Вероника събра раницата си, остави я настрана и започна да събира раницата на брат си.
Вече почти две години, откакто майка им почина, тя и брат ѝ учат в интернат.
В понеделник сутрин отиват там, а в петък вечер ги взима баща им или баба им.
Баща им кара голям тир – той е шофьор на дълги разстояния, често е по курсове с дни, затова понякога Вероника и Кирил прекарват уикендите при баба Лида.
А през ваканциите ги изпращат на село при баба Катя – майчината им майка.
Разбира се, в интерната не е като у дома, макар че възпитателите са нормални и никой не обижда децата.
А и интернатът е по-добър от дом за сираци.
А можеше да се озоват в дом за сираци.
Вероника си спомняше как преди две години подслуша какво си говореха баща ѝ и двете баби в кухнята.
Баба Лида искаше да ги дадат в дом за сираци, защото иначе на баща им щеше да се наложи да смени работата си.
Но баба Катя възрази.
Тя дори заплаши с нещо баща им:
– Знаеш, Миша, какво мога да направя.
Децата трябва да останат в семейството.
Тогава Вероника беше на дванайсет, а Кирил – на девет.
Този път баща им почиваше след курс, затова децата бяха вкъщи.
Още в петък Вероника пусна пералнята, изпра и своите, и дрехите на Кирил.
Баща ѝ каза, че неговите неща са чисти.
Вечерта похвали дъщеря си, че е приготвила вкусна вечеря, а после каза, че скоро ще им стане по-лесно и Вероника няма да върши цялата домакинска работа.
– В общи линии, ще се женя.
Когато дойдете следващата седмица, леля Римма вече ще е тук.
Между другото, и тя има дъщеря, макар че е по-малка от теб – на възраст като Кирил, единайсет.
Казва се Кристина.
Надявам се, че ще се сприятелите.
– Значи ще можем да живеем у дома? – попита Вероника.
Момичето разбираше, че баща ѝ няма да живее сам дълго и някой ден ще доведе чужда жена у дома.
Но не мислеше, че това ще стане толкова бързо.
– Не, на Римма ще ѝ е трудно с три деца.
– И Кристина ще бъде в интернат? – попита момичето.
– Не, тя ще живее с майка си тук.
– Значи дъщерята на новата ти жена ще живее в нашия апартамент, а нас, собствените си деца, изпращаш в интернат.
Това не е честно – обиди се Вероника.
– Потърпи, ти си вече в осми клас, след девети ще влезеш в колеж, ще получиш професия и ще можеш да живееш където искаш – опита се да я убеди бащата.
– Няма да ходя в колеж, ще завърша единайсет класа, защото искам да стана биолог, а за това трябва университет – отговори Вероника.
– Добре, това ще решим по-късно – каза бащата.
Когато бащата ги взе от интерната след седмица, Римма и Кристина вече се бяха устроили в апартамента.
– Влизайте, влизайте – каза им бащата.
Римма стоеше в стаята като домакиня, посрещаща гости.
Тя беше леко пълничка блондинка с ярко червило.
Усмихваше се, но студеният поглед на сините ѝ очи показваше, че тези гости не са ѝ приятни.
Кирил се съблече и се насочи към детската, но баща му го спря:
– Кирюшка, сега ще спиш в хола на дивана, а в онази стая ще живеят момичетата.
– Но там са моите неща в шкафа и игрите – каза момчето.
– Всичките ти неща преместих в шкафа в коридора – обясни бащата.
Вероника влезе в стаята си: на нейното бюро седеше момиче и нещо пишеше.
– Не слагай мръсната си раница на моето легло – каза тя и погледна Вероника със същия студен поглед като майка си.
– Това всъщност е моето легло – отвърна Вероника.
– Не, мама каза, че ще спиш на походно легло.
Ето го, тате го донесе от гаража – заяви Кристина.
– Какъв такъв тате? – учуди се Вероника.
