В съседната стая се чу звън. Устиня преобърна тенджерата и побягна натам.
Момчето объркано гледаше счупената ваза.
— Ти какво направи? — извика стопанката и удари внука с мокра кърпа.
— Баба, веднага ще прибера! — затича той към парченцата.
— Аз ще ти покажа сега, — и кърпата отново падна върху гърба на момчето.
— Седни на леглото и не мърдай!
Прибра всичко и се върна в кухнята. На пода беше локва, в която лежеше картофът, добре поне, че беше суров.
Събра го, изми го и го сложи в печката. Седна и заплака, мислено ругаейки дъщеря си:
«Защо, защо всички имат нормални семейства? А аз? Мъжът ми го няма и дъщерята ми също.
Да беше поне всичко така останало. Но дъщерята отиде в града на гарата и ще донесе на моя глава нов мъж… затворник.
Добър е, казват. Тя си е писала с него три години. Те се обичат, а тя не го е виждала на живо.
А сега той ще живее у нас. Освен че храня дъщерята си с внука, сега ще трябва и него да храня.
Ще изгоня този „зет“ от света! Ще избяга като мило дете».
— Баба, можем ли навън?
— Иди, иди! Само се облечи добре. И не ходи до реката, всеки момент ще тръгне ледоходът.
— Добре, бабо!
«Ето, пристигнаха, — Устиня погледна през прозореца.
— Оттук се вижда, че лицето е с белези. Какво прави тази глупачка? Не само че е затворник, а и страшилище».
Вратата се отвори. Влязоха.
— Мамо, запознай се! Това е Харитон.
Устиня го погледна за миг, едва кимна и започна да вади картофите от печката.
Нареди ги в чиния. Сложи до тях гъби, краставици, зеле и бутилка с мътна течност.
— Седнете! — строго кимна към масата.
— Благодаря, леля Устиня! — каза мъжът.
— Но аз не пия.
— Наистина ли? — ухили се стопанката.
— Наистина.
Устиня се намръщи — непиещите мъже в селото винаги предизвикваха подозрение.
— Добре, както искате. Яжте! — сложи кърпата на главата си.
— Ще отида да видя къде е Ярослав.
Стопанката излезе във двора. И точно тогава участковият:
— Здравей, леля Устиня!
— Здравей, Юра!
— Защо си толкова намръщена?
— Фаина доведе годеника си.
— Аха, тъкмо към него вървя, — усмихна се участковият.
— Ще проверя удостоверението за освобождение. И ще видя какъв човек е зет ти.
— Отивай! Те точно обядват. Той никога няма да бъде мой зет.
Устиня тръгна да търси внука си. Какво да го търси? Виж, тича с момчетата.
Но не й се искаше да се връща у дома. Постоя с комшии и поговори. Искаш или не, но трябваше да тръгне към къщи.
Влезе във двора. Оглядя се.
«Напълно изчерпани дървата».
Погледна големите трупи. Как да ги разчупиш? Влезе в хамбара, взе брадвата и започна да откъсва стърготини от най-малкия труп.
Размахна се отново и…, някаква силна ръка спря брадвата.
— Леля Устиня, дай да опитам!
— Опитай! — строго погледна зета.
Той прокара пръст по острието, поклати глава:
— Има ли някакъв дървен блок?
— Влез в временната къща, там беше работилницата на мъжа ми.
Харитон влезе в работилницата и очите му се разтвориха. Какво ли нямаше там? Включи шмиргела.
Работи! Наточи брадвата. Взе и колуна, който стоеше до него.
Излезе и започна да чупи трупите на две части. След това с брадвата разсече частите на дърва.
До вечерта преряза всички дърва и ги натовари в хамбара.
Излезе тъщата, поклати глава и дори усмивка пробяга по лицето й.
— Леля Устиня, — каза той.
— До оградата има трупи.
— Те вече лежат трета година. Няма кой да ги нареже.
— А аз видях моторен трион в работилницата.
— Не работи.
— Може ли да погледна?
— Утре ще погледнеш, — проронна Устиня.
— А сега запали банята! Трябва да се изкъпеш. Да, и ние всички ще се изкъпем.
— Сега ще я запаля, — усмихна се зетят.
На следващия ден Харитон изнесе моторния трион във двора. Разглоби го на части.
И разбра, че няма да работи — малката звездичка се беше счупила и разруши цялата верига.
Точно тогава някакъв старец се приближи:
— Здравей, съсед!
— Здравей!
— Как се казваш, мил човече?
— Харитон.
— А аз съм Анисим. Ето къщата ми! — кимна към съседната къща и се наведоха над частите.
— Какво не работи?
— Не! И вече няма да заработи.
— Идвай при мен, при мен е същото. И тук не работи. Може би от двата ще сглобиш един.
Отидоха при дядото. При него моторният трион беше напълно развален, а звездичката — цяла, и веригата беше в изправност.
— Вземи всичко! — усмихна се Анисим.
— Благодаря! А какво съм длъжен?
