Оля нетърпеливо го чакаше да се прибере от работа.
Тя се беше подготвила старателно, защото днес беше рожденият ден на нейния любим Коленька.
Цял ден Оля изрязваше цветя и стрелки от цветна хартия, пишеше бележки и рисуваше голям плакат с надпис „Честит рожден ден, любов моя!“
Идеята ѝ беше истинска бомба.
Коленька трябваше да влезе в къщата и веднага в коридора да види цветните стрелки на пода.
После стрелките щяха да го водят из дома, като накрая стигне до шкафче в една от стаите, където щеше да намери бележка с указание какво да отвори по-нататък.
И на всяко следващо място Коленька щеше да намира нова бележка.
Бележките бяха сложени в шкафове, чекмеджета, дори в микровълновата и фурната.
Накрая бележките щяха да го отведат в спалнята, чийто под беше осеян с хартиени цветя.
На стената висеше плакат „Честит рожден ден, любов моя!“, а на леглото лежеше красиво опакован подарък.
Оля беше облякла нова красива рокля и се беше скрила зад завесата в спалнята.
Тя искаше да наблюдава от скривалището си как Коленька отваря подаръка, как се радва.
После щеше да излезе иззад завесата, да го целуне силно, да го хване за ръка и да отидат в градината, където в беседката ги очакваше романтична вечеря за двама.
Момичето си представяше как Коленька ще се изненада и зарадва, защото никой досега не му беше правил нещо подобно.
Той беше толкова сериозен, толкова зает, винаги потънал в работа — и изведнъж такава романтика…
Разбира се, не я очакваше.
Оля се замисли.
Бяха се запознали неотдавна, или по-точно, техни приятели ги бяха запознали на едно парти.
Те с Коленька бяха толкова различни, но може би именно това ги беше привлякло един към друг и всичко се беше развило с мълниеносна скорост.
Два месеца след запознанството Коля ѝ предложи да се премести при него.
Наистина бяха много различни.
Нейните приятели я наричаха „момичето-празник“.
Тя умееше да превърне дори най-незначителното събитие в празник, винаги създаваше необичайна атмосфера, мислеше за всеки детайл — от украсата на интериора и подредбата на масата до цветовете на облеклото и неочаквани дреболии.
Всичко ѝ се получаваше бързо, леко, сякаш на игра.
Оля се радваше на всяко малко нещо в живота като дете.
Николай, обратно, беше сериозен, винаги невъзмутим, почти никога не показваше емоции — изглеждаше лишен от всякаква романтика.
Винаги се усмихваше снизходително, когато Оля му показваше някоя нова декорация или красиво опакован подарък, или когато разказваше как с приятели са организирали весело парти за някого.
Снизходително се усмихваше и не казваше нищо.
Оля така и не разбра дали му харесва или не.
Майката на Николай беше във възторг от него, повтаряше: „Голяма късметлийка си с него! Такъв сериозен, надежден, заможен мъж!
Дръж се за него! Зарежи глупостите си и не се лигави, моля те!“
И ето че най-сетне дойде денят, в който Оля можеше да направи празник за любимия Коленька.
От спомените я откъсна шумът на двигател и звукът от отваряща се порта.
Коленька пристигна.
След малко Оля чу стъпките му по чакъла на алеята…
Коленька паркира колата и се запъти към къщата.
Тя замря зад завесата.
Момичето си представяше как Коля ще се изненада, ще се разхожда из стаите в търсене на нови бележки и накрая ще застане на прага на спалнята.
Мина половин час.
Николай не се появи, въпреки че според нейните изчисления цялото търсене не трябваше да отнеме повече от 15 минути.
Оля се заслуша.
Никакви стъпки из къщата.
Излезе предпазливо от скривалището си и надникна от стаята.
Прислуша се.
Никакъв звук.
Слезе долу.
Коля беше в кухнята.
Извади нещо от хладилника и започна да вечеря.
Всичко, което тя беше подготвила, остана незабелязано.
— Къде се изгуби? Умирам от глад. — недоволно каза Николай. — Затова започнах без теб.
— А защо си така облечена? — Ами, все пак ти имаш рожден ден — объркано отговори Оля.