– Чичо Миша вече ми е тате, така каза мама – отговори момичето.
Вероника излезе от стаята:
– Тате, защо трябва да спя на походно легло? А къде е тахтата на Кирил?
– Тахтата я изхвърлихме, беше стара, само заемаше място – отговори бащата.
– Кристина живее тук постоянно, затова тя ще спи на леглото, а ти си тук само две нощи седмично – няма значение на какво ще спиш.
В понеделник ще отидеш в интерната, походното легло ще сгънем и ще го сложим до вратата.
Всички ще са доволни.
– Да, всички вие сте доволни, а дали на мен и на Кирил ни е удобно – никой не пита – отговори дъщерята.
Вечерта Вероника чу как Римма каза на баща ѝ:
– Правилно майка ти говореше – трябваше да ги дадеш направо в дом за сираци, сега нямаше да имаме никакви проблеми.
– Казвал съм ти защо не мога да направя това.
Хайде да не обсъждаме повече този въпрос – отговори бащата.
Минаха три години.
Вероника завършваше единайсети клас, Кирил – девети.
През цялото това време не им беше лесно.
Римма постоянно се заяждаше с децата за всяка дреболия – Кирил пораснал през лятото – трябват нови дрехи и обувки.
Римма охкаше, все едно откъсва от сърцето си по сто рубли.
За частни уроци Вероника и не споменаваше – подготвяше се сама и помагаше и на брат си.
Кирил реши да кандидатства в колеж – не искаше вече да ходи в интерната.
– Вероника, а може би да учиш в Москва – предложи ѝ баща ѝ.
Ще живееш в общежитие.
Имаш пенсия, ще получаваш стипендия – ще ти стигне.
– Не, няма да ходя, в нашия университет има биологически факултет – тук ще уча.
Ако замина, Римма и Кристина ще изхвърлят Кирил като клошар, за да освободят стаята.
Той ми каза, че вече са питали дали има общежитие в колежа, където иска да кандидатства.
Вероника беше приета в университета, и Кирил също беше приет в колежа.
Сега не заминаваха през седмицата – живееха в апартамента.
Римма започна да “мели” на мъжа си: направи нещо, не мога да ги гледам, не искам да готвя за тях, не съм длъжна.
– След месец дъщеря ти става на осемнайсет, нека започне работа, не си длъжен да я храниш до пенсия.
И отиди в колежа – уреди Кирил да бъде на пълна държавна издръжка като сирак.
– Я па недей! Няма да се излагам – отговори бащата.
Наистина, през септември Вероника трябваше да навърши осемнайсет.
Баба Катя ги покани на село още през август.
Вероника изчака заповедта за прием, и заминаха.
Кирил се срещна с приятелите си и през деня се мотаеше с тях, идваше у дома само да яде и спи.
Вероника помагаше на баба в градината, ходеше до реката, четеше книги.
Един ден баба Катя каза:
– Вероника, трябва да поговорим.
Момичето се притесни:
– Какво се е случило? Добре ли се чувстваш?
– Всичко е наред.
Исках да ти кажа това на рождения ти ден, но тогава ще си на училище и няма да можеш да дойдеш.
Всъщност, апартаментът, в който живеете сега в града, е мой.
– А защо не ни каза по-рано? – учуди се Вероника, почти недоверявайки се на чутото.
– Защо трябваше да търпим Римма и Кристина?
– Михаил и майка му искаха веднага да ви дадат в дом за сираци, но аз казах, че ако е така, Михаил да напусне апартамента.
Още повече, че не беше дори регистриран там.
Когато се ожениха, живееха в апартамента на Лидия – майката на Михаил, и вас с Кирил ви донесоха от родилния дом там.
А в този апартамент първо живеехме с дядо ви, после доведох майка си при мен – тогава тя беше на 94 години.
После и двамата – и мъжът ми, и майка ми починаха в една и съща година.
Реших да се върна на село, в къщата на родителите си, а в апартамента пуснах вашите родители.
