Когато Денис вдигна ръка, аз още държах чинията с нарязаните зеленчуци.
Само миг преди това се чудех дали на масата има сол, или пак ще трябва да вляза в къщата. В следващия момент бузата ми пламтеше, а в краката ми сред белите парчета от чинията се бяха разпилели резени домати.
— Апартаментът е мой! — изкрещя съпругът ми. — Живееш у мен, така че се научи да си знаеш мястото!
В двора настъпи тишина.
Свекърва ми Галина застина с шиш в ръка. Сестрата на Денис, Ирина, гледаше в чинията си. Чичо му, който допреди малко се смееше на шегите на съпруга ми, бавно остави чашата на масата.
Притиснах длан към бузата си.
— Ти ме удари.
— Сама ме докара дотам!
Чаках някой да стане. Да каже: стига. Да се приближи до мен.
Вместо това Галина въздъхна.
— Елена, и ти трябва да знаеш кога да мълчиш. С мъж не се говори така пред хората.
От тези думи ме побиха по-силни тръпки, отколкото от шамара.
А аз просто бях казала, че Ирина не може да се нанесе в апартамента ни за три месеца, без да го обсъди с мен.
В нейното жилище предстоеше ремонт. Денис вече ѝ беше обещал малката ни стая и беше добавил, че мога да преместя компютъра си в кухнята.
— Работя от вкъщи — възразих. — Тази стая ми трябва.
— Все ще измислиш нещо — отвърна той.
Когато казах, че трябва да вземем решението заедно, той се приближи до мен.
После дойде шамарът.
За осем години брак Денис никога преди не ме беше удрял така. Но в онзи миг си спомних колко пъти беше стискал силно китката ми, беше препречвал пътя ми или беше изтръгвал телефона от ръката ми, за да прекрати разговор.
Всеки път намирах оправдание.
Беше уморен. Имаше проблеми в работата. Беше пил прекалено много.
В онзи ден оправданията свършиха.
Взех чантата си от стола.
— Къде отиваш? — попита той.
— Вкъщи.
Денис се изсмя кратко.
— Ще се разходиш, ще се успокоиш и ще се върнеш.
Не отговорих.
Едва след като излязох през портата, забелязах, че ръцете ми треперят. С мъка отключих телефона и се обадих на майка ми.
— Мамо, може ли да дойда?
Тя веднага усети промяната в гласа ми.
— Какво се е случило?
— Денис ме удари.
Замълча за няколко секунди.
После каза спокойно:
— Повикай си такси. Ще те чакам долу.
Мама ме посрещна по домашни чехли. Погледна бузата ми, но не зададе въпроси. Прегърна ме и взе чантата от ръката ми.
От този простичък жест се разплаках.
В кухнята ѝ, притиснала студена кърпа към бузата си, за първи път разказах на глас всичко, което обикновено криех. Как Денис се подиграваше на работата ми, следеше разходите ми и при всяка кавга ми напомняше, че без него нямам нищо.
Мама ме изслуша докрай.
— Елена, защо си повярвала в това?
Сведох поглед.
Защото, когато години наред чуваш едни и същи думи, един ден започваш да не вярваш дори на собствената си памет.
Апартаментът, който съпругът ми смяташе за свой, беше на името на майка ми.
Тя го беше купила преди сватбата ни, след смъртта на баща ми, когато продаде голямата им къща. Самата тя се премести в по-малък апартамент, а на нас позволи да живеем в другия, докато спестим пари.
Отначало Денис беше благодарен.
После започна да казва: „нашият апартамент“.
По-късно: „моят дом“.
Не го поправях. Не исках да нараня гордостта му. Дори когато разказваше пред гости как е осигурил покрив над главата на семейството, аз мълчах.
В събота сутринта ми написа:
„Стига си разигравала театър. Вечерта се прибирай.“
После се обади Галина.
— Семейство не се разваля заради един шамар.
— А с шамари ли се запазва? — попитах.
Тя се обиди и затвори.
По съвет на мама отидох на лекар. После се обърнах към полицията и разказах какво се беше случило. Всяко изречение ми се удаваше трудно, но когато приключих, вече не чувствах, че съм длъжна да крия постъпката на съпруга си.
По обяд мама се обади на Денис.
Не беше включила високоговорителя. Чувах само нейните думи.
— Днес ще дойдем да съберем нещата ти. Елена повече няма да живее с теб.
Чух отговора му дори от разстояние.
— Няма да ме изгоните от собствения ми дом!
Мама не повиши глас.
— Апартаментът е мой, Денис. Виждал си документите.
Настъпи дълго мълчание.
После той каза нещо за парите, които бил похарчил за ремонта.
— Този въпрос можете да обсъдите отделно — отвърна мама. — Но повече няма да крещиш на Елена, за да получиш ключ.
Още същия ден получих съобщение.
„Съберете ми нещата. В неделя ще дойда да ги взема. Нека този цирк приключи.“
Дълго гледах екрана.
Дори сега за него всичко случило се беше цирк.
Отидохме в апартамента с мама и брат ми. Подредих дрехите в два куфара. В отделна чанта сложих принадлежностите за бръснене, зарядните устройства и вещите от бюрото му.
От една книга изпадна сватбената ни снимка.
Седнах за миг на леглото.
Наистина го бях обичала. Точно затова всичко беше толкова трудно. Бях обичала човека, който ми правеше чай, когато боледувах, държеше ме за ръка по време на пътувания и казваше „ние“, когато говореше за бъдещето.
Но през последните години в това „ние“ моят глас вече не се чуваше.
Брат ми попита от вратата:
— Да ти помогна ли?
Прибрах снимката в чекмеджето и станах.
— Да. Занеси този куфар до входа.
Мама беше повикала ключар да смени ключалката. Когато чух звънтенето на метала, сърцето ми заби по-бързо. Знаех, че Денис ще се опита да влезе със своя ключ, въпреки че се беше уговорил само да вземе вещите си.
В неделя вечерта стана точно така.
Първо чух стърженето на ключа в ключалката.
После още един опит.
Накрая — звънеца.
— Елена, отвори. Ключът ми не работи.
Приближих се до вратата. Мама стоеше до мен.
— Нещата ти са пред вратата — казах.
— Сериозно ли говориш? Хората не постъпват така след една кавга.
— Ти ме удари пред всички.
— Извинявай, добре ли е? Сега отвори.
В гласа му имаше нетърпение. Изрече извинението така, както човек казва грешен адрес и веднага го поправя.
— Няма да те пусна вътре.
— А аз къде да отида?
За първи път този въпрос не ме накара да се почувствам виновна.
— Можеш да отидеш при майка си.
От другата страна на вратата настъпи тишина. После чух щракването на телескопичната дръжка на куфара и шума на колелцата по коридора.
Когато стъпките заглъхнаха, останах там още няколко минути.
Мама ме хвана за ръката.
— Ще пиеш ли чай?
Кимнах.
През отворения кухненски прозорец влизаше прохладният вечерен въздух. Телефонът отново светна, но този път не посегнах към него.
Взех чашата и седнах на мястото, което сама си избрах.