— И ти реши, че ще ходим някъде да празнуваме? — изсмя се той. — Всички сте еднакви! А не ти ли мина през ума, че работя до късно? Уморявам се като звяр.
Можеше да проявиш разбиране и да не се надяваш на някакъв ресторант.
— Аз и не се надявах. — Оля съвсем се обърка.
— Не забеляза ли нищо?
— А какво трябваше да забележа?
Оля го хвана за ръка и го поведе към коридора, откъдето трябваше да започне всичко.
Той наистина не беше забелязал нищо.
Тя го преведе по всички скрити бележки, които в крайна сметка го отведоха до подаръка.
— А вечерята е в беседката… — прошепна Оля.
Николай дори не отвори подаръка.
Рязко се обърна към нея.
— И ти реши да ми устроиш това шоу? Ще пораснеш ли най-накрая? Дълго търпях всички твои глупости, без да кажа и дума.
Но да ми устроиш този детски театър точно на рождения ми ден, и то след тежък работен ден?
Не можеше ли просто да ме поздравиш като нормален човек и да ми поднесеш вечеря? Или ти изобщо не си способна да правиш нещо нормално?
Накрещя ѝ, тръшна вратата и слезе долу.
Оля остана седнала на леглото.
Нямаше сили нито да говори, нито да прави нещо.
Чувстваше се така, сякаш я бяха полели с кофа студена вода.
Николай вечеря и демонстративно легна да спи в кабинета.
Когато заспа, Оля тихо слезе долу, прибра празничната вечеря от беседката, подреди кухнята.
После се качи горе, бързо си събра вещите, извика такси и се прибра у дома.
Майка ѝ не каза нищо, когато дъщеря ѝ се появи посред нощ.
Но сутринта се наложи да обясни какво се е случило — и реакцията на майка ѝ я смая.
— И какво си направила пак? — възкликна майка ѝ.
— Николай е прав. Изобщо не искаш да пораснеш.
А не ти ли хрумва, че вече е време? На колко години си? Попадна ти чудесен мъж, а ти сама разваляш всичко с двете си ръце.
Ти си просто глупачка.
Немедленно се върни при него и се сдобри. Научи се най-накрая да се държиш като възрастен човек.
Оля първо онемя от натиска, после се съвзе, събра сили и каза всичко, което мисли.
— Значи така, мамо. Първо, няма да се връщам никъде.
Второ, не съм дете, просто се опитвам да правя приятни изненади за хората, които обичам, и досега винаги съм успявала.
Трето, ако дразня някого толкова много, защо да бъда с него? Само не разбирам защо толкова дълго ме е търпял.
И накрая — май и теб не те устройвам.
Защо ме нападаш точно сега? Всъщност, аз съм тази, която беше наранена.
Оля рязко се обърна и бързо излезе за работа, за да не продължи кавгата.
Целият следващ месец премина като в мъгла.
Николай звънеше постоянно, настояваше за среща, но тя отказваше.
Той няколко пъти звъня на майка ѝ, вероятно я молеше да повлияе на глупавата си дъщеря.
Майка ѝ все се опитваше да я вразуми.
И всеки ден едно и също, като при Киплинг.
Ден-нощ, ден-нощ, вървим през Африка.
Ден-нощ, ден-нощ, все по същата Африка.
Оля получи огромна подкрепа от Костик, стар колега.
Поканваше я ту на кафе, ту на кино, ту да потанцуват, ту просто на разходка по улиците.
Такъв добър Костик, толкова познат, толкова топъл, толкова свой.
Няккак естествено се получи така, че Оля му разказа всичко, което се беше случило.
„Знаеш ли“, — каза Костик, след като я изслуша внимателно, — „не си му била нужна.
Да, удобно му е било.
Готвила си вкусно, създавала си уют, грижила си се за него…
Но ти самата не си му била нужна.
Нужна му е била домакиня, а не ти.
Когато една жена е нужна, когато е обичана, такива неща не ѝ се казват.
На любим човек не се причинява болка, от любим човек се страхуваш да не го изгубиш.
Така че не се натъжавай много.
Ти си празник, момиче, знаеш го, и винаги ще бъдеш такава. И точно такава ми харесваш.“
Костик се усмихна обезоръжаващо и в душата на Оля стана по-топло.
