— И тази мръсна купа ли ще измие компютърът ти?
Свекърва ми остави купата точно до лаптопа ми.
Няколко капки супа паднаха върху договора, по който преговарях вече двадесет минути.
От другата страна на екрана колежката ми замълча.
— Извинявай, ще се върна след пет минути — казах и изключих микрофона.
Отвъд сводестия проход седеше съпругът ми.
Давид беше чул всяка дума, но дори не вдигна глава.
— Госпожо Вера, помолих ви да не ме прекъсвате до шест часа.
— В моя дом не се живее по часовник.
Една жена първо се грижи за домакинството.
Погледнах съпруга си.
— Давид.
Той въздъхна уморено.
— Лидия, не започвай пак заради една купа.
В този момент разбрах, че в този дом никой не смята работата ми за истинска работа.
Но всички сметки бяха съвсем истински.
И през последните пет месеца се плащаха от моята сметка.
Бяхме се преместили при Вера през зимата.
Давид беше казал, че във фирмата му е имало съкращения.
Предложи да напуснем жилището под наем и да поживеем няколко месеца при майка му, докато си намери нова работа.
Съгласих се.
Работех като програмистка в малка чуждестранна компания.
Заплатата ми стигаше, за да издържам и двама ни, но си мислех, че със спестените пари най-после ще съберем сумата за първоначалната вноска за собствен апартамент.
В началото Вера се зарадва.
— Мило момиче, работи си спокойно.
Аз ще се грижа за домакинството.
След две седмици започна да брои по колко часа седя.
На третата седмица заяви, че една жена, която работи на компютър, може едновременно с това и да готви.
След месец вече разказваше на съседките, че синът ѝ не е случил на жена.
Аз мълчах.
Давид беше без работа и го преживяваше тежко.
Не исках да добавям още грижи към неговите.
Само ми беше странно, че всеки път, когато заговорех да си наемем отделно жилище, той се сещаше за нов разход.
Ремонтът на колата.
Стар дълг.
Лекарствата на майка му.
Спестяванията ни не се увеличаваха.
Онази вечер преговорите приключиха успешно.
Повериха ми нов проект и ми обещаха увеличение на заплатата.
Исках първо да кажа на Давид.
Той беше в банята.
Телефонът му беше останал на масата.
Екранът светна.
„Утре преди подписването донеси и копие от паспорта на жена си. Без него кредитният отдел няма да приеме документите.“
Съобщението беше от братовчед му Калоян.
Не докоснах телефона.
Просто седнах и зачаках.
— Какъв кредит? — попитах, когато Давид се върна.
Погледът му веднага се стрелна към телефона.
— Ровила си в нещата ми?
— Телефонът ти беше на масата.
Какъв кредит?
Той замълча за момент.
— Калоян започва бизнес.
И аз ще участвам.
— С какви пари?
— Сега няма да разбереш всички подробности.
Когато всичко е готово, ще ти обясня.
Онази нощ не можах да заспя.
На сутринта отворих общата ни спестовна сметка.
Когато видях наличността, първо си помислих, че съм отворила грешната страница.
Почти всички пари бяха преведени.
Три превода.
Към един и същ получател.
Калоян.
Давид първо се опита да ме успокои.
После се ядоса.
Накрая каза нещо, от което всичко в мен се вледени.
— Ако ти бях казал, нямаше да ми позволиш.
— Защото това бяха парите за нашето жилище!
— Точно заради нашето жилище ги инвестирах.
— Без да ме попиташ?
Вера влезе в кухнята, докато изричах последните думи.
— Един мъж не е длъжен да иска разрешение за всяка своя стъпка.
Погледнах я.
— Вие знаехте ли?
Тя приглади престилката си.
— Разбира се, че знаех.
Синът ми ти гради бъдеще, а ти му търсиш сметка.
В онзи момент все още си мислех, че става дума само за изгубените пари.
Не знаех, че най-лошото тепърва предстои.
По обяд получих имейл от Калоян на служебния си адрес.
„Лидия, Давид каза, че сте съгласни. Прилагам документите. Ще трябва и удостоверение от работодателя ти.“
Отворих приложения файл.
Това не беше обикновен инвестиционен договор.
Беше заявление за кредит.
Основният кредитополучател бях аз.
Моето име.
Моето работно място.
Моята заплата.
Най-долу имаше празен ред за подпис.
Тогава зад гърба си чух гласа на Вера.
— Пак ли седиш?
Човек се труди от обяд, а ти все си на същото място.
Тя се приближи с поредната купа в ръка.
Обърнах екрана към нея.
— Искахте и това ли да свърша между готвенето и миенето на чиниите?
Вера прочете първата страница.
После погледна сина си, който стоеше под свода на прохода.
На лицето ѝ нямаше изненада.
Само недоволство, че съм разбрала.
— Просто на твое име щяха по-лесно да го одобрят — каза Давид.
— А кога щеше да ме попиташ?
— Тази вечер.
— На Калоян вече си казал, че съм съгласна.
Той сви рамене.
— Мислех, че сме семейство.
Гледах го толкова дълго, че накрая извърна очи.
Спомних си вечерите, когато след работа търсех свободни работни места за него.
Спомних си как се отказах да си купя ново палто, защото ни трябваха пари за ремонта на колата.
— Ти наистина ли търси работа през тези пет месеца?
Той не отговори.
Вместо него заговори Вера.
— Моят син не е роден да работи за другите.
Така всичко стана ясно.
Заплатата ми не е била временна помощ.
Тя е била техният план.
Върнах се към компютъра.
Написах на Калоян, че не съм давала никакво съгласие, и настоях да не подава заявлението с моите данни.
После смених паролите на сметките си и открих отделна сметка за заплатата си.
Давид стоеше до мен.
— Сега ще провалиш всичко.
— Нашите спестявания вече ги преведе.
Повече няма да дам.
— Изчакай поне до утре.
— Защо?
За да успее Калоян да подаде документите?
Той протегна ръка към лаптопа ми.
Затворих го и за първи път не се опитах да смекча тона си.
— Не го докосвай.
В кухнята настъпи тишина.
Дори Вера остави купата.
Вечерта събрах нещата си.
Сестра ми вече ме чакаше в колата пред къщата.
Давид стоеше до куфара ми и попита:
— Заради една грешка ли разбиваш семейство?
— Имаше пет месеца да ми кажеш истината.
Той седна.
Аз зачаках.
Може би щеше да се извини.
Може би щеше да попита как може да върне парите.
Но каза само:
— Не излагай майка ми пред съседите.
След това вече нямаше какво да чакам.
Две седмици по-късно Вера ми се обади.
За първи път говореше тихо.
— Калоян не връща парите.
Давид по цял ден лежи.
Може би ще дойдеш да поговориш с него.
Стоях до прозореца.
В малкия апартамент на сестра ми си бях сложила работна маса и най-после можех да работя, без да ме прекъсват.
— Много пъти съм говорила с него.
— Ти си умно момиче.
Ще намериш някакъв изход.
От другата страна на телефона чух дрънчене на съдове.
— Госпожо Вера, помните ли как казвахте, че по цял ден играя на компютъра?
Тя замълча.
— Сега работя.
Трябва да приключвам.
Прекъснах разговора и се върнах на масата.
На екрана, до работния прозорец, беше отворена обява за апартамент.
Беше малък, без скъпи мебели, но през прозорците влизаше много светлина.
Онази вечер за първи път отново започнах да спестявам за свой собствен дом.
