„Трийсет дни меден месец за моя сметка? Купи си хотел, щом си толкова щедър, и да не ти мине през ума да ме гониш от моя апартамент!“

„Първо храниш родата като в ресторант — а сега да се изнеса и от собственото си жилище, за да се шляят из столицата на меден месец!“

— Какво значи „изнасяме се“? От нашия апартамент?

— И какво толкова? Младите ще си прекарат чудесно, спокойно и както са искали — само двамата.

Ти трябва да се съгласиш!

Спонсорирано съдържание

Тези жени бяха мечтата на милиони — вижте ги сега!

Пугачова не дойде на погребението, но направи друго.

Дори не подозирате защо преди всички имаха това цвете!

Преди 20 години изглеждаше съвсем различно — феновете сравняват снимки.

Някога беше поразителна красавица — вижте я днес!

Двойният живот на звездите: какви се оказаха в действителност.

— На кого? На твоите роднини? На никого и нищо не съм длъжна! — Тая скръсти ръце на гърдите си.

Ситуацията я забавляваше все повече и ѝ беше интересно докъде може да стигне съжителят ѝ.

— На нас, Тая.

Длъжна си на нас, на нашето семейство.

Какво общо имат моите роднини?

Защо ги намесваш?

— Аз ли ги намесвам?

Чуваш ли изобщо какво говориш?

Твоята рода е у нас постоянно!

Последния път изядоха всичката храна!

А аз, между другото, бях купила за цяла седмица!

Едва го домъкнах до вкъщи.

А ти какво направи?

— Нищо не направих.

— Точно това — ни-що!

Тая и Толя се запознаха преди три години — наемаха стаи в един и същи апартамент.

Толя се стори на момичето много умен и пресметлив.

Пестеше от всичко, говореше за големи планове.

Скоро Тая се премести при него в стаята.

И заедно започнаха да спестяват за собствен апартамент.

След три години се събра нужната сума.

Избираха дълго — критериите бяха много.

Избраха, записаха го по равно, и още една година правеха ремонт — чак тогава се нанесоха.

И започна съвсем друг живот.

— Тая, поканих родата, искам да им покажа нашия апартамент.

Никога не вярваха, че ще имам свой — и то в Москва.

— Значи искаш да се похвалиш? — усмихна се Тая; тя нямаше на кого да показва.

— Разбира се.

Нямам нищо против.

— Тогава ще се обадя и ще поканя всички! — Толя се усмихна широко, целуна съжителката си и излезе да звъни.

Тая се подготвяше за гостите, подреди голяма трапеза в хола и с нетърпение чакаше роднините.

За нея това запознанство беше много вълнуващо.

За огромна изненада на Тая дойдоха ужасно много хора: и родители, и лели, и чичовци, и племенници, и сестри, и братя.

— Защо не ми каза колко роднини имаш? — учуди се младата жена.

— Казваше, че са само родителите и братята и сестрите.

А дойдоха към петнайсет души.

— Мама се постара, — щастливо се усмихваше Толя.

— Приятно ѝ е, че синът е постигнал нещо и се е закрепил в Москва.

Тая не спореше.

Цяла вечер тя правеше само едно — обслужваше родата му.

На някого салатка, на някого да долее сок…

И се изненада, когато Толя ѝ прошепна, че роднините ще останат.

— Няма къде да ги сложим, — прошепна тя.

— Ще им постелим на пода.

Не мога да ги изгоня вечерно време!

Ти не разбираш, — Толя обидено скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, — тежко въздъхна младата жена.

И се зае да подготвя места за спане на всичката многобройна рода.

Каква беше изненадата ѝ, че докато постилаше на пода, прибираше мръсните съдове и подреждаше, в тяхната спалня вече се бяха настанили родителите на Толя.

— А ние къде ще спим? — Тая се изнерви и спря Толя до тоалетната.

— По-тихо, ще спим всички в стаята.

Какво толкова?

Жал ти е ли?

Те са възрастни хора, трябва им комфортен сън.

Тая преглътна обидата и легна на пода.

Спала зле: пречеше ѝ чуждото хъркане, нечии шепнати разговори и изобщо много, много неща.

В онази нощ тя реши, че това е първото и последно идване на роднините.

Сутринта също беше напрегната.

Всички искаха закуска, но Тая се спаси: обадиха ѝ се и я повикаха на работа.

