Когато Давид се ожени за Мариам, през цялото сватбено тържество почти не пускаше ръката ѝ.
— Най-после си моя жена — шепнеше той и се усмихваше всеки път, когато тя се обръщаше към него.
Мариам беше на тридесет години, а Давид — на тридесет и три. Бяха наели малък апартамент, в чиято кухня едва се побираха двамата.
Но именно там прекарваха най-щастливите си вечери.
Мариам приготвяше вечерята, а Давид сядаше на перваза на прозореца и ѝ разказваше за деня си.
Понякога я прегръщаше отзад и ѝ пречеше да бели картофите.
— Така ли ще живеем чак до старини? — питаше Мариам със смях.
— Ще бъде още по-хубаво. Когато остареем, няма да се налага дори да ходим на работа.
През първите месеци Давид снимаше жена си при всеки удобен случай. Докато пиеше кафе, докато спеше, когато се прибираше от магазина. На екрана на телефона му стоеше сватбената им снимка.
После дрехите на Мариам започнаха да ѝ стават тесни.
Отначало тя не се тревожеше особено. Заседнала работа, късни вечери, чай със сладкиши всяка вечер. Самата тя усещаше, че се уморява по-бързо, но го отдаваше на напрежението в работата.
Един ден любимите ѝ дънки не се закопчаха. Застанала пред огледалото, Мариам прибра корема си, опита отново и накрая ги събу.
— Май съм напълняла малко — каза на съпруга си.
Давид не откъсна поглед от телефона.
— Ами яж по-малко.
Каза го нехайно, почти безразлично. Мариам също се усмихна, решавайки, че се шегува.
Но през следващите месеци тези думи започнаха да се повтарят.
Когато посягаше към хляба.
Когато си наливаше втора чаша чай.
Когато след пазаруване изваждаше малък шоколад от торбата.
— Наистина ли мислиш, че точно сега имаш нужда от това?
Мариам спря да купува сладкиши. Разхождаше се през почивките на работа, а вечер се стараеше да се храни по-леко. Но теглото ѝ продължаваше да се увеличава, а умората ставаше все по-силна.
За Давид това вече се беше превърнало в най-важния проблем в брака им.
— Погледни снимките си от сватбата — каза той една вечер. — Минала е само една година.
Мариам погледна екрана. На снимката се смееше щастливо, а Давид я целуваше по слепоочието.
— Помня този ден.
— Говоря за външния ти вид.
Тя остави телефона на масата.
Същата нощ Мариам за първи път заспа с гръб към съпруга си.
Скоро Давид спря да я води на срещите с приятелите си. Отначало казваше, че се събират само мъжете. После Мариам случайно видя снимките: около масата седяха и съпругите на всички останали.
— Защо не ми каза?
Давид замълча за миг.
— Не исках да се почувстваш зле.
— От какво?
Той не отговори. Но Мариам вече беше разбрала.
На следващата сутрин си записа час при лекар. След няколко изследвания се оказа, че има нарушение във функцията на щитовидната жлеза. Лекарят обясни, че това може да допринася както за напълняването, така и за постоянната умора. Бяха нужни лечение и време.
Мариам се прибра, притиснала папката с резултатите към гърдите си. За първи път от много време изпитваше облекчение: най-после знаеше защо тялото ѝ се променя по този начин.
— Давид, днес бях на лекар.
Разказа му всичко. За лекарствата, контролните прегледи и възможността постепенно да се почувства по-добре.
Съпругът ѝ я изслуша и попита:
— А кога ще отслабнеш?
Мариам спря да говори.
Чакаше Давид да се приближи, да я прегърне или поне да попита дали се е страхувала по време на прегледа. Но той продължаваше да чака отговор.
— Не знам — каза тихо тя.
Давид въздъхна уморено.
— И аз вече не знам какво да правя.
От този момент всичко в малкия им апартамент се промени. Все още се хранеха на една и съща маса, но Давид бързаше да приключи и да седне пред телевизора. Мариам, както преди, миеше чашата му, гладеше ризите му и му напомняше за рождения ден на майка му. Само вече не се приближаваше да го целуне, когато се връщаше от работа.
Една вечер облече нова тъмносиня рокля.
Дълго я беше избирала. Беше удобна, мека и за първи път, вместо да се срамува от тялото си, Мариам се беше почувствала красива.
— Днес е годишнината от сватбата ни — каза тя. — Помислих си, че можем да излезем някъде.
Давид стоеше в коридора с ключовете в ръка.
— Мариам, трябва да поговорим.
Тя веднага разбра.
Въпреки това седна на масата и зачака.
— Вече не чувствам същото — каза Давид. — Опитах, но не мога да се насиля.
Мариам силно стисна ръце в скута си.
— След колко килограма спря да ме обичаш?
— Не започвай.
— Искам да разбера. В деня, когато дънките ми не се закопчаха? Или когато започна да се срамуваш да ме водиш при приятелите си?
— Много си се променила.
Мариам го погледна. После сведе очи към новата рокля, с която беше облечена.
— Да — каза тя. — Но до днес мислех, че ще преодолеем това заедно.
Давид си тръгна още същата вечер. Каза, че ще вземе вещите си по-късно.
Две седмици след това Мариам сама ги събра. Сгъна ризите, сложи обувките в отделна торба, а зарядното и часовника прибра в страничния джоб на куфара.
Когато Давид дойде, куфарът вече стоеше до вратата.
— Всичко ли е тук?
— Да.
Той сякаш очакваше някакви обяснения или сълзи. Но Мариам просто отвори вратата.
Същата вечер, когато отвори куфара, Давид намери най-отгоре един плик.
Вътре имаше сватбената им снимка и малко парче бяла хартия.
Разпозна собствения си почерк.
Това бяха обещанията, които беше написал за Мариам преди сватбата. Той ги беше забравил. Мариам ги беше запазила.
„Ако някой ден се разболееш, ще бъда до теб. Ако ти е трудно да обичаш себе си, ще ти напомня защо те избрах.“
Давид дълго седя с листа в ръка.
После се обади.
Мариам не отговори.
Минаха месеци. Благодарение на лечението тя започна да се чувства по-добре. Теглото ѝ се променяше бавно, а понякога изобщо не се променяше. Но вече можеше да се разхожда след работа без предишното изтощение. Купуваше си нови дрехи в сегашния си размер, без повече да чака деня, когато отново ще се побере в старите.
Един ден Давид я видя пред едно кафене. Беше с приятелка и носеше същата тъмносиня рокля.
— Изглеждаш добре — каза той, приближавайки се.
— Благодаря.
— Може би някой ден ще поговорим? Много мислих за нас.
Мариам го погледа мълчаливо за миг.
— Когато бях болна, ме питаше кога ще отслабна. Нито веднъж не ме попита кога ще се почувствам по-добре.
Давид сведе очи.
— Сгреших.
— Знам — отвърна тя.
После се сбогува и влезе вътре.
Приятелката ѝ беше запазила място на масата. Мариам седна, взе менюто и спокойно избра онова, което ѝ се хапваше.
