Петька въртеше волана на чисто новата служебна „Нива“ и се чувстваше почти като министър.
И имаше защо: да возиш самия кмет на селището, Василий Сергеевич, не е като да мъкнеш силаж по полето с трактор.
Цялата районна администрация познаваше Петька, в селския съвет го поздравяваха с ръкостискане, а селските момичета, когато минаваше по главната улица, винаги го изпращаха с дълги погледи.
Петька се поглеждаше в огледалото и си мислеше, че е истински хубавец: висок, широкоплещест, ризата му винаги чиста и изгладена.
Разбира се, изобщо не бързаше да се жени.
Защо доброволно да си слага хомот на врата?
Изборът беше голям, можеше да си живее както си иска.
— Петька, време е вече да се укротиш, — все му повтаряше баба Груня, докато наливаше в чашите силен чай с мащерка.
— На двадесет и пет години си, а още пърхаш като пеперуда от една на друга.
Шофьор си на началника, имаш пари, а вкъщи няма стопанка.
— Бабо, още ще имам време да си нахлузя примката на врата, — махваше с ръка Петька и слагаше в устата си суха гевречка.
— И така си ми е добре.
Момичета наоколо колкото искаш, а аз съм свободен мъж.
— Момичета имал много… Всичките ти са празноглави, само да се гримират умеят, — мърмореше баба Груня, подпирайки се на бастуна си.
— На теб ти трябва сериозна жена, да държи къщата, а не само да върти задника по танците.
Ето Варя, новата ни ветеринарка.
Какво ѝ липсва за булка?
Умно момиче е, институт е завършила, в района я уважават.
Аз самата говорих с нея: скромна е, възпитана.
Ожениш ли се за такава, няма да знаеш що е мъка.
Хайде, не ме срами, иди някоя вечер да я видиш.
Петька не започна да спори със старата.
В селото дори самият кмет малко се страхуваше от баба Груня: строга беше, но справедлива.
Още същата вечер Петька се завлече до ветеринарния пункт.
Варя тъкмо приключваше работа и си миеше ръцете на умивалника в двора.
Беше с обикновена памучна рокля, дълга светлокестенява плитка и големи, добри очи.
Петька се приближи и я огледа от глава до пети.
Красива, разбира се, но прекалено тиха.
Нямаше в нея онзи огън, от който на мъжете веднага им се завърта главата.
— Здравей, Варя, — поздрави я Петька.
— Искаш ли да се поразходим?
Варя го погледна и бузите ѝ веднага поруменяха.
Гледаше го така, сякаш пред нея стоеше не обикновеният шофьор Петька, а истински принц.
— Хайде, Петя, — съгласи се тя.
Сватбата вдигнаха по всички селски традиции: с акордеон, дълги маси направо в двора и куп пияни гости.
Баба Груня седеше начело на масата и доволно бършеше сълзите си с крайчето на кърпата.
Селските момчета завиждаха на Петька: Варя в бялата рокля изглеждаше като лебед, а и професията ѝ беше важна, защото на село без ветеринар не може.
И на Петька му беше приятно да слуша поздравленията и какъв късметлия бил, но той не я обичаше.
Ожени се за нея, защото баба му настояваше и защото беше дошло време.
Живяха заедно две години.
Варя се оказа точно такава жена, каквато баба Груня беше обещала.
Къщата винаги беше подредена, на масата имаше топла супа, пресен хляб и сладкиши с горски плодове.
На работа я хвалеха, а вкъщи всичко ѝ спореше.
След година им се роди син, Ванечка.
Петька обожаваше момчето.
Но чувствата му към Варя не станаха по-силни.
Живееха заедно, но тя продължаваше да му се струва чужда.
Правеше всичко както трябва и погледът ѝ беше пълен с тиха вярност, но точно този поглед дразнеше Петька.
После в селския магазин дойде да работи Нинка.
Нинка беше съвсем друга.
Палава, с яркочервено червило, буйна прическа и престилка, която едва се закопчаваше на гърдите.
Влизаш в магазина и тя веднага грейва в усмивка, сякаш цял ден е чакала само теб, кокетно повдига рамо и подхвърля някоя закачлива дума.
От нея лъхаше някаква дива, опияняваща свобода.
Петька започна да се отбива в магазина всеки ден.
