Когато момиченцата ми навършиха една годинка, никой у дома не ме помоли да си пожелая нещо.
Всички знаеха, че единственото ми желание стои до масата — в бели роклички на цветя, с розови панделки и с неудържимото желание да стигне до крема на тортата.
Стоях зад тях и се усмихвах на камерата.
А само три месеца по-рано се страхувах дори да си представя този ден.
Дъщерите ми се казват Калина и Яна.
След раждането им жена ми Десислава твърдеше, че ги различава безпогрешно дори със затворени очи.
— Калина стиска ръката ти здраво, а Яна първо обмисля дали си струва да ти се довери — смееше се тя.
Аз ги различавах по плача.
Едната сякаш се оплакваше от целия свят, а другата просто настояваше да я взема на ръце.
Дните ни бяха изпълнени с шишета с мляко, съхнещи бебешки дрешки и недопито кафе.
Бяхме уморени, понякога спорехме кой е спал по-малко, а после се сдобрявахме край креватчетата на момиченцата.
До онази нощ, когато Калина отказа млякото.
Отначало си помислихме, че е просто временно неразположение.
Но на сутринта вече беше толкова отпаднала, че дори не стисна пръста ми.
Малко по-късно и Яна вдигна температура.
По пътя към болницата Десислава седеше отзад, между двете детски столчета.
Аз непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане.
— Гледай пътя — казваше тя.
Но самата тя през няколко секунди проверяваше дали момиченцата дишат.
Лекарите установиха, че и двете са развили тежка инфекция.
Преместиха ги в интензивното отделение.
Нас ни помолиха да изчакаме в коридора.
Тогава още не знаех, че човек може с часове да гледа една затворена врата и после да не помни какъв цвят е била.
Помня само ръцете на Десислава.
Тя непрекъснато сгъваше и разгъваше едно мъничко чорапче на Яна.
Беше останало в джоба на палтото ѝ.
— Когато я обличах сутринта, не можах да намеря другото — каза тя изведнъж.
Не знаех какво да отговоря.
Седнах до нея и хванах ръката ѝ заедно с чорапчето.
Първата нощ се прибрах само за да взема най-необходимото.
В кухнята още стояха две приготвени шишета.
На пода лежеше жълтата играчка, от чийто звук обикновено ме заболяваше главата.
Без да искам, я натиснах с крак.
Играчката запя.
Седнах на пода и за първи път се разплаках така, че не можех да спра.
После събрах дрехите на Десислава, зарядното за телефона, любимите одеялца на момиченцата и се върнах в болницата.
Дните се сливаха един с друг.
В началото питахме кога ще можем да се приберем у дома.
После въпросите ни ставаха все по-малки.
Спадна ли температурата?
Днес дишат ли по-добре?
Може ли да поседим до тях за няколко минути?
Една вечер при нас дойде медицинската сестра.
— Днес Калина изпи сама малко мляко.
Десислава ме погледна така, сякаш не вярваше на ушите си.
— Колко?
Сестрата каза количеството.
Беше съвсем малко.
У дома дори нямаше да забележим, ако се беше разляло толкова мляко.
Същата вечер се обадихме на родителите си и им разказахме новината така, както хората разказват за първите стъпки на детето си.
Но състоянието на Яна все още беше тежко.
Един ден, когато ми позволиха да се приближа до нея, подложих ръката си под мъничката ѝ длан.
— Тук съм, момиченцето ми — прошепнах.
Пръстчетата ѝ помръднаха за миг.
Може би беше просто неволно движение.
Не попитах.
Седях неподвижно, защото се страхувах да отдръпна ръката си.
На следващата сутрин лекарят ни каза, че и показателите на Яна са започнали да се подобряват.
Възстановяването беше бавно.
След добър ден понякога идваше неспокойна нощ.
Научихме се да се радваме предпазливо, докато една сутрин, още с влизането в отделението, не чухме плач.
Силен, сърдит, настоятелен плач.
Десислава първа се втурна вътре.
Калина протестираше срещу прегледа, а Яна ѝ пригласяше, сякаш защитаваше сестра си.
Сестрата се усмихна.
— Днес вашите момиченца не ни дават мира.
— Нека не ви дават — отвърна Десислава и избърса сълзите си.
Прибрахме се у дома в един дъждовен следобед.
Внесох момиченцата вътре, а Десислава остана на прага и за миг не помръдна.
После се приближи, целуна и двете и каза:
— Хайде, сега пак обърнете всичко с главата надолу.
И те го направиха.
Скоро вече не можеше да се мине през хола, без да се настъпи някоя играчка.
Калина се научи да отваря долния кухненски шкаф.
Яна откри, че очилата на татко са много по-интересни от всичките ѝ играчки.
Продължавахме да ходим на контролни прегледи.
Продължавахме да се тревожим при всяко покашляне.
Но постепенно в разговорите ни отново се появиха обикновените въпроси — какво да сготвим за вечеря, къде да отидем в неделя, кой ще става през нощта при малките.
За първия им рожден ден Десислава не пожела голямо празненство.
Поръчахме малка бяла торта.
Баба донесе рокличките на цветя, а розовите панделки избрах аз, след като дълго обсъждах с продавачката дали не са прекалено големи.
У дома се оказа, че са.
Десислава погледна момиченцата и се засмя.
— Точно такива им трябваха.
Когато дойде време за снимката, застанах зад тях.
Калина вече протягаше ръчичка към тортата, а Яна разглеждаше свещичката с любопитство.
— Усмихни се малко — каза Десислава и вдигна телефона.
Усмихнах се.
После тя свали телефона и попита:
— Какво си пожела?
Погледнах дъщерите си.
Калина беше пъхнала пръстче в крема, а Яна се опитваше да разбере как да направи същото, без да я хванат.
— Догодина да купим по-голяма торта — казах.
Десислава се засмя и дойде да седне до нас.
Духнахме свещичката заедно.
А после най-сетне позволихме на момиченцата да потопят ръчички в тортата.
