Съпругът ѝ Армен я погледна изненадано, сякаш му беше предложила нещо немислимо, а не просто да приготви обяда.
— Анахит, сериозно ли говориш? Работих цял ден, а сега трябва и да си сложа престилка и да бъркам тенджерите?
— А аз какво правих, Армен? На крак съм от шест сутринта. Заведох децата на училище, после отидох на работа, върнах се, почистих къщата, изпрах дрехите и пазарувах. Ти се прибра, седна на дивана и гледаш телевизия. Само те моля поне един ден да ми помогнеш.
— Добре де, пак започваш. Всички жени вършат домакинската работа. Защо всеки път правиш такава драма от това?
Анахит замълча за миг.
Беше омъжена за Армен от осемнадесет години. През всичките тези години рядко се оплакваше. Работеше, отглеждаше децата, грижеше се за родителите на съпруга си и носеше на плещите си всички домашни задължения.
Но през последните месеци силите ѝ все повече я напускаха.
А най-болезненото не беше, че съпругът ѝ не ѝ помагаше.
Най-болезнено беше, че той дори не забелязваше колко е изморена.
— Армен, не искам нищо особено от теб. Просто искам да почувствам, че не съм сама в този дом.
Армен тъкмо се канеше да отговори, когато кухненската врата внезапно се отвори.
Влезе майка му, госпожа Сузана.
Тя спря на прага, погледна престилката, която снаха ѝ държеше в ръцете си, а след това и сина си.
— Какво става тук?
— Нищо, мамо. Анахит иска аз да приготвя обяда.
Лицето на Сузана мигновено се промени.
— Какво каза?!
Тя се приближи до снаха си и посочи престилката с ръка.
— Ти предлагаш на сина ми престилка?! Не те ли е срам, момиче?! Четиридесет години съм възпитавала сина си, за да се превърне сега в прислужник в собствената ти кухня?!
Анахит се опита да отговори спокойно.
— Мамо, не превръщам Армен в прислужник. Просто го моля да ми помогне. И аз работя, и аз се уморявам.
— Ти си снаха, мила моя! Задължение на снахата е да се грижи за дома. По наше време жените отглеждаха по пет деца, поддържаха къщата, работеха на полето, но не казваха на съпрузите си: „Ела да измиеш чиниите!“
— Мамо, по ваше време беше различно. Сега и аз работя по цял ден.
— Да, работиш, и какво от това?! Ще ни натякваш ли всеки ден, че работиш?!
Армен стоеше мълчаливо.
Анахит го погледна с надеждата, че ще каже поне една дума в нейна защита.
Но съпругът ѝ само сви рамене.
— Анахит, мама също има право по свой начин. Наистина ли си струва да се караме толкова заради една престилка?
След тези думи очите на Анахит се напълниха със сълзи.
Тя бавно остави престилката на масата.
— Знаете ли какво ме боли най-много? Не това, че не искате да ми помогнете. Най-много ме боли, че и двамата сте убедени, че съм длъжна да върша всичко и дори да съм благодарна, че ми позволявате да живея в тази къща.
Сузана се засмя.
— Чуваш ли, Армен? Жена ти вече ни държи лекции!
— Не държа лекции на никого, мамо. Просто искам и вие да ме смятате за човешко същество.
— Тогава върви да си почиваш! Да видим дали тази къща ще се срути без теб!
Анахит гледа свекърва си няколко секунди.
След това неочаквано се усмихна.
— Добре, мамо. Точно това ще направя.
Тя свали престилката, която носеше, остави я до тази с цветните мотиви и излезе от кухнята.
Армен погледна майка си с изненада.
— Видя ли, мамо? Обиди се.
— Нека се обижда. След два часа ще огладнее и сама ще дойде да приготви обяда.
Но Анахит не се върна.
Нито след два часа.
Нито вечерта.
Нито на следващата сутрин.
На сутринта Армен се събуди и видя, че в кухнята няма закуска.
Дрехите на децата за училище не бяха изгладени.
В хладилника нямаше приготвена храна.
А Анахит спокойно пиеше кафе на балкона.
— Анахит, децата трябва да ходят на училище. Няма ли закуска?
— В хладилника има яйца, хляб и сирене. Приготви я.
— А дрехите?
— Ютията е в шкафа.
Армен погледна съпругата си гневно.
— Решила си да ни оставиш гладни?
— Не, Армен. Реших, че отсега нататък ще вършим домакинската работа заедно.
Точно в този момент телефонът иззвъня.
Обаждаше се Сузана.
— Армен, миличък, Анахит най-накрая вразуми ли се?
Армен включи високоговорителя.
— Мамо, казва, че повече няма да върши всичко сама.
Сузана се засмя високо.
— Кажи ѝ, че ако не иска да се грижи за домакинството, да се върне в къщата на баща си! Да видим как ще се отнасят с нея там!
Анахит чу тези думи.
Тя спокойно взе телефона от ръцете на съпруга си.
— Мамо, мога ли да ви попитам нещо? Наистина ли искате да си тръгна?
— Ако не знаеш как да бъдеш добра снаха, тогава да!
— Много добре. Но преди да си тръгна, трябва да ви припомня една малка подробност.
— Каква подробност?
— Къщата, в която живеем сега, я наследих от баща си.
От другата страна на линията настъпи тишина.
Анахит продължи:
— Автомобилът, с който Армен ходи на работа, също е на мое име. А парите, с които ремонтирахме вашата къща преди три години, бяха спестени от моята заплата.