— Ако заработи и нарежеш моите трупи.
— За какво говориш?
— Харитон, имам мотоплуг. Вземи го, може и него да оправиш.
— Чичо Анисим, а ти как си?
— Скоро ще ми станат осемдесет и се справям някак без плуга.
— Добре, тогава ще окопая градината ти и ще засадя картофите.
— Добре! — усмихна се старецът.
Харитон сглоби моторния трион. Наряза дървата на тъщата, дядо Анисим и дори на съседа — бизнесмен.
Той донесе цяло возило брезови дърва за камината.
А този съсед казва:
— Слушай! Нарежи ги и ги занеси в хамбара! — и подава две банкноти по 5000.
Харитон направи всичко, както искаше бизнесменът. Върна се вкъщи и сложи парите на масата:
— Леля Устиня, вземи парите!
Тя поклати глава и усмивка проблясна на лицето й. В селото рядко се плаща с пари.
Обикновено се използва друга валута.
На следващия ден Харитон се зае с мотоплуга. Време беше да се оре и градините.
Седи във двора, разглежда части. Тогава втурна едно момче, очите му бяха изплашени. Крещи:
— Плувахме на ледени късове, а вашият Ярослав бе отнесен… той не може да скочи…
Избягаха Устиня и дъщеря й, и всички тичаха към реката.
Ледът, с момчето на него, бавно се отдалечаваше все по-далеч от брега към средата на реката.
По течението идваха други големи ледове, очевидно някъде по-нагоре по реката, задръстването се беше пропукало.
— Сега ще смачка момчето, — чу се уплашен глас.
Фаина изкрещя.
Но Харитон вече скочи в студената вода и плува към леда.
Доплува. Изкачи се на него. А към тях вече се приближава огромен лед. Сега ще ги смачка.
— Слушай, Славик! — наклони се Харитон към момчето.
— Ти си истински мъж.
— Да, — кимна момчето утвърдително.
— Когато големият лед се приближи, трябва да скочим на него, иначе ще ни смачка. Имаме само няколко секунди. Ще успеем ли? Дай ръка! Готов ли си? Скочим!
Харитон хвана момчето за ръка и буквално го хвърли на леда. Скочи и сам, силно ударяйки крака си в ръба.
Панталонът му се оцвети в червено. Момчето уплашено гледаше надрасканите си ръце.
А ледът вече беше в средата на реката, където течението набира сила. И ги отнесе в неизвестността.
От брега всички гледаха с ужас отдалечаващия се лед.
— Ще изчезнат децата! — чу се отново глас.
Женският плач заглуши гласа.
— Може и да не изчезнат, — на глас разсъждава участковият.
— Пред реката има остър завой… а Харитон изглежда е умен човек.
И Юрий се втурна към своята „Нива“, която стоеше на брега.
Харитон прегърна момчето, опитвайки се да го стопли поне малко:
— Слушай, синко! Преодоляхме едно изпитание. Сега идва друго.
Ледът няма да може да заобиколи онзи участък суша и ще се блъснем в него.
Ще се блъснем силно! Да се отдръпнем към другия край на леда.
Сушата се приближаваше все повече. Удар! С огромна сила преминаха целия лед и се оказаха на брега върху чакъл.
— Жив! — вдигна Харитон момчето.
— Ръката боли и крака също.
— Дреболии! — усмихна се мъжът.
— До сватбата ще заздравее.
— Ага! А кръв тече.
— Търпи! Трябва да излезем на пътя.
— Боли, — потърка лакътчето си момчето.
— Не плачи! Ти си мъж.
След няколко минути излязоха на пътя. И тогава из зад завоя се появи „Нива“. От нея изскочи участковият:
— Живи ли сте?!
— Може би живи! — кимна Харитон.
— Ох, не ми харесвате! Бързо се качвайте! Ще отидем в града в болницата!
Дъщерята лежеше на леглото и плачеше. Устиня не се отдалечаваше от прозореца.
Мелодията на мобилния ги накара и двете да се стряскат. Фаина взе телефона.
На дисплея се показваше надпис: «Участковый».
— Какво, какво с тях? — извика тя, притискайки телефона към ухото си.
— Ярослав, твоят седи там, целият превързан и залепен. Ще му дам телефона сега.
— Мамо, — чу се в слушалката.
— Синко, синко, добре ли си?
— Добре, мамо! Не съм ли мъж?
— Ето виждаш, Фаина, всичко е наред! — вече се чу гласът на участковия.
Устиня извади телефона от ръцете на дъщеря си:
— Юра, Юра, как е зет ми?
— Шият го… Изчакай, излезе.
— Какво, Харитон? — чу се в слушалката.
— Да, всичко е наред.
— Леля Устиня, всичко е наред! — чу се гласът на участковия.
— Ще ти доведа и внука, и зета.
Устиня въздъхна облекчено и кимна на дъщеря си:
— Достатъчно лежане. Скоро нашите мъже ще дойдат, гладни, явно не са яли от сутринта.
