— Или подписваш документите за къщата днес, или забрави, че имаш син и внучка.
Алекс държеше пръста си пред лицето ми. Разговорът на нашата маса отдавна беше замрял, а жената на съседната маса дори беше оставила вилицата си.
Снаха ми Виктория седеше до сина ми и се усмихваше. За нея тази вечер вървеше точно както я беше планирала.
Оправих перлената си огърлица.
— Свали си ръката, Алекс. Чувам те много добре.
Тази вечер ме бяха поканили да отпразнуваме седемдесетия ми рожден ден. Поне така беше казал синът ми, когато най-сетне се обади след три седмици мълчание.
Дори ме беше помолил да облека червения си костюм.
— Мамо, ще отидем на хубаво място. Искам да се почувстваш като кралица.
Бях му повярвала. Отидох на фризьор, купих любимите му шоколадови бонбони и сложих в чантата си ръкавиците, които бях изплела за внучката си.
Сега кутията с бонбони лежеше до договора.
— За какво ти е толкова голяма къща? — попита Виктория. — Три спални, градина, стълби. Един ден ще паднеш и никой няма да разбере.
— А вие защо толкова бързате да ме изкарате оттам?
Алекс въздъхна тежко.
— Намерихме ти апартамент. Малък е, удобен. С останалите пари от продажбата ще спасим бизнеса ми. В едно семейство хората си помагат.
Погледнах новия часовник на китката на сина си. Последната кола на баща му струваше по-малко.
— А къде е Луси? Каза, че ще дойде.
— Няма нужда да намесваме детето в тези разговори — отвърна набързо Виктория.
Точно тогава разбрах, че вечерята за рождения ми ден беше само предлог.
Съпругът ми беше починал преди три месеца. Бяхме живели заедно четиридесет и шест години. След погребението му Алекс започна да се интересува от шкафовете, сметките и документите за къщата.
Отдавах го на скръбта. Понякога хората правят странни неща след загуба.
Но две седмици по-рано десетгодишната ми внучка ми се беше обадила от училище.
— Бабо, ако те заведат на друго място, ще мога ли да идвам да те виждам?
Седнах на един стол.
— Къде да ме заведат, миличка?
— На онова място, където бабите имат отделни стаи. Мама каза, че ще ти кажат, че е апартамент, за да не се уплашиш.
Помолих я спокойно да се върне в час. После се обадих на Мартин — адвокат и дългогодишен приятел на съпруга ми.
Сега номерът му беше отворен на екрана на телефона ми.
— Ще взема договора вкъщи, за да го прочета — казах.
Алекс покри документите с длан.
— Не. Днес. Купувачът чака отговор до утре.
— Значи вече има и купувач?
Усмивката на Виктория изчезна за миг.
— Това е само предварителен интерес.
— Обсъждали сте интереса към моята къща без мен?
Синът ми се приближи толкова, че усетих мириса на вино в дъха му.
— Татко прекалено много те глезеше. Но сега вече го няма. Някой трябва да взема решения.
От тези думи ръцете ми изстинаха.
Говореше за съпруга ми така, сякаш бяха махнали от масата някакъв неудобен стол.
Взех чашата си с вода.
— Баща ти наистина е взел някои решения. Днес ще разбереш за тях.
Виктория се изсмя подигравателно.
— Елеонора, моля ви, не правете драма. Вече платихме първия месец в центъра.
Алекс рязко се обърна към нея.
Беше твърде късно.
— В какъв център? — попитах.
Никой не отговори.
В този момент сервитьорът се приближи до масата ни. В ръката си държеше бял плик.
— Госпожо Елеонора, господин Мартин ме помоли да ви предам това. Чака във фоайето.
Погледът на Алекс се плъзна по плика.
— Довела си адвокат на собствения си рожден ден?
— Не. Ти донесе договор на моя рожден ден.
Отворих плика и сложих първия лист на масата.
Беше описанието на апартамента, който синът ми уж беше намерил за мен. Всъщност това беше стая в частен дом за възрастни хора, с обща трапезария и определени часове за посещения.
Вторият лист беше обява за продажбата на моята къща.
На снимките се виждаха спалнята ми, кабинетът на съпруга ми, дори сватбената ни снимка до леглото ми.
— Кога сте направили тези снимки?
Алекс мълчеше.
Спомних си онази неделя, когато Виктория ме заведе на кафе, а синът ми остана вкъщи, уж за да поправи крана.
В долната част на обявата пишеше: „Имотът ще бъде свободен за предаване след две седмици.“
Две седмици.
Бяха побрали целия ми живот в две седмици.
— Имаме дългове — каза най-сетне Алекс. — Не разбираш в какво положение съм.
— Тогава трябваше да ми кажеш истината.
— Ти така или иначе нямаше да се съгласиш.
— И затова решихте да ме измамите?
Мартин се приближи и застана до масата.
— Алекс, моля те, не се опитвай повече да продаваш имот, който не ти принадлежи.
— Аз съм наследникът.
Адвокатът ме погледна. Кимнах.
Той постави последния документ на масата.
Година преди смъртта си съпругът ми беше прехвърлил своя дял на мен. Къщата беше изцяло моя.
Но най-тежкият удар тепърва предстоеше.
— А баща ми нищо ли не ми е оставил? — попита Алекс.
— Оставил ти е — казах. — Писмо. И списък на парите, които ти е дал през последните пет години.
Синът ми пребледня.
До тази вечер не знаех колко често беше искал пари от баща си, като всеки път се беше кълнял, че е за последно.
Мартин му подаде запечатан плик.
Алекс го отвори. Докато четеше, пръстите му трепереха.
— Какво е написал? — прошепна Виктория.
Синът ми не ѝ даде писмото.
Бях разпознала почерка на съпруга си още в адвокатската кантора. Последните редове се бяха запечатали в паметта ми.
„Къщата на майка ти не е последният ти шанс. Тя е нейната сигурност. Ако след смъртта ми се опиташ да ѝ я отнемеш, значи си загубил нещо по-ценно от парите, които съм ти дал.“
Виктория стана.
— Няма да участвам в този спектакъл.
Взе чантата си и си тръгна. Алекс дори не погледна след нея.
Оставих на масата парите за вечерята си.
— Мамо… а Луси?
За първи път тази вечер ме погледна като син.
— Луси е моя внучка. Нямаш право да я наказваш, като я държиш далеч от мен.
Извадих малкия пакет с ръкавиците и му го подадох.
— Дай ги на дъщеря си. Кажи ѝ, че я чакам в неделя. Ще правим палачинки.
Алекс ме настигна до вратата.
— Може ли и аз да дойда?
Дълго гледах писмото в ръката му.
— Може. Но без документи.
В онази неделя той дойде с Луси. Без Виктория, без скъпия часовник.
Когато внучката ми изтича в кухнята, Алекс извади от джоба си резервния ключ за къщата и го сложи в дланта ми.
За първи път ми връщаше нещо.