Армен пребледня.
— Анахит, какво правиш? Защо сега споменаваш всички тези неща?
— Защото осемнадесет години нито веднъж не съм ви натяквала за тях, Армен. А вие двамата започнахте да мислите, че не съм направила абсолютно нищо за това семейство.
Сузана едва успя да проговори.
— Сега ли ще ни упрекваш за всичко добро, което си направила за нас?
— Не, мамо. Само ви напомням, че семейството не е отговорност само на един човек.
Анахит прекъсна разговора.
Армен седна на стола.
За първи път виждаше съпругата си толкова спокойна и същевременно толкова решителна.
— Анахит, искаш ли да се разведем?
— Искам да имам съпруг, Армен. А не още едно голямо дете, след което трябва да чистя, да пера и да готвя.
Армен наведе глава.
Но историята не приключи дотук.
Същата вечер Сузана дойде в дома им, решена да покаже на снаха си къде ѝ е мястото.
Тя влезе в кухнята и видя гледка, от която едва не получи сърдечен удар.
Армен стоеше до печката с престилка на цветя, завързана около кръста му.
С едната ръка белеше картофи, а с другата се опитваше да разбърква ястието в тенджерата.
— Армен, какво правиш, сине мой?!
— Приготвям вечерята, мамо.
— Веднага свали тази престилка! Не съм отгледала сина си, за да го гледам сега в такова положение!
Армен прекъсна работата си и се обърна към майка си.
— Мамо, знаеш ли колко години Анахит е стояла така в тази кухня?
— Какво общо има това?
— Има много общо. Днес само два часа се опитвах да приготвя храна, да почистя къщата и да проверя домашните на децата. Толкова се изморих, че краката ме болят.
Сузана замълча.
— А Анахит прави всичко това всеки ден вече осемнадесет години. А аз нито веднъж не я попитах дали е уморена.
— Но, сине мой…
— Не, мамо. Този път ти ме изслушай.
Армен повиши глас.
— Винаги си ме учила, че мъжът е главата на семейството. Но не си ме научила, че да си глава на семейството не означава само да раздаваш заповеди. Това означава и да уважаваш човека, който стои до теб.
Сузана погледна сина си, а след това и Анахит, която стоеше до вратата.
— Значи сега застана на страната на жена си?
Армен отговори спокойно:
— Не съм застанал срещу никого, мамо. Застанах на страната на семейството си.
Очите на Сузана се напълниха със сълзи.
— Значи вече съм излишна в този дом?
В този момент Анахит се приближи до нея.
— Мамо, вие не сте излишна. Вие сте баба на децата ни и майка на Армен. Но и аз съм член на това семейство. И не искам тук да ме ценят само когато на масата има топла храна.
Сузана не отговори нищо.
Тя седна на масата.
Няколко минути по-късно Армен сложи три чинии с храна на масата.
Сузана поднесе първата лъжица към устата си, а след това направи гримаса.
— Армен, какво си направил? Прекалено солено е!
Армен се засмя.
— Да, мамо, знам. Оказа се, че това е тежка работа.
Анахит също се усмихна.
Но точно в този момент Сузана каза нещо, което накара и двамата да застинат.
— Знаете ли защо винаги съм казвала, че мъжът не бива да влиза в кухнята?
Армен погледна майка си изненадано.
— Защо, мамо?
Сузана мълча дълго.
— Защото баща ти никога не ми помагаше. Когато бях млада, и аз го молех поне веднъж да гледа децата, за да мога да си почина. А той ми казваше, че това е женска работа.
Гласът ѝ потрепери.
— През целия си живот убеждавах сама себе си, че това е правилно. Защото, ако бях признала, че не е така, щеше да ми се наложи да призная и че съм живяла четиридесет години в несправедливост.
Анахит седна до свекърва си.
Сузана избърса очите си.
— Когато видях, че искаш помощ от Армен, се ядосах. Не защото не беше права, а защото се осмели да поискаш нещо, което аз никога не успях да получа.
В кухнята настъпи дълго мълчание.
След това Сузана бавно се изправи, взе втората престилка, която лежеше на масата, и каза:
— Добре, стига толкова приказки. Армен, ти белиш картофите, аз ще приготвя салатата. Анахит нека си почине днес.
Армен се усмихна.
— Мамо, но нали ти казваше, че мъжът не бива да влиза в кухнята?
За първи път Сузана отговори без гняв:
— Да, сине мой. Но човек може да греши цял живот. Важното е един ден да осъзнае грешката си.
Анахит ги наблюдаваше и усещаше, че за първи път от осемнадесет години в кухнята на техния дом не просто се разпределят домакинските задължения, а всички най-накрая започват да се превръщат в истинско семейство.
Тази вечер ястието беше малко пресолено, картофите бяха нарязани неравномерно, а кухнята беше по-разхвърляна от обикновено.
Но за Анахит това беше най-вкусната вечеря.
Защото за първи път на тази маса тя не се чувстваше като жена, чието задължение е да обслужва всички останали, а като обичан и ценен човек.
И от този ден в дома им се установи ново правило.
Домакинската работа не е нито женска, нито мъжка. Тя е обща отговорност на цялото семейство.
А вие какво мислите? Имаше ли право свекървата да се намесва в отношенията между сина си и снаха си? И трябва ли съпругът да помага на жена си с домакинската работа?
