— Ако нямате пари да платите, не задържайте опашката. Ние не сме отговорни за жалкия ви живот.
Гласът на Лилиана беше толкова силен, че дори детето на съседната каса замълча.
Възрастната жена стискаше с две ръце дръжката на количката. Пред нея имаше хляб, мляко, шест яйца и малка торта в прозрачна кутия.
— Мислех, че имам достатъчно пари в картата — прошепна тя. — Махнете тортата, дъще.
Касиерката Мариана посегна към кутията, но Лилиана не млъкна.
— Първо се проверява наличността, после се пазарува. Всички си имаме грижи.
В края на опашката един прошарен мъж вдигна глава. От няколко минути наблюдаваше възрастната жена и се опитваше да разбере защо лицето ѝ му се струва толкова познато.
— Аз ще платя тортата — каза Мариана.
— С твоята заплата и с благотворителност ли ще се занимаваш? — подигра се Лилиана.
Възрастната жена най-сетне я погледна. Очите ѝ бяха зачервени, но гласът ѝ остана спокоен.
— Днес синът ми има рожден ден.
— Тогава нека синът ви плати.
Жената отвори уста, после я затвори. Погали с пръсти износената дръжка на чантата си.
— Не се е прибирал у дома от трийсет и две години.
Лилиана нетърпеливо се обърна към касата.
— Махнете тортата. Да приключваме с това представление.
В този момент мъжът от опашката се приближи.
— Един момент.
Изражението на Лилиана веднага се промени.
— Артур? Какво правиш тук?
Мъжът не отговори. Гледаше дясната китка на възрастната жена. Изпод ръкава се виждаше блед белег с формата на полумесец.
— Виктория ли се казвате? — попита той.
Пръстите, стиснали дръжката на количката, се отпуснаха.
— Да.
— Виктория Мартинова?
Жената го погледна внимателно.
Артур преглътна с усилие.
— А синът ви имаше ли малка бенка зад лявото ухо?
Кутията с тортата се изплъзна от ръцете на Мариана и падна върху плота на касата.
— Откъде знаете?
Мъжът инстинктивно докосна мястото зад ухото си.
Възрастната жена потрепери, но веднага отстъпи назад.
— Не. Синът ми имаше друго име. Синът ми се казваше Самуил.
Артур беше израснал в дом за деца. Бяха му казали, че майка му го е оставила в болничен коридор и е изчезнала. После заможно семейство го беше осиновило, давайки му ново име и нов живот.
Само един образ никога не беше избледнял в паметта му: женска ръка, прясно изгаряне и приспивна песен.
Години наред беше убеден, че сам си е измислил този спомен.
— Вие ми пеехте… — прошепна той. — „Спи, мъничък мой, навън вали дъжд.“
Виктория закри устата си с ръка.
— Самуиле?
Артур пристъпи напред.
Жената докосна бузата му, а после внезапно му удари шамар.
В магазина настъпи мъртва тишина.
— Търсих те навсякъде — каза тя, едва поемайки си дъх. — Във всяка болница. Във всеки дом за деца. А ти… ти си бил жив.
След шамара тя се вкопчи в якето му и краката ѝ се подкосиха.
Артур успя да я подхване и прегърне.
— Казаха ми, че не си ме искала.
— Заведох те в болницата. Имаше пневмония. Нямах пари и отидох да взема назаем. Когато се върнах, ми казаха, че са те преместили. После казаха, че документите са изчезнали.
Гласът на Виктория се пречупи.
— По-късно една жена дойде у дома. Каза, че си починал.
— Артур, това е нелепо — намеси се Лилиана. — На всяка непозната ли ще вярваш?
Мъжът за първи път погледна съпругата си.
— Чу ли какво каза?
— Чух, че някой няма пари, а после изведнъж си намира богат син.
Мариана рязко се изправи.
— Достатъчно!
Лилиана гневно се обърна към нея.
— Гледай си работата.
— Точно това правя. Тази жена идва тук веднъж месечно. Винаги купува една и съща малка торта. Винаги иска свещичка, но не казва възрастта. Веднъж я попитах на колко години става рожденикът. Тя каза: „Дори не знам как би изглеждал сега.“
Артур погледна тортата.
Върху крема с шоколад беше написано: „Чакам те.“
Той закри очите си с ръка.
Лилиана го хвана за ръката.
— Да си вървим. На майка ти ще ѝ стане лошо, когато разбере за това.
Артур бавно свали ръката от лицето си.
— На коя от майките ми?
Лилиана замълча.
Продължи само секунда, но беше достатъчно.
— Ти знаеш ли нещо?
— Сега не е моментът.
— Лилиана!
Жената се огледа към събралите се хора.
— Ще говорим вкъщи.
Артур отмести ръката ѝ.
— Тук.
Настаниха Виктория на стола на касиерката. Мариана донесе вода. Никой вече не се оплакваше от опашката.
Лилиана говореше тихо, но всички я чуваха.
— Преди сватбата майка ти ми разказа, че е имало проблеми с осиновяването. Каза, че биологичната ти майка била неуравновесена жена и един ден можела да се появи и да поиска пари.
— И ти ѝ повярва?
— Нея я познавах. Тази жена — не.
— Защо не ми каза?
— Защото ме помоли да мълча.
Артур извади телефона си. Пръстите му трепереха, докато набираше номера на осиновителката си.
— Мамо, с Виктория съм.
От другата страна настъпи дълго мълчание.
После се чу:
— Къде я намери?
Артур затвори очи.
Очакваше въпроса: „Коя е Виктория?“
Това единствено изречение срина цялото му детство.
— Знаеше ли, че ме търси?
— Артур, моля те, първо се прибери.
— Знаеше ли?
Жената се разплака.
— Вече те бяхме довели у дома. Баща ти имаше връзки. Не можех да те загубя.
Артур затвори.
Виктория седеше с наведена глава, сякаш вината беше нейна.
— Не исках да преобръщам живота ти — каза тя. — Исках само да знам дали си жив.
Артур коленичи пред нея.
— А аз исках да знам защо не си ме обичала.
Жената обхвана лицето му с длани.
— Цял живот не съм правила нищо друго.
Същата вечер в малката кухня на Виктория върху тортата гореше една-единствена свещичка.
Артур дълго разглеждаше старите снимки на стената. На една от тях имаше тригодишно момченце с крива усмивка. Изрязаната половина от същата снимка години наред беше стояла в детския му албум.
Сега знаеше кого бяха изрязали от снимката.
Лилиана се обади няколко пъти. Той не отговори. Утре щеше да говори с адвокат, да поиска документите и да зададе въпроси на хората, на които беше вярвал през целия си живот.
Но в този момент майка му поставяше на масата две чаши чай.
— Колко лъжички захар? — попита тя и изведнъж се смути. — Нищо не знам за теб.
Артур я хвана за ръката.
— Две. Ще имаме време.
Виктория седна срещу него.
— Ще си пожелаеш ли нещо?
Артур поклати глава.
— Първо ти.
Жената затвори очи, но не духна свещичката. Раменете ѝ започнаха да треперят.
— Трийсет и две години се молех за едно и също — каза тя. — Сега не знам какво да си пожелая.
Артур придърпа стола си по-близо.
Свещичката догоря между преплетените им ръце.
