Уилям напусна съпругата си и дъщеря си, за да започне нов живот с младата си любовница.
Но години по-късно нещата се промениха и в момент, когато най-малко очакваше, Уилям се изправи пред вече порасналата си дъщеря.
Уилям почувства бодеж на вина, когато жена му го погледна уплашено. За миг той се поколеба в решението си.
Знаеше, че Линда ще бъде съкрушена, ако разбере, че има любовница.
Уилям и Линда бяха женени от 20 години, имаха 17-годишна дъщеря и водеха спокоен живот в къщата, която Линда беше наследила от родителите си.
Преди година дори бяха започнали бизнес с изсушено месо, но той скоро престана да носи доходи, така че заплатата на Уилям издържаше семейството.
„Какво искаше да обсъдим, Уилям?“ — прекъсна тишината Линда.
„Имам друга, Линда“, призна Уилям. „Не исках да дойде този ден, но… не можах да се сдържа.“
„Какво имаш предвид?“ — лицето на Линда се промени. „Имаш… друга жена? Отговори ми, питам те нещо!“
Уилям наведе глава. „Не мога да го обясня, но я обичам“, каза той. „Млада е, различна е, просто си паснахме.“
„Чуваш ли се какво говориш, Уилям?!“ — избухна Линда. „Женени сме от 20 години, имаме дъщеря, а сега—“ вибриращият ѝ телефон я прекъсна.
„Да?“, отговори тя и се опита да запази самообладание, но скоро го изгуби.
Обади ѝ се съдия-изпълнител, за да я уведоми, че къщата им ще бъде конфискувана.
Бяха взели заем за бизнеса и използвали къщата като обезпечение. Уилям трябваше да погасява дълга.
Тя дори не знаеше, че плащанията са просрочени.
„Какво е извинението ти, че не си платил заема, Уилям?
Искаш да изхвърлиш мен и дъщеря ни на улицата, докато живееш в своята фантазия с любовницата си?“ — извика тя след разговора.
„Имат нужда от 80 000 долара! Откъде ще ги вземем?“
„Линда, аз… не успях да спестя достатъчно…“, започна Уилям с оправдания, макар и да знаеше, че всичко е негова вина.
Линда не можеше повече да търпи мързеливия си съпруг. „ВЪН!“ — извика тя. „Махай се от къщата ми!“
Силно клаксониране го върна в настоящето. Уилям още стоеше на светофара.
Толкова се беше унесъл в мислите си, че не забеляза, че вече е светнало червено.
Беше напуснал жена си и дъщеря си преди шест години, но животът, който си бе представял, така и не настъпи.
Живееше мизерно, бе загубил работата си и новото си семейство. Дори започна да се напива често, за да избяга от провала си.
Сега, на път към интервю за работа, се надяваше да върне живота си обратно.
Седеше нервно пред стаята за интервю. Кандидатстваше за позиция във фабрика за изсушено месо.
Мислеше, че предишният му опит, макар и неуспешен, може да му помогне.
Когато извикаха номера му, влезе и, за негов късмет, бе нает.
Уилям започна работа като опаковчик. На третия ден, докато етикетираше кашони, при него дойде началникът му г-н Дън.
„Ако не искаш да останеш завинаги на тази позиция, Уилям, днес трябва да впечатлиш генералния директор“, усмихна се Дън и го потупа.
Уилям се обърка.
„Не знаеше ли?“ — продължи г-н Дън, като видя изражението му. „Тя ще дойде днес на инспекция!“
Уилям не прояви интерес. Вежливо се извини и се върна на работа. Но скоро бе разсеян от шепнещи гласове.
Вдигна поглед и видя как г-н Дън посреща директорката.
Уилям онемя — шефът беше… дъщеря му.
„Изабел?“ — възкликна той, когато тя се приближи.
„Тате?“ — отвърна тя с увереност. „Мина много време, нали?“
„Как? Как стана генерален директор?“ — попита той.
„Значи те интересува повече дали съм успяла материално, отколкото как съм всъщност?“ — подигра се тя. „Не позволявай личното да ти пречи.
Тук съм за проверка, ти върши работата си.“
„И да“, добави, преди да си тръгне, „ела в офиса ми след обяд.“
Следобед Уилям отиде в офиса ѝ. „Влез“, каза тя, а той пристъпи неуверено и седна срещу нея.
„Няма ли да попиташ това, което толкова искаше да разбереш?“ — наруши тя тишината. „Не беше лесно, тате.
След като си тръгна, останахме без дом.
Получихме само една трета от сумата от продажбата на конфискуваната къща. Благодарение на теб, понеже не се погрижи да изплатиш дълга.
Мама ми даде последните си пари, защото не искаше да жертвам образованието си. Един ден леля Джорджина се обади…“
„…Леля Джорджина ми каза, че може да ми помогне да получа стипендия в университет в чужбина“, продължи Изабел. „Така че заминах.
Започнах да уча бизнес и маркетинг, и едновременно с това работех почасово. Спях по четири часа на нощ, но знаех, че няма друг начин.“
„Знам, че съм ти липсвала, тате, и че си съжалявал. Но липсата на твоето съжаление нямаше да ми плати наема.
Нито пък щеше да върне това, което съсипа.“
„А какво стана с майка ти?“ — попита Уилям с приглушен глас.
„Мама е добре. След много време започна работа в малка местна фирма.
Понякога ѝ помагам с пари, макар че не искаше да приема нищо от мен в началото.“
„Значи сега си мой шеф…“ — въздъхна той, очевидно смутен.
„Да“, отговори тя просто. „Но не се тревожи. Няма да позволя на личните чувства да повлияят на професионалната ми преценка.“
Тя вдигна поглед към него и каза:
„Въпреки всичко… заслужаваш втори шанс. Аз получих своя. Ще ти дам твоето. Докажи, че го заслужаваш, тате.“
Очите на Уилям се напълниха със сълзи. За първи път от години някой му подаде ръка… и това беше собствената му дъщеря.
„Благодаря ти, Изабел. Обещавам, че няма да те разочаровам“, прошепна той.