Прибра се у дома чак вечерта: родата вече я нямаше, останали бяха само купчина съдове и безпорядък.

— Толя, не ми хареса, — честно призна съжителката.

— Първо, възприемаха ме като домашна прислужница.

Второ, толкова много гости за една вечер — тежко е.

И трето, понеже не очаквахме толкова хора, похарчихме много пари.

Колко пъти вчера поръчвахме доставка?

А днес?

— Тая, мила, какво толкова?

Поне родата си тръгна възхитена от моето благосъстояние.

— От твоето? — попита жената, за всеки случай.

— От моето.

А чие друго?

За тях такива заплати като нашите са като космос!

В нашия град средната заплата е двайсет хиляди.

А ние само за доставки похарчихме толкова за два дни.

— Нищо, че доставките ти бяха платени с моята карта?

— Каква е разликата!

— Разликата е, че до края на месеца не ми остана нито стотинка!

Ще преведа тази сума от спестовната сметка.

Или ти ще ми я преведеш.

— Не-не.

На картата ми останаха пет — ще преживеем.

— Как?

Това стига само за транспорт.

— Ще си спомним младостта, не беше толкова отдавна, — усмихна се мъжът.

И не се замисли, че Тая не иска да си спомня тежкия период.

Да, Толя умееше да смята пари, но трябваше да се пести почти от всичко: от храна до транспорт.

И ако успееха да минат в метрото гратис, това само се насърчаваше.

Както се казва: стотинка рубла пази.

Тая не спореше; правеше, както каза съжителят.

— Той е прав, — помисли си тя.

— Нищо, ще ядем бързи спагети, но по-бързо ще съберем за кола.

Мина месец.

Всичко постепенно се върна в обичайния си ритъм: отделиха пари, оставиха за продукти, всичко пресметнаха.

Тая се радваше, че може да купи продукти за две седмици и да сготви нещо вкусно.

Взе си почивен ден, отиде до хипермаркет, дори си позволи да похарчи повече, а обратно се върна с такси, за да не мъкне тежките торби.

Тъкмо подреди покупките в хладилника и шкафовете, когато се звънна на вратата.

— Да не би да е Толя?

Не успях да направя изненада, — помисли си тя и отвори.

Каква беше изненадата ѝ, когато на прага видя родителите на Толя.

— Здравейте, защо не предупредихте?

— Здрасти-здрасти, защо пък да те предупреждаваме?

Коя си ти за нас?

Къде е Толя? — нагло заяви майката на Анатолий.

Тая първо се опита да си спомни как се казва, но след такава наглост се отказа.

— Живея с вашия син, — напомни Тая.

— Живей си, кой ти пречи?

Къде е синът ни?

— На работа.

Можете да го изчакате навън.

— Чуваш ли какво ни предлага?

Обади се на Толя, — нареди майката.

Не е ясно с какво щеше да завърши конфликтът, ако Толя не беше дошъл много бързо.

— Какво си устроила тук?

Заради поведението ти трябваше да викна такси!

Хиляда платих, между другото!

— Аз ли съм устроила?

Може ли да обясниш на родителите си, че не съм прислужница, а твоя бъдеща жена?

И изобщо, кога най-накрая ще отидем в гражданското?

Апартамент има — можем да създадем семейство, — не отстъпваше жената.

Толя малко омекна, прегърна Тая.

— Точно сега ще им го кажа, хайде.

Тая и Толя влязоха в кухнята, където седяха родителите му.

— Мамо, татко, това е Тая, моята бъдеща жена.

И моля занапред да се отнасяте към нея с уважение.

Тя също няма повече да ви говори грубо.

Конфликтът беше изчерпан и на кухненската маса вече седяха четиримата.

— Дойдохме на гости, домъчня ни.

И искаме да разгледаме Москва.

Нямате нищо против да останем при вас?

Тая кимна — нямаше как да откаже на родителите на съжителя.

Останаха за месец, през който Тая и Толя похарчиха по-голямата част от спестяванията си.

— Ти каза, че тези пари не ги пипаме, — настояваше жената, когато Толя поиска да преведе от спестовната сметка.

— Не мога да откажа на родителите си!

Помисли си как ще изглежда.

Ще се върнат на село и какво ще разкажат?

Че синът е стиснат, печели добре, а на родителите не може да даде и стотинка?

Не, няма да стане.

Ще дойдат и ще разказват колко сме щедри и успешни!

