Четиридесет дни след смъртта на съпруга си Седа получи съобщение от неговия телефонен номер.
„Утре в единадесет ще дойде синът ни. Каквото и да каже, не подписвай нищо. Отвори синята кутия едва след като си тръгне.“
Седа стоеше до прозореца, със сивата си коса, небрежно прибрана, облечена в онази кафява вълнена жилетка, която Вахан винаги наричаше любимата си дреха. Стисна телефона толкова силно, че пръстите я заболяха.
От този номер никой не беше звънял от четиридесет дни.
Телефонът на Вахан лежеше в чекмеджето в спалнята — изключен, до зарядното.
Седа набра номера.
„Абонатът е недостъпен.“
Прочете съобщението отново. После седна на дивана и дълго гледа снимката на съпруга си.
— Вахан… какво е това?
Бяха живели заедно четиридесет и три години. През последните месеци съпругът ѝ често се затваряше в кабинета, а на въпросите на Седа отговаряше все по един и същи начин.
— Имам няколко неща за довършване. Скоро ще ти разкажа всичко.
Не успя.
Инфарктът го покоси в една обикновена сутрин, докато Седа приготвяше кафе в кухнята.
От този ден синът им Гор идваше почти всеки ден. Носеше продукти, подреждаше лекарствата и напомняше на майка си да не ходи сама в банката.
Седа черпеше сили от тази загриженост.
Но след съобщението за първи път си спомни колко често Гор питаше за документите на къщата.
На следващата сутрин, точно в единадесет, се чу звънецът на входната врата.
Гор влезе с млада жена, която държеше черна папка в ръката си.
— Мамо, това е Анна. Адвокатка е. Дойдохме, за да ти спестим излишното разправяне с формалности.
Седа ги настани в хола.
— Какви формалности?
Гор остави папката на масата.
— Около наследството. Къщата, сметките… всичко трябва да се уреди. Ти само ще подпишеш пълномощно. Аз ще свърша останалото.
Анна разтвори документите и ѝ подаде химикалка.
— Това е обичайна процедура.
Седа погледна първата страница. Видя името си, а след него — думи, чието значение не разбираше напълно.
— Оставете ме да прочета.
— Мамо, дълго е, ще се измориш — каза бързо Гор. — Точно затова доведохме специалист.
Седа си спомни съобщението.
— Днес няма да подпиша.
Усмивката изчезна от лицето на сина ѝ.
— Защо?
— Искам първо да разбера.
— Не ми ли вярваш?
Този въпрос я заболя. Седа вдигна поглед към сина си.
— Това, че ти вярвам, не означава, че не трябва да прочета.
Гор стана.
— Добре. Но после не казвай, че съм те оставил сама с всичко това.
Тръгнаха си, като прибраха документите.
Седа изчака шумът от колата да заглъхне, после влезе в кабинета. На най-горния рафт в шкафа имаше синя метална кутия. Години наред беше мислила, че в нея са старите снимки на Вахан.
Намери ключа в чекмеджето на бюрото му.
В кутията нямаше снимки.
Имаше банкови извлечения, копия на няколко договора, малка флашка и плик с нейното име.
Седа отвори плика.
„Скъпа Седа, ако четеш това, значи не съм успял да ти кажа. Синът ни има огромни дългове. Вече два пъти ги изплатих, но последния път отказах. После разбрах, че търси купувач за нашата къща.“
Седа спря да чете.
Пред очите ѝ се появи десетгодишният Гор — с ученическата раница на рамо и с цветя в ръката, които беше набрал по пътя за мама.
После отново погледна писмото.
„Той е представил пълномощно с моя подпис. Аз не съм подписвал този документ. Нашият адвокат Микаел вече се занимава със случая. Номерът му е по-долу. Моля те, първо го изслушай.“
Седа се обади.
Микаел сякаш очакваше обаждането.
— Госпожо Седа, намерихте ли кутията?
— Вие ли изпратихте съобщението?
— Да. Вахан ме помоли при необходимост да ви пиша от неговия номер. Даде ми SIM картата. Страхуваше се, че ще предадете на Гор предупреждение, получено от непознатия ми номер.
— А откъде знаехте, че ще дойде днес?
— Вчера Гор се свърза с кантората ми. Каза, че сте се съгласили с продажбата на къщата и че пълномощното ще бъде готово днес. Опитах се да ви се обадя, но не отговорихте.
Седа си спомни вчерашните пропуснати обаждания.
— Защо Вахан не ми казваше нищо?
Микаел замълча за миг.
— Надяваше се, че синът му ще поправи грешката си. Искаше първо да поговори с него.
Още същия ден адвокатът дойде.
Обясни ѝ, че предишният подправен документ е бил разкрит навреме и сделката е била спряна. Сега Гор се нуждаеше от истинския подпис на майка си.
На флашката имаше запис.
Седа чу уморения глас на съпруга си.
— Няма да те оставя без дом, Гор. Но няма да отнемеш къщата на майка си.
После се чу отговорът на сина.
— Не разбираш. Ако не платя до края на месеца, ще загубя всичко.
— Тогава продай своя апартамент.
— А ние къде ще живеем?
Вахан мълча дълго.
— Значи, за да запазиш своя дом, искаш да оставиш майка си без покрив над главата?
Седа закри устата си с ръка. Микаел спря записа.
— Достатъчно.
— Не — прошепна тя. — Трябва да го изслушам докрай.
Вечерта Седа се обади на сина си.
— Ела. Сам.
Гор дойде половин час по-късно с букет цветя в ръката.
— Мамо, сутринта бях изнервен…
Замълча, когато видя синята кутия на масата.
Седа вече нямаше нужда да пита. Лицето на сина ѝ каза всичко.
— Колко дължиш?
Гор седна.
— Щях да върна парите. Къщата е голяма, щях да ти купя по-малък апартамент.
— Беше ли ме попитал?
— Нямаше да се съгласиш.
— Затова ли реши да ме измамиш?
Гор наведе глава.
Седа очакваше оправдания, спор, дори гняв. Но синът ѝ изведнъж започна да плаче.
— Бях уплашен, мамо.
Искаше да се приближи и да го прегърне. Цял живот беше постъпвала така.
Този път остана на мястото си.
— И аз се страхувам. Всеки ден след смъртта на баща ти. Но това не ми дава право да съсипя нечий чужд живот.
Гор ѝ разказа за дълговете. Провален бизнес, скрити загуби, нови заеми за погасяване на старите. Седа го изслуша докрай.
После каза:
— Ще кажеш истината на адвоката. Ще продадеш своя апартамент. А тук можеш да идваш като мой син. За подписа ми повече не идвай.
Гор си тръгна, без да вземе цветята.
Три месеца по-късно се върна с празни ръце. Беше продал апартамента, преместил се със съпругата си в жилище под наем и започнал да изплаща дълговете.
Седа отвори вратата, но не го прегърна веднага.
— Ще пиеш ли чай?
— Ако позволиш.
Тя се отдръпна, за да го пусне вътре.
В хола снимката на Вахан стоеше на същото място. Синята кутия вече беше затворена в шкафа.
Седа сложи две чаши на масата. После спря за миг и върна третата в шкафчето.
Гор забеляза. Този път не се престори, че не е видял.
— И на мен ми липсва, мамо.
Седа седна срещу сина си.
— Знам. Но сега трябва да се научим да живеем така, че да не свеждаме очи, когато гледаме снимката му.
