Николай с усилие отвори очи и погледна будилника.
Стрелките показваха ранно утро, но тялото му беше като оловно — почти не беше спал цялата нощ.
От другата страна на стената, както обикновено, се водеше поредният бурен скандал между съседите.
Викане, писъци, трясък от падащи предмети — всичко това напомняше битка от каменната ера, а не семеен живот.
Николай лежеше със завито лице с възглавница, надявайки се да заглуши този ад, но безуспешно.
Накрая, събрал сили, той бавно стана от леглото, протегна се и, прозявайки се, тръгна към кухнята.
Там вече го чакаше майка му — Тамара Петровна, която грижливо разливаше горещ чай в чашите.
— Добро утро, сине, — усмихна се тя.
— Приготвих ти любимата ти оризова каша. Аз хапнах малко, останалото е за теб.
— Мамо, ако не беше ти, наистина щях да помисля, че живея на гарата, — каза Николай, сядайки на масата.
Той уморено прокара ръка по лицето си и добави:
— Тези съседи… пълен кошмар.
Все едно не са хора, а диваци от пещерата. Никакво уважение нито към себе си, нито към околните.
Тамара Петровна сложи чаша чай пред сина си и също въздъхна тежко:
— Вече не знам кога ще свърши това.
Уморих се да слушам скандалите им всяка нощ. Може би трябва да се обърнем към районния инспектор?
Поне да ги предупреди да се държат прилично.
— Недей, мамо, — махна с ръка Николай.
— Не искам да започвам деня с конфликти.
После ще ме гледат накриво, ще ме наричат доносник. По-добре ще изтърпя.
А сега трябва да се измия, да се приготвя и да тръгна за работа.
Днес е важен ден — операция, която не може да бъде отложена. Николай беше хирург.
Лекар от високо ниво, ценен и уважаван както от пациентите, така и от колегите си.
Той се отличаваше не само с професионалната си подготовка, но и с човешкото си отношение към болните.
Винаги подхождаше към работата с душа, виждайки във всеки човек не просто диагноза, а жива душа, нуждаеща се от помощ.
— Отново някой важен ли е? — попита майка му с лека ирония.
— Чиновник или депутат?
— Мамо, пак започваш! — засмя се Николай.
— За мен няма значение кой идва — министър или метач.
Ако човекът е болен — трябва да му помогна. Хайде да приключим с тази тема, че ще закъснея за работа.
Той допи чая, бързо се приготви и излезе от къщи.
На прага хвърли поглед към вратата на съседите и прошепна:
— Какви неспокойни хора…
Не могат поне една нощ да изкарат спокойно…
По пътя към болницата Николай мина през аптеката. След такава нощ разбираше, че няма да мине без успокоително.
Чувстваше как нервите му са опънати, как кръвното му налягане се покачва и главата му тежи.
Но работата не чака — там го очакват пациенти, които се нуждаят от помощ. В приемното вече го чакаше сестрата Вера:
— Николай Василиевич, само вас чакаме.
Всички се притесняват, особено един млад човек. Настоява именно за вас.
Хирургът кимна и веднага зае мястото си. Пациентите влизаха един след друг.
Те знаеха, че Николай е уморен, но никой не се оплакваше.
Всички разбираха, че лекарят не работи за себе си, а за тях.
Към обяд опашката намаля. Николай си позволи малко почивка.
Отпусна се в креслото, затвори очи и си спомни за съседите си.
Мислено си ги представяше като две диви животни, готови да си разкъсат гърлата за нищо.
От тази мисъл отново започна да трепери от ярост. В този момент при него дойде Вера:
— Коля, пак ли не си спал?
Хайде, ще ти направя масаж. Зле ти е.
— Благодаря ти, Верочка, — усмихна се Николай.
— Напълно съм на твое разположение.
Само помни, че след няколко часа ни чака дежурство. Вера кимна и го поведе към стаята за почивка.