Беше малка – не помниш.
– А после какво?
– Нищо.
Уговорихме се – Михаил живее в този апартамент, докато децата са с него.
Нека и да са в интернат през седмицата, но уикендите и ваканциите – са вкъщи.
А сега искам да подаря апартамента на теб и Кирил.
Щом навършиш осемнайсет, ще дойда в града, ще идем при нотариус и ще го прехвърля на теб.
Само ми обещай: когато Кирил стане пълнолетен, ще му дадеш половината.
– Бабо, хайде направо го подари на нас двамата наполовина – предложи Вероника.
– Не може, баща ти трябва да дойде при нотариуса като негов представител.
А аз искам да направя изненада на Михаил.
Той ви мачкаше толкова години – нека сега сам да разбере какво е да живееш на чужд апартамент.
Баба Катя направи както каза.
Сега Вероника стана единствен собственик на апартамента, в който живееше цялото семейство.
Не се наложи да търси повод да съобщи това на Римма.
Тя първа започна скандал.
– Какво се мотаеш тук? – нахвърли се тя на Вероника, която сутринта готвеше закуска за себе си и брат си.
– Навърши осемнайсет – край, никой не е длъжен да те издържа.
Махай се от апартамента.
Да не виждам нито теб, нито брат ти!
– Не искаш да ни виждаш – вратата е ей там – показа Вероника към прага.
– И вземи си Кристина.
Никой не ви държи тук.
– Миша! Миша! Виж какво ти говори дъщеря ти! Предлага ми да напусна апартамента! – развика се Римма.
Бащата влезе в кухнята.
Веднага разбра за какво става дума:
– Значи бабата все пак ти е казала на кого е апартаментът? – попита Вероника.
– Почти уцели.
Подарила го е на мен.
Значи сега всички живеете в моя апартамент, а това не ми харесва особено – каза Вероника.
– И какво предлагаш? – попита бащата.
– Два варианта: още днес освобождавате детската – там ще живея аз.
И спалнята – там ще живее Кирил.
А на вас отстъпваме най-голямата стая – хола – цели 22 метра.
Вие ще спите на дивана, а Кристина – на походното легло.
– Но тази стая е проходна, а на походно легло на Кристина ще ѝ е неудобно! – възкликна Римма.
– Странно, когато Кирил живееше в проходната стая, а аз спях на походно легло – това ви изглеждаше нормално.
Втори вариант – изнасяте се.
– Интересно, и с какво ще живеете? – изсумтя бащата.
– Имаме пенсии, а аз вече и работя – по два-три часа вечер в удобно време – отговори Вероника.
– И ще си плащате сами за апартамента?
– За апартамента ще плащате вие.
Не ви искам наем.
Но ще плащате комуналните – обясни Вероника.
– Решавайте.
– Неблагодарна си, Вероника – каза бащата.
– А за какво да ти благодаря? Че на дванайсет ме даде на държавна издръжка? Че носех едно яке четири години, докато ръкавите не станаха до лактите? Че за всяка нова двойка най-евтини обувки трябваше да се боря? Или че доведе вкъщи Римма и
Кристина, които се държаха с нас с Кирил като с бедни роднини?
Вероника се спря, помисли и каза:
– Знаете ли, промених си мнението – първият вариант отпада.
Давам ви седмица да се изнесете.
– А къде ще се изнесем? – възкликна бащата.
– Не знам.
На 45 си, получавал си добра заплата и досега не си си купил апартамент.
Това вече е твой проблем.
След два дни бащата, Римма и Кристина се преместиха при майката на Михаил – баба Лида.
Как са се побрали четирима души в двустаен панелен апартамент, Вероника не знае.
Когато Кирил навърши осемнайсет, Вероника, както обеща на баба си, му прехвърли половината апартамент.
Кирил и Вероника често навещават баба Катя – единствения, освен майка им, човек, който наистина ги обича…