Веднъж за цигари, друг път за минерална вода за кмета.
А Нинка с удоволствие флиртуваше с шофьора на важен човек.
— Петя, ей, Петя, ще ме закараш ли довечера до районния център?
Автобуса го отмениха, а аз на всяка цена трябва да отида при една приятелка.
И Петька я караше.
Първо до районния център, после чак до къщата ѝ в края на селото.
Скоро „Нивата“ започна все по-често да завива в тихата уличка към Нинкиния двор.
Вкъщи Варя го чакаше с топла вечеря и малкия им син, а Петька седеше в кухнята на Нинка, пиеше ликьор и слушаше какъв голям мъж бил и какъв лош късмет имал да попадне на онази „скучна ветеринарка“.
— Разведи се, Петя, — шепнеше Нинка и го прегръщаше.
— За какво ти е тя?
Става само за кравите, а ти си хубав мъж.
Ще живеем двамата и няма да знаем що е грижа!
Само че на село нищо не може да се скрие задълго.
Петька си мислеше, че върти любовта си тайно, но жените имаха очи и уши навсякъде.
Една вечер се прибра подпийнал, а от него отдалеч се усещаше парфюмът на Нинка.
Варя го посрещна в антрето.
— Петя, вярно ли е това, което говорят хората? — попита тя.
— Ходиш ли при Нинка от магазина?
Петька, разгорещен от водката и от приказките на Нинка колко е неустоим, започна да крещи.
— И дори да ходя?!
Да, ходя!
И какво от това?
Какво ще ми направиш?
Писна ми от тази твоя правилност!
Да живея с теб е като да живея в гробница!
На Варя ѝ стана противно да го гледа и слуша.
Сякаш пред нея не стоеше съпругът ѝ, а някакъв мерзавец.
Петька, заслепен от яд и раздразнение, замахна и я блъсна.
Варя болезнено се удари в рамката на вратата и, въпреки болката, отиде в стаята при сина си.
На следващата сутрин Петька се събуди с тежка, пулсираща глава.
В къщата беше тихо.
Нямаше нито топъл чай, нито Варя, нито Ванечка.
На масата лежеше грижливо сгъната бележка: „Никога няма да ти простя това.
Вземам сина ни и отивам при майка ми.“
Петька само изсумтя.
„Прав ѝ път! — помисли си.
— Сега сам съм си господар.
Най-после с Нинка ще заживеем като хората.“
Още същия ден пренесе нещата си при Нинка.
Когато баба Груня разбра за този срам, го изгони от къщата си с бастуна и гневно го наруга: „Глупак си, Петька, замени златото за парче стъкло!
Още ще допълзиш обратно, но тогава вече ще е късно!“
Петька само се смееше.
В началото с Нинка двамата напълно си губеха ума един по друг.
В леглото тя беше истински огън.
Но ежедневието бързо започна да се разпада.
Варя ставаше преди петлите и всичко успяваше, а Нинка преди работа мислеше само за дрехите си.
Мързеше я да сготви вечеря, съдовете се трупаха в мивката, а на забележките на Петька само махваше с ръка.
— Не съм ти прислужница, и ти имаш ръце!
Мина почти година.
Петька започна да се изморява от постоянната бъркотия, непраните ризи и безкрайните искания на Нинка за подаръци.
Но се успокояваше с мисълта, че поне е страстна.
В онзи ден Василий Сергеевич пусна Петька по-рано от работа, защото заминаваше за града с районното ръководство.
Петька, доволен, купи от районния център кутия хубави бонбони и побърза към Нинка.
Вратата на къщата беше заключена отвътре.
Петька дръпна дръжката и почука.
Тишина.
Никой не отвори.
Започна да блъска по-силно и дори натисна вратата с рамо.
Накрая зад нея се чу шумолене и Нинка отвори, с разтворен халат и разрошена коса.
— Защо се блъскаш така? — измърмори раздразнено.
Петька влезе в стаята и замръзна на прага.
На леглото им, изтегнат с ботушите и с цигара в ръка, лежеше едър мъж с кожено яке: районният проверяващ, който идваше да инспектира селския магазин.
— Петя, само не прави сцени, — спокойно каза Нинка, докато закопчаваше халата си.
— Това е Коля.