Но буквално след няколко минути ги прекъснаха — водеха нов пациент, сериозен случай.
След прегледа и всички необходими процедури Николай избърса потта от челото си и каза:
— Надявам се тази нощ да мине по-добре от вчерашната.
Нали така, Вера? Медицинската сестра кимна и тръгна да подрежда.
Хирургът извади телефона си и набра майка си:
— Здравей, мамо.
Как си? Кръвното налягане нормално ли е? Ще мина през аптеката да взема лекарствата.
Отново шумяха? Хората нямат никакво уважение към другите.
Кажи ми, как е Петко? Той все още ли живее с тях?
Майка му не отговори нищо, но му напомни за пазаруването. Николай се замисли.
Странно му беше, че се тревожи за това момче, което не му е роднина.
Все пак, в дълбочина на душата си чувстваше отговорност към него.
Вероятно това беше влияние на професията — винаги да мислиш за хората, да им помагаш, дори ако са чужди.
В семейството на Николай никой не беше лекар, а когато решил да кандидатства в медицинския институт, родителите му се изненадали.
С годините обаче станали горди със сина си, с избора му и успехите му. Понякога майка му си спомняла:
— Коля, помниш ли как казваше, че искаш да станеш учител?
— Разбира се, помня, — отвръщал той.
— Но тогава още не разбирах, че медицината е по-важна.
Не сгреших. Виж какво съм постигнал. Имам професия, уважение, стабилност.
Мога да гледам в бъдещето с увереност. Трудно беше да се спори с това.
Майка му само одобрително кимала, показвайки, че го подкрепя.
Няколко часа след почивката Николай отново седеше в кабинета, преглеждаше записи, отговаряше на въпроси.
Дори успя да поговори с бивши съученици в интернет. Но мислите му отново се връщаха към съседите.
До него достигна: Егор, съпругът на съседката, наскоро излязъл от затвора.
Вероятно е ядосан на целия свят, особено на жена си, която според него не го е чакала достатъчно.
И сега цялата тази ярост се излива навън — под формата на скандали, викове, заплахи.
Жалко, че всичко това вижда техният син — малкият Петко.
Умен, тихо момче, което се нуждаеше от любов, а не от постоянни разправии.
Родителите трябва да създават уют, а не хаос.
— Вера, да пием ли кафе?
Очите ми започват да се затварят, ще се разведря малко, — помоли Николай.
— Разбира се, веднага ще донеса, — усмихна се медицинската сестра.
Тишина изпълни коридора, нарушавана само от тикането на часовника.
Николай се замисли. Какво можеше да направи за Петко?
Знаеше, че момчето никога не е чуло ласкава дума от майка си.
Само викове, обвинения, безразличие. Но не искаше да се намесва в чуждо семейство.
Не харесваше Егора, не му вярваше, но не искаше и нови конфликти.
Нощта наближаваше. Не се очакваха спешни повиквания.
Николай се настани на кушетката, но не затвори очи. Беше единадесет вечерта. Набра номера на майка си:
— Прости, че е късно.
Как мина денят ти? Кръвното е в норма? Отлично, значи ще можеш да спиш спокойно.
Егор изскочи от апартамента и всичко утихна?
Прекрасно. Днес ще бъде тихо. Той вярваше в по-доброто. Майка му му пожела спокойна смяна:
— Не се отчайвай, сине.
Радвам се, че се притесняваш. Мисли за бъдещето. Аз не съм вечна, а ти си пълен с сили.
Имаш нужда от семейство.
— Мисля за това, мамо, — отговори Николай и затвори телефона.
В този момент при него дойде Вера:
— Николай Василевич, отдавна ли мислите за семейство?
Може би е време?
— Знаеш, Вера, — замислено каза той, — отдавна мисля за това, но винаги отлагах.
То учене, то работа, то просто страх. А може би ще се ожениш за мен?
Имам добра работа, жилище, майка — истинско богатство.
