„Не съм изоставил дъщеря си.“ След последните думи на 87-годишния мъж съдийката остави химикалката и се приближи до него
— Преди да вземете решение, моля ви, кажете на дъщеря ми, че не съм я изоставил.
Осемдесет и седем годишният Артур стоеше пред дървената трибуна в съдебната зала. Дясната му ръка трепереше толкова силно, че тънката папка с документи се изплъзна от пръстите му и падна на пода.
Никой не помръдна веднага.
Артур се наведе да я вдигне, но коленете му не издържаха. Съдебният охранител го хвана под ръка и му помогна да се изправи.
— Можете да седнете, господин Артур.
— Не, благодаря. За дъщеря си ще говоря прав.
Съдия Елисавета вдигна поглед.
Тази сутрин пред нея беше едно на пръв поглед обикновено дело за настойничество над възрастен човек. Племенникът на Артур молеше съда да го постави под запрещение, да го настани в дом за грижи и да повери на него управлението на имуществото му.
В молбата пишеше, че старецът е изгубил връзка с действителността.
Всеки четвъртък ходеше на железопътната гара, за да посрещне дъщеря си, която не беше виждал от четиресет и четири години.
А у дома пазеше стая за нея.
— Чичо ми забравя всичко — обясни племенникът Петър. — Но тази история я повтаря всеки ден. Страхувам се, че някой ден ще излезе от къщи и няма да се върне.
Артур го погледна.
— И вчера помнех къде си сложил документите за продажбата на къщата.
Адвокатът на Петър веднага се изправи.
— Уважаема госпожо съдия, това е именно един от примерите за неговата подозрителност.
Съдийката му направи знак да седне.
— Нека първо изслушаме господин Артур.
Артур извади от папката малка снимка. На нея имаше шестгодишно момиченце с липсващо предно зъбче и жълти панделки в косата.
— Това е моята Анна. Тук още не знае, че майка ѝ няма да се върне от болницата.
Той остави снимката на трибуната.
Съпругата му беше починала през зимата. Артур беше останал сам с детето и неплатените сметки. Нощем работеше като товарач, сутрин водеше дъщеря си на училище, а после отиваше на втората си работа.
Една нощ в склада върху него паднал тежък сандък.
Когато дошъл в съзнание в болницата, първо попитал за дъщеря си.
— Казаха ми, че е в приемно семейство. Докато се изправя на крака.
Три месеца не можел да ходи.
През това време се натрупали неплатени наеми, изгубил работата си, а случаят на дъщеря му бил прехвърлен в друг отдел.
— Когато отидох да си я взема, казаха, че са я преместили. После казаха, че е осиновена. А после вече нищо не ми казваха.
— Бяхте ли дали съгласие за осиновяването? — попита съдийката.
— Не. Подписах детето ми временно да живее на сигурно място.
Някой в залата спря да прелиства документи.
Артур извади връзка пожълтели писма.
Беше писал до социалните служби, до училища, до общината. Отначало получавал отговори. После се връщали само пликовете с надпис „Получателят се е преместил“.
Една служителка години по-късно му казала, че отвели момиченцето с влак.
В четвъртък.
— Знам, че сега има и други начини за пътуване — прошепна Артур. — Но си мислех, че ако някога поиска да се върне, може би ще дойде там, откъдето са я отвели.
Съдийката погледна часовника на стената, после делото пред себе си.
— Господин Артур, можете ли да кажете датата на раждане на дъщеря си?
— Дванайсети март. Хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.
Пръстите на Елисавета застинаха върху химикалката.
Няколко секунди тя мълча.
— Продължете.
Артур разказа как всяка година на рождения ден на дъщеря си купувал малка торта. Отначало слагал шест свещички, после седем, осем.
Когато свещичките станали твърде много, започнал да пали само една.
— Съседката ми казваше, че така само се измъчвам. Но не можех да превърна рождения ѝ ден в обикновен ден.
Петър въздъхна тежко.
— Виждате ли? Той живее в миналото.
Този път съдийката не го погледна.
— А какво сте запазили в стаята на дъщеря си?
— Леглото. Книгите. Синьото палтенце, на което не успяхме да зашием едно копче.
Елисавета бавно свали очилата си.
— А играчките?
— Имаше едно зайче. Аз му заших лявото ухо. Много нескопосано го заших. Тя ми се смееше.
Съдийката си пое дъх, но сякаш въздухът не ѝ стигна.
В шкафа в кабинета си от години пазеше стара играчка с накриво зашито ухо.
Осиновителката ѝ не беше позволила да я изхвърли.
„Това е от първия ти дом“, беше казала.
А за родния ѝ баща ѝ бяха казали, че се е отказал от нея.
Елисавета се изправи.
— Обявявам почивка.
Излезе от залата, подпирайки се с ръка на ръба на масата.
Двайсет минути по-късно страните бяха уведомени, че делото ще бъде предадено на друг съдия.
Артур уплашено прибра писмата.
— Нещо лошо ли казах?
— Не — отговори съдебната секретарка и прочисти гърлото си. — Моля ви, още не си тръгвайте.
Когато залата се изпразни, Елисавета се върна. Вече беше свалила черната съдийска тога. С тъмносиньото сако изглеждаше по-млада и същевременно безкрайно уморена.
В ръката си държеше малко платнено зайче.
Артур дълго гледа играчката.
После устните му се разтвориха, но не излезе никакъв звук.
— Казваха ми, че не сте искали да ме задържите — каза Елисавета. — Израснах с мисълта, че татко е избрал друг живот.
Артур се хвана за облегалката на един стол.
— Анна?
Жената кимна.
Години наред беше виждала истинското си име върху копието от акта за раждане, но никога не го беше чувала произнесено така.
Старецът протегна ръка, сякаш се страхуваше да я докосне.
— Бях в болницата. Когато излязох… търсех те.
— Знам. Видях писмата.
— Всеки четвъртък…
— Знам, татко.
След тази дума Артур заплака. Вдигна ръка към устата си, опитвайки се да потисне гласа си, както отдавна се беше научил да прави в празната къща.
Елисавета го прегърна.
Притисна челото си към неговото и го държеше толкова силно, че съдебният охранител мълчаливо им приближи стол.
Но те още не сядаха.
На следващата седмица независима медицинска оценка потвърди, че Артур може самостоятелно да взема решения. Молбата на Петър беше отхвърлена. Проверката на старите документи за осиновяването продължи в отделно производство.
Елисавета не обеща, че ще поправи всичко.
Четиресет и четири години не можеха да бъдат върнати.
Тя просто отиде в дома на баща си следващия четвъртък.
Артур отвори вратата с бяла риза. На масата беше сложил две чаши, а на съседния стол лежеше синьото детско палтенце.
Копчето вече беше зашито.
— Не знаех дали сега пиеш чая си със захар, или без — каза той.
Елисавета остави чантата си на пода.
— Без. Но имаме време да се научим.
Същата вечер Артур за първи път не чакаше дъщеря си на гарата.
Седеше срещу нея и се опитваше да си спомни всички въпроси, които беше запазил за следващата им среща.