Той ще ме вземе в града и ще ме уреди за управителка на централния универсален магазин.
Така че извинявай, ти си добър човек, но селото просто не е моето ниво.
Твоите неща вече ги събрах в една чанта.
Петька стоеше и мълчеше.
Мъжът на леглото дори не стана.
Само се ухили и издуха кръгче дим.
Следващите два месеца Петька пиеше без прекъсване.
Първо си вземаше почивни дни от работа, а после едва не изгуби съвсем мястото си като шофьор.
Василий Сергеевич го остави само от уважение към баба Груня.
Седнал в празната, студена къща, Петька ден след ден превърташе живота си в главата.
Какъв глупак беше бил!
Беше заменил чистия, светъл дом, любящата жена и собствения си син за фалшивата любов на Нинка и за страстта.
Толкова се отвращаваше от себе си, че му идваше да вие като вълк.
Отиде при баба Груня, падна в краката ѝ и я молеше да му даде адреса на Варя.
Но старата жена само тежко въздъхна и поклати глава.
— Нямам адрес за теб, Петя.
Варя си изгражда живота наново, няма нужда да ѝ ровиш миналото.
Сега е омъжена.
Намерила е свестен човек, не някой като теб.
Петька не повярва.
Помисли си, че баба му го казва нарочно, само за да го заболи още повече.
„Та тя ме обичаше! — мислеше си.
— Очите ѝ светеха, когато ме гледаше.
Не може за една година да е обикнала друг.
Ще отида там, ще падна на колене, ще поискам прошка и тя ще ми прости.
Ще прегърна Ванечка и ще се върнем у дома.“
Чрез познати в районната ветеринарна станция Петька все пак успя да разбере къде са преместили Варя.
В съседния район, в голямо село, в централното стопанство на държавно земеделско предприятие.
В събота сутринта се качи в „Нивата“ и замина натам.
Намери правилната улица и спретната тухлена къща с бяла ограда и красив палисадник.
Паркира колата по-далеч, зад няколко върбови храста, и започна да чака.
Много се вълнуваше.
Подготвяше си думите и повтаряше наум как ще ѝ каже, че е разбрал всичко и че я обича повече от живота си.
Малко преди обяд пред къщата спря чисто нов, лъскав пикап.
От него слезе висок, широкоплещест мъж с работна риза и навити ръкави.
По външния му вид приличаше на главен инженер или директор на стопанството.
Заобиколи колата и отвори вратата откъм пътника.
От автомобила слезе Варя.
На Петька му секна дъхът.
Тя се беше променила напълно.
Предишната Варя вече я нямаше.
Беше облечена в красива лятна рокля, косата ѝ падаше на буйни вълни върху раменете, а лицето ѝ сияеше с женска красота и щастие, каквито Петька никога преди не беше виждал у нея.
Мъжът ѝ каза нещо тихо.
Варя весело се засмя и го прегърна.
Той нежно я притегли към себе си и я целуна.
В този момент задната врата на пикапа се отвори и оттам изскочи Ванечка.
Момчето беше вече доста пораснало.
— Татко Степа, виж какъв бръмбар намерих! — извика момчето и се затича към мъжа.
Той с лекота вдигна Ванечка на ръце и го повдигна високо над главата си.
Момчето пищеше от радост и прегръщаше чуждия мъж за врата също толкова силно и доверчиво, както някога прегръщаше Петька.
Мъжът внимателно го постави на земята, хвана Варя през кръста и тримата заедно, разговаряйки за нещо, тръгнаха към къщата.
Държеше Варя толкова нежно, сякаш тя беше най-скъпото съкровище на света.
Петька седеше в „Нивата“ и стискаше волана с двете си ръце.
Очите му се напълниха със сълзи.
Протегна се към ключа, рязко запали двигателя и без да се обръща, натисна газта.
Искаше да се махне оттам възможно най-бързо, за да не види никой срама му и тази страшна болка, дошла прекалено късно.
Едва сега, когато окончателно беше изгубил всичко, Петька разбра, че преди две години Варя му се беше струвала чужда само заради собствената му глупост.
А сега тя наистина беше станала жена на друг мъж.
И вече нищо не можеше да се върне назад или да се пренапише отначало.
Никога в живота му не е имало хора, по-близки от нея и сина му, и вероятно никога повече нямаше да има.
