напомних.
През последните години премълчавах много неща.
Мане пристигна малко след девет.
С лилава рокля, прибрана коса и онази увереност, с която човек обикновено влиза в собствения си дом.
Давид я представяше като служителката, отговаряща за развитието на фирмата. Аз вече от три месеца знаех, че отношенията им не се ограничават до работата.
Веднъж бях намерила обеца в колата.
После — касова бележка от хотел.
А напоследък съпругът ми беше започнал да носи телефона си дори в банята.
Още не го бях изправила пред истината. Десетгодишната ни дъщеря Лусине и без това спеше неспокойно преди контролните в училище. Исках първо да разбера какво да направя, къде да живея и как да кажа на детето.
Но онази вечер Мане беше решила да ускори всичко.
Приближи се до мен край басейна, докато събирах празните чаши.
— Не ти ли омръзва постоянно да прислужваш?
— Остави чашата си на масата, моля те.
Тя се усмихна.
— Не говоря само за чашата.
Погледнах Давид. Виждаше ни. Дори се приближи малко, но спря.
Мане сложи ръка на рамото ми.
— Някои жени просто не разбират кога времето им е отминало.
Отместих ръката ѝ.
— Не ми говори така в собствения ми дом.
Усмивката ѝ изчезна.
— В твоя дом?
После дойде блъскането.
Токът ми се подхлъзна, подносът падна със звън на земята и студената вода се затвори над главата ми.
Когато се хванах за ръба, един от гостите пристъпи напред.
Давид го спря с жест.
— Спокойно. Ани може да плува.
Тези думи ме заболяха повече от самото блъскане.
Мане стоеше над мен и дори не се опитваше да скрие смеха си.
— Беше шега. Нямаше нужда да правиш такава драма.
В този момент до стъклените врати се появи свекър ми.
През последните месеци Арташес рядко излизаше от дома си. След операцията бързо се уморяваше. Аз го водех на изследвания, подреждах лекарствата му и понякога с часове слушах едни и същи истории от младостта му.
Давид обикновено звънеше на шофьора.
Свекър ми бавно се приближи до басейна.
— Спрете музиката.
Не говореше високо, но всички замълчаха.
Млад сервитьор ми подаде ръка. С негова помощ излязох от водата. Арташес свали сакото си и го наметна върху раменете ми.
После погледна сина си.
— Утре ще дойдеш при адвоката. Оттеглям пълномощното ти за продажбата на тази къща.
Изражението на Давид се промени.
— Татко, сега не е моментът.
Обърнах се към него.
— Каква продажба?
Няколко секунди никой не проговори.
После Мане, сякаш не разбираше защо трябва да мълчи, каза:
— Така или иначе скоро щеше да разбере.
Давид я стрелна с поглед.
От този поглед разбрах, че вече бяха обсъждали живота ми. Бяха решили кога ще науча, къде ще отида, вероятно дори какво ще взема със себе си.
Всички бяха подготвени.
Освен мен.
— А къде щеше да живее Лусине? — попитах.
— Ани, ще говорим после.
— Къде?
Той нервно прокара ръка по челото си.
— Щяхме да ти намерим апартамент.
„Щяхме.“
Дори в този момент говореше от името на двамата.
Свекър ми подпря бастуна на един стол.
— Къщата е на мое име. Съгласих се да бъде продадена, защото синът ми каза, че заедно сте решили да се преместите в чужбина. Каза, че сте избрали училище за Лусине.
Погледнах Давид.
Преди две седмици дъщеря ни го беше молила поне веднъж да дойде на училищното ѝ представление. Не беше намерил време.
Но вече беше успял да избере друга държава за нея.
— А парите? — попитах.
Арташес не отговори. Отговорът дойде с внезапното движение на Мане: тя хвана Давид за ръката.
— Ти каза, че скоро ще получиш капарото.
Сред гостите се разнесе шепот.
Давид се опита да я отведе настрани, но тя се отскубна.
— Обявих апартамента си за продажба, защото ти ме помоли. Помниш ли?
Съпругът ми пребледня.
Сега вече не аз бях човекът, когото всички гледаха.
Арташес седна на най-близкия стол. Ръцете му трепереха и аз машинално му подадох чаша вода.
Той ме хвана за китката.
— Миналата седмица ме помоли да поговоря с Давид. Каза, че на момичето му липсва баща му. А аз ти казах, че се тревожиш прекалено много.
Очите му се напълниха със сълзи.
— Прости ми.
Онази вечер най-трудно беше да чуя точно тези думи. Толкова дълго ги бях чакала, но ги казваше единственият човек, който не ме беше блъснал във водата, не ме беше измамил и не ме беше оставил там.
Гостите започнаха да си тръгват. Някои избягваха погледа ми, други тихо питаха дали имам нужда от помощ.
Мане си тръгна сред първите. Давид не я последва.
Приближи се до мен, когато вече бях до стълбите.
— Сега ще съсипеш всичко заради една глупава случка.
Погледнах водата, която капеше от мократа ми рокля върху пода.
— Тази вечер Лусине е при баба ми. Утре ще отида да я взема. Дотогава помисли как ще ѝ обясниш защо си тръгваш.
— Кой каза, че си тръгвам?
Зад мен се чу гласът на баща му.
— Аз.
Три месеца по-късно с дъщеря ми още живеехме в същата къща. Бракоразводното дело беше в ход. Арташес предложи да ни дари къщата, но го помолих първо спокойно да уредим всички въпроси.
Вече не исках да градя живота си върху обещания.
Една неделя Лусине застана край басейна и попита:
— Мамо, защо това лято не плуваш?
Канех се да дам обичайния отговор: заета съм, водата е студена.
После събух чехлите си.
Дъщеря ми ме хвана за ръка и заедно влязохме във водата.
Този път не чаках някой да ми подаде ръка.
Вече знаех как да изляза.