— Само това ли те вълнува?

— В момента — да.

— Поне си честен, — отвърна Тая и преведе нужната сума.

Когато родителите си тръгнаха, Тая си отдъхна, поуспокои се и пак се опита да влезе в обичайния ритъм, макар че вече трябваше да пестят.

— Трябва да върнем обратно същата сума по сметката, — казваше мъжът.

— Как така?

Откъде сега ще вземем толкова пари?

Не смятам да влагам цялата си заплата, трябва ми за да живея.

— Ще преживеем, не е за първи път.

По-важно е да се попълни влогът, — не се отказваше Толя.

— Това бяха твоите родители, ти го попълвай, — не издържа Тая.

Тогава няколко дни не си говореха.

Докато пак не дойдоха на гости роднините.

В този ден Тая беше напазарувала и излязла по задачи.

Върна се — у дома роднините на мъжа дояждат седмичния запас от храна.

Толя пак успя да успокои Тая.

Обеща, че е за последен път.

И половин година никой не идваше, на което жената много се радваше.

Но се радваше рано.

Върна се от работа — мъжът сам беше приготвил вечеря, прибрал се беше по-рано, беше подредил и дори беше напълнил хладилника с продукти.

— Какъв празник? — Тая все чакаше предложение: искаше да стане законна съпруга, а не просто съжителка.

— Тая, отдавна исках да поговоря с теб.

Общо взето, брат ми се жени — днес е сватбата му.

— А ние защо не сме на сватбата?

— Не е важно, отказах.

Не в това е въпросът.

От нас всички чакат подарък, разбираш ли?

— Да предположим, колко?

— Трийсет.

— Трийсет хиляди?

Ти в ума ли си?

От кога се правят такива подаръци на сватби?

— Не, не ме разбра правилно.

Трийсет дни.

— Трийсет дни какво?

— Така стоят нещата: брат ми отказа парите.

Разбира, че на нас са ни по-нужни.

Но иска той и жена му да поживеят в Москва трийсет дни.

Тип меден месец.

— Добре, а ние какво общо имаме?

— Аз вече всичко договорих с тях: купих продукти, ще им стигнат за месец, а за нас наех стая.

Изнасяме се днес.

— Какво значи „изнасяме се“? От нашия апартамент?

— И какво толкова? Младите ще си прекарат чудесно, спокойно и както са искали — само двамата.

Ти трябва да се съгласиш!

— На кого? На твоите роднини? На никого и нищо не съм длъжна! — Тая скръсти ръце на гърдите си.

Ситуацията я забавляваше все повече и ѝ беше интересно докъде може да стигне съжителят ѝ.

— На нас, Тая.

Длъжна си на нас, на нашето семейство.

Какво общо имат моите роднини?

Защо ги намесваш?

— Аз ли ги намесвам?

Чуваш ли изобщо какво говориш?

Твоята рода е у нас постоянно!

Последния път изядоха всичката храна!

А аз, между другото, бях купила за цяла седмица!

Едва го домъкнах до вкъщи.

А ти какво направи?

— Нищо не направих.

— Точно това — ни-що!

И сега ти спокойно им даваш да ползват нашия апартамент, като ме караш да се изнеса в някаква стая за месец.

Не за това съм се трепала и съм спестявала всяка стотинка.

— Какво ми предлагаш?

Да откажа?

Какво тогава ще кажат роднините за мен?

— Ох, стига.

Изобщо не ме интересува какво ще кажат за теб.

Никъде няма да отида!

— Те всеки момент трябва да дойдат, — каза Толя с жален тон.

— Моята половина от апартамента е моя и аз оставам.

Ти имаш право да разполагаш с твоята половина.

И ако ще имам съседи под формата на твоите роднини, ще го преживея.

— А аз?

— Не ме интересува.

Тая остана вкъщи, колкото и Толя да я убеждаваше.

Тя посрещна родата на съжителя, които не дойдоха двама — бяха много повече.

И им каза, че апартаментът не е изцяло на Толя.

Написа условията за пребиваване и се скри в стаята си.

Естествено, на тях не им хареса такова отношение.

След няколко дни си тръгнаха, изказвайки претенциите си на Толя.

Тая си направи изводите, раздели се с Толя и пусна за продажба своя дял от апартамента.

А Толя…

Той отново се премести в наета стая, за да събира пари за апартамент и да радва роднините.