В сряда вечерта съседът ни остави два сгъваеми стола до градинската врата и попита:
— Останалите в неделя ли да ги донеса, или ден по-рано?
Още не бях успяла да му отговоря, когато съпругът ми Емил излезе от гаража.
— Благодаря ти, Жоро. Ще поговорим по-късно.
Двамата се отдръпнаха настрани. Емил говореше необичайно тихо.
От единадесет години живеехме в малък английски град, в скромна къща от червени тухли. Аз бях на четиридесет и две и работех в магазин за домашни потреби. Емил поправяше автомобили. Деветгодишната ни дъщеря Елица ходеше на училище наблизо.
Не живеехме в разкош, но обичах дома си. Особено малката градина и покритата веранда, която съпругът ми дострояваше цяло лято.
Същата вечер още не знаех, че заедно с верандата ми бяха подготвили и ново задължение.
— Защо са ни тези столове? — попитах, след като съседът си тръгна.
— За рождения ден на мама.
— Нали щеше да го празнува у дома си?
Емил се наведе и взе столовете.
— Още решаваме.
И смени темата.
Свекърва ми Маргарита живееше на десет минути път с кола от нас. Къщата ѝ беше по-голяма от нашата, както и градината. Обичаше да посреща гости, но през последните години все по-често повтаряше, че се е уморила да стои до печката.
Разбирах я.
Само не разбирах защо нейната почивка винаги трябваше да бъде за сметка на моя труд.
Миналата пролет Маргарита попита дали може да ни дойде на обяд с две роднини. Приготвих пиле с картофи, салата и ябълков сладкиш.
Дойдоха шестима.
— Срещнахме ги по пътя, как да не ги поканя? — усмихна се тя. — Ти си толкова гостоприемна, Елена.
Извадих кюфтета от фризера, сварих макарони и прибрах тетрадките на дъщеря ми от кухненската маса.
Аз самата ядох едва след като гостите си тръгнаха, права до мивката.
Тогава Емил каза:
— Следващия път ще се разберем за всичко предварително.
В четвъртък вечерта разбрах колко струва обещанието му.
Бях се прибрала от работа с болки в краката. Цял ден бяхме подреждали нова стока в магазина. На телефона ми пристигна съобщение от свекърва ми.
„Елена, мила, най-добре приготви телешкото в събота. В неделя само ще го стоплиш. Боряна не яде лук. Аз ще донеса тортата.“
Няколко секунди гледах екрана.
После ѝ се обадих.
— Маргарита, за какво месо говориш?
— За обяда за рождения ми ден, мила. Емил не ти ли каза?
— Какво е трябвало да ми каже?
Тя тихичко се засмя.
— Че в неделя ще се съберем у вас. Новата ви веранда е толкова удобна.
— Колко души?
— Двадесет. Може би двадесет и двама, ако Петър доведе и децата.
Седнах на един стол.
— А кой ще готви?
От другата страна на телефона настъпи тишина.
— Мислех, че е ясно. Ти готвиш толкова вкусно.
Дори не помнех как приключих разговора.
Когато Емил се прибра, списъкът за пазаруване вече лежеше на кухненската маса. Майка му беше успяла да изпрати и менюто.
Телешко, картофи по два начина, три салати, сандвичи и десерт.
— От колко дни знаеш за това? — попитах.
Той погледна листа, после мен.
— От понеделник.
— И кога смяташе да ми кажеш?
— Не исках да те тревожа. Мислех, че в събота ще напазаруваме заедно.
— В събота съм на работа.
— Ще успеем и в неделя сутринта.
При това негово „ще успеем“ нещо в мен се пречупи.
За него това означаваше да отиде с колата до магазина, да внесе тежките торби и после да седне при гостите.
За мен означаваше два дни готвене, сервиране на масата и после миене на съдове до полунощ.
— Няма да приготвям храна за двадесет души — казах.
Той застина.
— Но мама вече е поканила всички.
Оставих кухненската кърпа върху плота.
— Твоята майка ги е поканила, нека тя да готви.
Точно в този момент Маргарита се появи на отворената врата.
Държеше чантата си. Вероятно беше дошла да обсъдим кои съдове ще използваме.
— Чух — каза тя.
— Добре. Значи няма нужда да повтарям.
Емил гледаше разтревожено ту мен, ту майка си.
— Елена, нека поговорим спокойно.
— Говоря спокойно. Поканили сте двадесет души в моя дом, без дори да ме попитате.
Маргарита стисна устни.
— В семейството за всяко малко нещо ли трябва да се иска разрешение?
— Два дни работа не са малко нещо.
— И ние като млади сме готвили за по-възрастните.
— Може би. Но това не означава, че аз съм длъжна да се съглася.
Свекърва ми погледна сина си, очаквайки той да ме спре.
Емил мълчеше.
Това мълчание ме заболя повече от плановете им.
Взех чантата си.
— Обещах на Елица, че в неделя ще я заведа на море. Отиваме.
Бях ѝ обещала преди две седмици. Дъщеря ми броеше дните, а аз вече почти бях готова отново да я разочаровам.
Този път — не.
В петък вечерта Емил влезе в кухнята с телефона и калкулатор.
— Месарят поиска доста пари само за месото — започна той.
Продължих да гладя училищната риза на дъщеря ми.
— И готовата храна излиза скъпо.
— Разбирам.
— Мама казва, че ти би могла да приготвиш всичко по-евтино.
Оставих ютията.
— Защото не включвате моето време в сметките.
Той седна.
За първи път не се опита веднага да ми възрази.
— Наистина ли всеки път ти е било толкова трудно?
Погледнах го.
— Помниш ли миналата Коледа? Когато всички гледахте филм, а аз бях в кухнята?
Той кимна.
— Помниш ли какво каза, когато те помолих да ми помогнеш?
Емил сведе поглед.
— Че ще дойда след пет минути.
— Тези пет минути продължиха три часа.
В събота той отиде на пазар с майка си.
Вечерта донесоха готови солени пайове, сирене, хляб и салати. Маргарита щеше да приготви две големи ястия у дома си. Емил трябваше да подреди масата и после да разчисти.
Никой от тях не беше доволен от разходите.
Но всичко стана възможно точно в момента, в който моят безплатен труд вече не беше на тяхно разположение.
В неделя сутринта Елица стоеше до вратата с малката си раница.
— Мамо, наистина ли отиваме?
Този въпрос сви сърцето ми.
— Да, мила. Наистина отиваме.
На морето беше студено. Ядохме риба с пържени картофи от хартиена кутия, събирахме камъчета и дълго се разхождахме.
Телефонът ми остана в чантата.
Когато същата вечер се прибирахме, бях готова да видя планина от мръсни съдове.
Но в кухнята стоеше Емил със запретнати ръкави.
Мивката все още беше пълна.
— Добре ли си прекарахте? — попита той.
— Много добре. А вие?
Той се усмихна уморено.
— Мама разбра, че двадесет души са много.
— А ти?
За миг погледна пяната по ръцете си.
— И аз.
На следващата сутрин Маргарита ми се обади.
— Искате ли малко от останалата торта? — попита тя.
— Да, благодаря.
Тя се поколеба.
— Мога ли да я донеса по обяд? Удобно ли ще ви бъде?
Погледнах през прозореца към празната ни веранда.
— Да. По обяд е удобно.
Беше малък въпрос.
Но за първи път от единадесет години някой ме питаше за мнението ми.
