Когато доктор Нарек се приближи до Арам в коридора на родилното отделение, мъжът дори не се опита да скрие нетърпението си.
— Жена ми добре ли е?
— Да. Момиченцата са живи, но и двете имат вроден сърдечен порок. Ще се нуждаят от операции.
Лицето на Арам се скова.
— Значи са ни се родили болни деца?
Лекарят замълча за миг. През дванайсетте години работа беше виждал различни реакции: сълзи, паника, молитви. Но в този въпрос имаше нещо друго.
— Родили са ви се две дъщери — отвърна спокойно. — И сега имат нужда от нашата помощ.
Арам извади телефона си.
— Трябва да се обадя на майка ми.
В същото време в интензивното отделение две мънички сестрички лежаха една до друга. Едната притискаше свитото си юмруче към бузата, а другата стискаше с пръстчета края на одеялцето.
Още нямаха имена.
***
Мариам видя децата си за първи път на следващата сутрин.
Нарек я откара с инвалидна количка до стъклената преграда.
— Вдясно е по-голямата. Роди се три минути по-рано.
Мариам се загледа в мъничките лица. Устните ѝ затрепериха.
— Мога ли да ги докосна?
— Разбира се.
Но точно тогава в коридора се появиха Арам и майка му Седа.
— Мариам, първо трябва да поговорим — каза категорично свекървата.
Нарек видя как жената отдръпна ръката си.
По-късно, докато минаваше край открехнатата врата на стаята ѝ, неволно чу гласа на Седа.
— Цял живот ще прекараш по болници. И двете са болни. Още сте млади, ще имате здрави деца.
— Но те са моите дъщери — прошепна Мариам.
— А нашият живот? — прекъсна я Арам. — Имаме кредит, нямаме собствено жилище. Представяш ли си какви разходи ни чакат?
Нарек почука и влезе.
— Болницата ще помогне с организирането на операциите. Не вземайте решение само от страх пред разходите.
Арам се обърна недоволно.
— Това е наш семеен въпрос.
— А лечението на момиченцата е моя отговорност.
***
Три дни по-късно подадоха декларация, че не възнамеряват да вземат децата у дома.
Докато социалната работничка обясняваше следващите процедури, Мариам не вдигаше поглед.
Нарек я спря в коридора.
— Не сте длъжна да вземете окончателно решение днес. Можете да останете, да ги посещавате, да получите помощ.
Мариам го погледна в очите.
— Ами ако не оцелеят?
— Не мога да премахна този страх. Но имат шанс да бъдат лекувани.
Жената се разплака.
— Няма да издържа.
Нарек поиска да попита: „А те как ще издържат без вас?“, но замълча.
Арам вече чакаше до асансьора.
— Мариам, тръгваме.
Тя си тръгна.
Същата вечер медицинската сестра Анахит закрепи две малки картончета на легълцата.
„Лусе.“
„Наре.“
— Не мога непрекъснато да ги наричам „първото момиченце“ и „второто момиченце“ — обясни тя.
Нарек дълго гледа имената.
— Много са красиви.
***
Първа оперираха Лусе.
Пред вратата на операционната не чакаше никой от семейството. Само Анахит беше останала след смяната си, стиснала между дланите си чаша изстинал чай.
Когато Нарек излезе, тя скочи на крака.
— Жива ли е?
Лекарят се усмихна уморено.
— Жива е.
Анахит седна на стола и се разплака.
Операцията на Наре беше по-трудна. През първата нощ след нея Нарек се върна три пъти в отделението, въпреки че негов колега вече беше дежурен.
На сутринта телефонът му иззвъня. Беше съпругата му Ева.
— Пак ли няма да се прибереш?
— Беше много важна нощ.
След няколко секунди мълчание Ева попита:
— Малката добре ли е?
— Вече да.
— Тогава ще донеса закуска. За теб и за Анахит.
Ева видя момиченцата за първи път същата сутрин. Дълго стоя до легълцето на Наре, после внимателно постави пръста си в мъничката ѝ длан.