Хайде да опитаме? Вера се вцепени. Не очакваше такъв въпрос. Лицето ѝ почервеня.
— Е, Николай, ЗАГС вече е затворен.
Може би да изчакаме до утре?
— Не, Вера, сериозен съм, — каза той.
— Уморих се да бъда сам.
Майка ме дразни с внуците отдавна. И аз отдавна мисля за женитба.
Просто досега не съм намирал време. В този момент Вера получи съобщение:
— Карат ни дете.
Състоянието е тежко, но има шанс.
— Започна се, — въздъхна Николай.
— По-бързо пригответе операционната.
Той стана, напрегнат, но съсредоточен. Всички чакаха линейката.
Хирургът нервно обикаляше коридора, опитвайки се да не показва вълнението си.
Но вътрешно го измъчваха страхове и тревоги. Вера го наблюдаваше.
Изглеждаше непоколебим, като бетонна стена, но по напрегнатите мускули на лицето се виждаше — той е жив човек, пълен с емоции.
Скоро се чу вой на сирена. Линейката влезе във двора.
На носилката изнесоха момчето без съзнание. Николай ругаеше така, че дори Вера се стряскаше:
— Това е Петко… съседското момче…
— Ого, за първи път те чувам да ругаеш така, — промърмори тя.
— Край! — изкрещя Николай.
— В операционната! Бързо!
Медиците от линейката се погледнаха, но не възразиха. Вера и другите медицински сестри закараха момчето до асансьора.
Николай получи последните данни и тръгна след тях. При вратата на операционната спря, затвори очи и прошепна:
— Господи, прости ми нерешителността.
Трябва да го спася. Иначе е краят ми. Вера чу тези думи, но не попита. Знаеше, че сега най-важно е действието.
Три часа се бориха за живота на детето. Когато всичко свърши, Николай излезе на коридора и заплака като дете.
Вера се приближи до него:
— Всичко е наред, Коля.
Успя. Прегърнаха се, без да крият сълзите си.
Останалите медицински сестри ги наблюдаваха, но не задаваха въпроси.
Знаеха, че тази вечер се случи нещо повече от обикновена операция.
Когато първите емоции утихнаха, Николай каза:
— Това е Петко… съседското момче.
Родителите му постоянно се карат. Вчера също се караха, но не обърнах внимание.
А днес… днес той почти умря. Вера му подаде чаша вода:
— Пийте, Николай Василевич. Ще ви олекне.
— Благодаря, Вера, — благодари той.
— Можех да попитам какво се случва при тях, но винаги бързах, нищо не забелязах.
Така моето безразличие доведе до това детето да се озове на операционната маса.
— Коля, не се обвинявай, — каза Вера.
— Не си всемогъщ.
Но днес спаси едно дете. Това си струва да продължиш да живееш.
— Правиш си право, — кимна той и прошепна:
— Ще се оженя за теб. На сутринта Николай научи страшни подробности.
Оказа се, че бащата е удрял сина си, не издържайки поредния скандал.
Майката мълчала, не го защитавала. Сега и двамата ще отговарят пред съда.
Николай, свикнал с най-тежките случаи, побеля. Не можеше да повярва, че роден баща е способен на това.
Съседите бяха арестувани. Обвинени в няколко престъпления. Петко вече няма да се върне при тях.
Ще започне нов живот — в семейство, където ще го обичат и защитават.
След тази нощ Николай разбра: време е да промени живота си.
Отдавна изпитваше към Вера не просто симпатия, а истинска любов.
И ако е така — няма смисъл да отлага. Младоженците официално поеха попечителство над Петко.
Момчето беше щастливо. Когато Тамара Петровна разбра, каза:
— Слава Богу…
Процесът по оформяне на документите мина гладко. Скоро Николай, Вера и Петко станаха едно семейство.
И кой знае как щеше да се развият нещата, ако тези съседи не живееха до тях…