Тя престана да отговаря на обажданията на Николай, не реагираше на майка си, когато тя отново се опитваше да я вразуми.
Животът тръгна по течението.
С Костик продължиха понякога да се виждат.
Оля свикна с тези срещи, много ѝ харесваха.
Хващаше се, че Костик ѝ харесва много.
Но Костик се държеше просто като приятелка.
Всичко се промени неочаквано.
Лятото мина, дойде есента.
Един ден Оля се прибра вкъщи.
На входа я посрещна майка ѝ.
В ръцете си държеше връзка шарени балони.
„Пак детски истории! Какъв е тоя ухажор с такива идиотски номера?“ — възмущаваше се майката, подавайки ѝ някакво писмо.
Оля взе писмото от Костик, разви го и прочете.
„Заминавам утре за един месец.
Не мога повече да мълча.
Не искам да съм просто твой приятел, защото отдавна те обичам.
Ти си момиче-празник.
Ти си момиче-щастие.
Ти си момиче-слънце.
Искам да бъда с теб.
Искам да летя с теб.
Ако си съгласна, просто пусни тези балони от балкона на свобода.
Да полетим?“ „Намери си същия глупак като теб? Има нормален мъж, който още иска да те върне.
С него ще си като зад каменна стена.
А ти си намерила не се знае кого.
Я включи вече тая глава!“ — крещеше майката.
„И да не посмееш да пуснеш тия шантави балони!
Няма да ти позволя да си съсипеш живота!“ Майка ѝ бързо пъхна връзката балони в стаята си и затвори вратата.
„Мамо, какво правиш? Не разбираш ли, че точно ти се опитваш да ми съсипеш живота?
Няма да бъда с този, за когото не съм важна, който ме наранява, колкото и сериозен и успешен да е.
Да, харесвам това момче, и той не е никакъв глупак!“ Всичко беше безполезно.
Майка ѝ не отваряше.
Оля изхвърча от апартамента и се спусна по стълбите.
Обикаляше около блока, търсейки Костик.
Не го намери.
Оля опита да се обади, но Костик не отговаряше.
„Разбира се, решил е, че не ми е нужен“, — мислеше си тя.
На следващия ден Костик не беше на работа.
Замина, както беше написал.
Месецът мина като в сън.
Оля живееше като в кръг.
Работа-вкъщи, вкъщи-работа.
Отношенията с майка ѝ се влошиха.
Майка ѝ виждаше състоянието ѝ и явно осъзна, че е прекалила.
Но вече беше късно за нещо.
Оля няколко пъти се опита да се свърже с Костик, но той не ѝ отговаряше.
Разбра колко непоносимо ще е да работи с него рамо до рамо, да го вижда всеки ден, знаейки, че всичко е съсипала.
И напусна.
На новото работно място попадна на много приятни хора.
Харесваха я.
Канеха я да излизат, но Оля не искаше.
Бивши колеги ѝ казаха, че Костик се е върнал.
Тя няколко пъти искаше да се срещне с него, но не смееше.
Един ден, когато Оля се прибра вкъщи, майка ѝ изведнъж попита: „Оня младеж, дето ти пращаше балоните, върна ли се?“
Да, върна се.
„А какво от това? Чуй ме, сгреших, признавам си, но хайде да опитаме да оправим нещата…
Срещни се с него, щом го обичаш.
Не се лишавай от това, моля те.“
„Мамо, и как си го представяш това? Той сигурно е сигурен, че съм отказала, пък и аз напуснах.“
„Ами ето как си го представям. Купи балони“, — усмихна се майката.
Оля я погледна озадачено, после се приближи и я прегърна.
Костик излезе от офиса и я видя.
Оля го гледаше с усмивка.
В ръката ѝ беше вързопче шарени балони.
Той се приближи.
„Полетяхме“, — усмихна се Оля и разтвори ръката си.
Балоните весело се понесоха нагоре, изпреварвайки се един друг.
Костик погледна нагоре, засмя се щастливо, вдигна я на ръце и я завъртя.
„Летим!“
Скъпи приятели, ако историята ви е харесала — абонирайте се за нашия канал, харесайте и оставете вашите коментари.
Всичко най-добро!