Детето го стисна.
Ева се усмихна, но очите ѝ се напълниха със сълзи.
Преди осем години тя и Нарек бяха загубили новородения си син.
Оттогава за нея беше почти невъзможно да влезе в детско отделение.
Месеците минаваха.
Лусе първа започна да се усмихва. Наре обичаше да заспива, докато нечия длан лежеше върху гръбчето ѝ. Анахит казваше, че малката непрекъснато проверява дали не е останала сама.
Опитите за връзка с родителите се записваха в документите. Телефонни обаждания, предложения за срещи, различни възможности за подкрепа.
Арам обикновено не отговаряше. Мариам се обади веднъж.
— Вече оперираха ли ги?
— И двете — отговори социалната работничка. — Можете да дойдете, за да обсъдим ситуацията.
— Засега Арам не иска.
Така и не дойде.
По-късно службите за закрила на детето започнаха процедура за намиране на семейство, което да поеме грижите за момиченцата.
Тогава Ева за първи път каза на съпруга си онова, което от седмици се страхуваше да изрече.
— Искам да дойдат да живеят при нас.
Нарек седна до нея.
— Трябва да преминем през същата процедура като всички останали. Работата ми тук не бива да ни дава никакви привилегии.
— Знам. Готова съм.
Подадоха заявление, преминаха през разговори, оценки и срещи. Нарек не участваше във вземането на официалните решения за настаняването на момиченцата.
А у дома Ева постепенно подготвяше стая с две детски легълца.
***
В деня на изписването на Лусе и Наре Анахит донесе две розови ленти за глава с панделки.
— Трябва да си личи, че днес е празник.
Нарек взе момиченцата на ръце, а Ева вдигна телефона.
— Усмихни се малко. Стоиш, сякаш ще се явяваш на изпит.
Той се засмя.
Точно тогава беше направена снимката: младият лекар, двете спящи момиченца и болничната стая, която оставаше зад тях.
Със съгласието на семейството болницата публикува снимката на страницата си, без да разкрива подробности за миналото на децата.
Два дни по-късно Мариам я видя.
Дълго увеличаваше лицата на момиченцата.
— Арам… те са добре.
Съпругът ѝ взе телефона.
— Значи са ги излекували?
Мариам кимна.
На следващата сутрин бяха в болницата.
***
— Дошли сме да вземем децата си — заяви Арам на регистратурата.
Нарек се срещна с тях в кабинета на социалната работничка.
— Момиченцата не са тук.
— Тогава ги доведете. Ние сме техните родители.
— Те вече живеят в семейство. Решенията за грижите за тях се вземат от компетентните органи.
Арам почервеня.
— Нямахте право да ги давате на други хора.
Социалната работничка отвори папката.
— Уведомявахме ви за хода на процедурата. Многократно ви предлагахме срещи и подкрепа.
Мариам попита едва чуто:
— Значи сега няма да ни ги дадете?
Нарек чу как гласът ѝ се пречупи, но отговори спокойно.
— Не можем просто да ви предадем децата. Можете да подадете искане по установения ред. Всяка промяна в живота им трябва преди всичко да бъде в техен интерес.
Мариам седна.
— Мислех, че още имам време.
Никой не отговори веднага.
Същата вечер Ева намери Нарек в детската стая.
Наре спеше на рамото му, а Лусе риташе с крачета в легълцето си.
— Тежък ден?
— Да.
Ева се приближи и оправи одеялцето на Наре.
— Ще дойдат ли пак?
— Възможно е.
Жената затвори очи за миг.
— Страх ме е.
Нарек хвана ръката ѝ.
Наре помръдна насън и стисна тениската му с юмруче.
Ева погледна малките пръстчета, после се наведе над Лусе.
— Хайде, момиченца — прошепна тя. — Сега ще спим. Утре сутрин ни чака дълга разходка.
И за първи път след тези думи нито един апарат не издаде тревожен сигнал, нито една врата не се отвори припряно.
Чуваше се само спокойното дишане на двете деца.
