Съпругът се прибра у дома и видя жена си коленичила в краката на майка му. Но когато разбра защо плаче, за първи път помоли майка си да си тръгне.
— Измий ги по-добре. Човек не става част от това семейство само като облече красива рокля.
Гласът на Седа достигна до антрето, преди Давид да е успял да свали палтото си.
Той спря на вратата на хола.
Майка му седеше в кресло с позлатени украси. Краката ѝ бяха потопени в сребрист леген, а Наре беше коленичила на мраморния под и ги миеше с треперещи ръце.
Сълзите на жена му падаха във водата.
— Какво става тук?
Наре трепна, сякаш я бяха хванали да извършва престъпление. Седа дори не се обърна.
— Жена ти най-после се учи да уважава възрастните.
Давид се приближи, но Наре бързо го хвана за китката.
— Моля те, сега не казвай нищо.
Тази молба го уплаши повече от гледката пред него.
Наре никога не беше говорила така.
Бяха женени от четири години. В началото наемаха малък апартамент, където през зимата прозорците се запотяваха, а в кухнята едва се побираха двама души.
Там Наре се смееше.
После бащата на Давид почина и Седа ги помоли да се преместят в голямата къща.
— Тази къща опустя. Не мога да живея сама.
Давид се съгласи. Наре също не възрази.
Но само осем месеца по-късно жена му беше започнала да говори шепнешком, да затваря вратите предпазливо и да се извинява дори когато просто искаше да пие вода.
Давид я питаше какво се е случило.
— Уморена съм — отговаряше тя.
Онази вечер, когато видя жена си коленичила на пода, Давид разбра, че умората не оставя такъв поглед в очите.
— Стани, Наре.
— Давиде — каза рязко майка му, — ако сега се намесиш, после сам ще съжаляваш.
Наре стисна ръката му.
— Ще довърша. Остават само няколко минути.
Давид се наведе, взе една кърпа и я сложи върху раменете на жена си.
— Не си длъжна да довършваш нищо.
Седа най-после вдигна очи.
— Тогава я попитай защо е длъжна.
В хола настъпи тишина.
Наре пребледня.
Давид погледна първо едната, после другата.
— Длъжна за какво?
Майка му бавно извади краката си от водата.
— Нека първо разкаже откъде е взела часовника на баща ти.
Бащата на Давид винаги носеше един и същ златен часовник. След смъртта му Седа го пазеше в едно чекмедже в кабинета.
Преди две седмици беше обявила, че часовникът е изчезнал.
Никой не беше претърсвал къщата. Майка му просто беше казала, че може би сама го е оставила на друго място.
Сега Наре наведе глава.
— Аз го взех.
Давид отстъпи крачка назад.
— Ти?
— Занесох го в заложна къща.
Тя изрече тези думи едва чуто, но на Давид му се стори, че цялата къща ги е чула.
— Защо не ми каза? За какво ти трябваха парите?
Наре отвори уста, но Седа я изпревари.
— За брат ѝ. Продала е спомена на нашето семейство, за да спаси своето.
По-малкият брат на Наре, Хайк, беше претърпял автомобилна катастрофа преди три седмици. Давид знаеше, че му е нужна операция, но смяташе, че парите вече са събрани.
Така му беше казала Наре.
— Попитах те дали имаш нужда от помощ — прошепна той.
— Знам.
— Ти каза, че всичко е наред.
Наре заплака още по-силно.
— Защото ми казаха, че вече знаеш всичко и не искаш да помогнеш.
Давид бавно се обърна към майка си.
Седа изправи гръб.
— Опитах се да те защитя. Те винаги ще имат нужда от нещо.
— Отговорила си от мое име?
— Аз съм твоята майка.
— Това не е отговор на въпроса ми.
Наре избърса бузите си. За първи път в гласа ѝ имаше не само страх.
— Обадих ти се три пъти. Телефонът ти беше тук. Майка ти каза, че си отишъл на среща и че, когато си се върнал, вече е говорила с теб.
Давид си спомни онзи ден. Беше оставил телефона си да се зарежда.
— После каза, че ако те помоля отново, ще разбереш, че съм се омъжила за теб само заради парите.
— А часовникът?
— Щях да го откупя след два дни. Трябваше да получа заплатата си и парите за една поръчка. Но майка ти разбра.
Седа се засмя кратко и студено.
— Значи сега дори кражбата е оправдана?
Наре вдигна глава.
— Не. Постъпих неправилно. Но вие казахте, че няма да повикате полицията, ако всяка вечер мия краката ви.
Давид се вцепени.
— Всяка вечер?
Жена му мълчаливо кимна.
— И ако обещая да не ти казвам.
Едва сега той забеляза зачервената кожа на коленете на Наре. Тази подробност, която в началото не беше видял, изведнъж стана по-болезнена от всичко останало.
Седа махна с ръка.
— Не го представяй така, сякаш съм те измъчвала. Учех я на отговорност.
Давид седна до жена си, направо на пода.
— Къде е разписката от заложната къща?
— В чантата ми.
— Иди да я донесеш.
Наре се върна не само с разписката. В ръката си държеше и малък плик.
За първи път изражението на Седа се промени.
— Няма нужда да носиш това тук.
Наре подаде плика на съпруга си.
Вътре беше часовникът.
Няколко секунди Давид не можеше да разбере.
— Вече си го откупила?
— Преди пет дни.
— Тогава защо днес…
Той не довърши въпроса.
Наре погледна Седа.
— Каза, че връщането на дълга не означава, че вината ми е заличена. Трябва да продължа до годишнината от смъртта на баща ти.
До годишнината оставаха още седем месеца.
Давид затвори плика. Ръцете му трепереха.
— Мамо, ти си знаела, че часовникът е тук.
Седа мълчеше.
Това мълчание беше по-ясен отговор от всякакви думи.
— Защо? — попита той.
Майка му изведнъж изгуби студеното си спокойствие.
— Защото тя ми те отнема. С нея разговаряш, с нея правиш планове. Искате дори да напуснете тази къща. А какво ще стане с мен?
Давид дълго я гледа.
— Страхувала си се да останеш сама и затова си оставила жена ми напълно сама в тази къща?
Седа започна да плаче.
Наре тръгна към нея, почти по навик.
Давид нежно хвана жена си за ръката.
— Този път не си длъжна да я успокояваш.
Онази нощ отидоха в хотел.
В колата Давид се извини, но Наре гледаше през прозореца.
— Искам да ти повярвам сега — каза тя. — Но утре, когато майка ти се обади и заплаче, няма ли пак да ме помолиш да потърпя още малко?
Давид дълго мълча, преди да отговори.
— Утре ще търсим апартамент заедно.
На следващата сутрин той наистина започна да търси.
Сложи часовника пред Наре.
— Това е спомен от баща ми. Още трябва да поговорим за онова, което си направила. Но никой нямаше право да те унижава заради това.
За първи път Наре си пое свободно дъх.
В новия апартамент нямаха голяма маса, нито кристален полилей.
Първата си вечеря изядоха на пода, до картонените кашони.
Когато Давид стана, за да измие чиниите, Наре несъзнателно каза:
— Остави, аз ще го направя.
Той спря.
— Днес си почини.
Наре погледна съпруга си и изведнъж се разплака.
Този път сълзите не падаха в леген.
А Давид не я помоли да мълчи. Седна до нея и остана там, докато тя сама не пожела да поговори.
