Когато баща ми остави ключовете върху бюрото на непознатия мъж, все още си мислех, че става дума за нашата къща.
Старата къща, по чиито стени още стояха тапетите, избрани от мама, а на кухненския прозорец всяка пролет цъфтяха нейните мушката.
Но после баща ми изрече едно изречение, от което дъхът ми секна.
— Нямам пари, Ферхат… Вземи дъщеря ми. Само ми опрости дълга.
Погледнах го, очаквайки да вдигне глава и да каже, че съм го разбрала погрешно. Но той упорито се взираше в ръба на бюрото.
Мъжът от другата страна дори не изглеждаше изненадан.
Беше на около трийсет и пет години. Тъмен костюм, грижливо поддържана брада, спокойни ръце. Беше от хората, които не повишават глас, защото са свикнали да ги слушат още от първата дума.
— Значи сега принадлежиш на мен — каза той.
Взех ключовете и ги сложих в дланта на баща ми.
— Дългът е твой, татко. Но животът е мой.
Обърнах се към вратата.
— Стой.
Спрях и погледнах Ферхат.
— Свиквай да чуваш „не“.
Усмивката изчезна от лицето му.
Точно тогава забелязах снимката върху бюрото.
На нея имаше млада жена край морето. Беше с бяла рокля и разрошена от вятъра коса. На врата ѝ висеше сребърна висулка във формата на полумесец.
Имах съвсем същата в чантата си.
Това беше единственото бижу на мама, което не бях продала.
— Коя е тази жена? — попитах.
Погледът на Ферхат веднага се промени.
Той обърна рамката със снимката надолу.
— Това не те засяга.
Баща ми внезапно ме хвана за ръката.
— Да си вървим, Азалия.
Допреди малко беше готов да ме остави тук. Сега бързаше да ме изведе.
Бавно освободих ръката си.
— Защо се изплаши, татко?
— Достатъчно!
Ферхат погледна първо него, после мен.
— Познаваш ли тази жена?
Не отговорих. Извадих висулката от чантата си.
Баща ми отстъпи крачка назад.
Ферхат се изправи толкова рязко, че столът се удари в стената.
— Откъде имаш това?
— Беше на майка ми.
Той дълго гледа висулката. Когато най-сетне заговори, гласът му вече звучеше различно.
— Как се казваше майка ти?
— Лейла.
В стаята настъпи тишина.
После Ферхат отиде до вратата и я отвори.
— Излезте — каза на служителите, които стояха в коридора.
Затвори вратата и се върна до бюрото.
— Лейла беше моя сестра.
Засмях се кратко и невярващо.
— Майка ми нямаше брат.
— Така ли ти е казал баща ти?
Обърнах се.
Баща ми се беше отпуснал в креслото. Беше скрил лицето си в длани.
Мама почина, когато бях на дванайсет години. Баща ми винаги казваше, че семейството ѝ се е отрекло от нея заради брака им. Не бяха останали снимки, адреси или имена.
Години наред му вярвах.
Ферхат отвори един шкаф и извади дебела папка.
На първата страница имаше снимка на мама. На втората — моя детска снимка. Стоях в двора на болница с жълта играчка в ръката.
На гърба пишеше: „Азалия, три години“.
Познах почерка на мама.
— Сестра ми беше скрила от мен, че съществуваш — каза Ферхат. — Но няколко седмици преди смъртта си ми изпрати писмо. Пишеше, че се страхува от съпруга си.
— Лъжа — прошепна баща ми.
— Пишеше и за застраховката.
Спомних си вечерта, когато мама ме заведе при съседката. Каза, че ще пренощувам там. Когато се върнах, пред къщата имаше линейка.
Баща ми каза, че мама е паднала по стълбите.
Приближих се до него.
— Направи ли ѝ нещо?
Той вдигна глава.
— Не съм я убил.
Още не го бях попитала дали я е убил.
След тези думи Ферхат остави телефона си върху бюрото.
— Сега ще разкажеш всичко.
Баща ми дълго мълча. После започна да говори, без да откъсва очи от пода.
Мама се готвела да го напусне. Била открила, че е теглил кредити на нейно име. Същата вечер се скарали край стълбите. Той я хванал за ръката, а тя се опитала да се освободи.
— Не исках да я блъсна — повтаряше баща ми. — Исках само да ме изслуша.
Но най-страшното каза след това.
Мама не била починала веднага.
След падането все още дишала. А баща ми първо събрал разпилените по пода документи, скрил застрахователните книжа и едва тогава повикал помощ.
Седнах. Краката вече не ме държаха.
Дванайсет години бях живяла с него. Бях му готвила, носила лекарства, когато беше болен, започнала бях работа, за да можем да изплащаме дълговете.
Всяка година той носеше цветя на гроба на мама.
А днес ме беше предложил на непознат мъж, за да се освободи от поредния си дълг.
— Защо го повика точно в дома си? — попитах Ферхат.
Той сведе поглед.
Оказа се, че намерил баща ми преди няколко месеца. Изкупил задълженията му от кредиторите и настоял за среща. Искал да разбере къде съм и какво знам за мама.
Баща ми му казал, че няма дъщеря.
Когато вече не можел да продължава да лъже, ме довел със себе си, убеден, че Ферхат няма да разпознае дъщерята на сестра си.
— А онези думи? — попитах. — „Сега принадлежиш на мен“?
Ферхат не се опита да се оправдае.
— Исках да изплаша баща ти. Да видя докъде е готов да стигне.
— И затова трябваше да унижиш мен?
Той мълчаливо издържа погледа ми.
— Не. Не биваше да го правя.
Когато полицаите дойдоха, баща ми се вкопчи в ръката ми.
— Азалия, аз те отгледах.
Погледнах пръстите му. Същите ръце, които преди малко бяха оставили ключовете на бюрото, решавайки вместо мен.
— И мама ти вярваше — казах.
Хватката му отслабна.
Същата нощ Ферхат ми предложи да остана в дома му. Отказах и се обадих на приятелка. Имах нужда от място, където никой нямаше да иска нищо от мен.
На вратата той ми подаде снимката на мама.
— Това принадлежи на теб.
За първи път се съгласих с думите му.
Вече седях в таксито, когато забелязах крайчето на сгънато листче зад снимката. Отворих рамката.
Вътре имаше бележка, написана от мама.
„Ако брат ми те намери, попитай го защо онази нощ не отговаряше на обажданията ми.“
Таксито още не беше потеглило.
Погледнах през прозореца към осветения вход на къщата. Ферхат стоеше на стъпалата и ме наблюдаваше.
Прибрах снимката в чантата си и помолих шофьора да тръгва.
Тази нощ вече веднъж бях чула само половината истина. Преди да повярвам на другата половина, трябваше сама да разбера всичко.
