В 6:03 сутринта Валерия Монтемайор откри, че е била заменена от собствената си доведена сестра.
Не по мил начин.
Не насаме.
Не чрез изпълнено със сълзи признание от мъжа, който ѝ беше обещал общо бъдеще.
А чрез известие от списание за знаменитости, което освети екрана на телефона ѝ в тъмнината.
„Технологичният предприемач Себастиан Ферер дебютира с романса си с Камила Дел Рио в Париж.“
Снимката се зареждаше бавно, пиксел по пиксел, сякаш вселената искаше да се увери, че Валерия ще страда всяка секунда.
Себастиан стоеше под златните светлини на балкона на луксозен хотел в Париж, облечен в същия тъмносин костюм, който тя беше изгладила внимателно преди предполагаемото му „бизнес пътуване до Монтерей“.
Ръката му лежеше върху талията на Камила, сякаш винаги е принадлежала там.
Камила беше наклонила глава върху рамото му и се усмихваше с онова арогантно изражение, което Валерия търпеше още от юношеството си.
Диамантените ѝ обеци блестяха под градските светлини, докато фотографите улавяха съвършения момент.
Под снимката едно изречение довършваше унижението:
„Себастиан Ферер нарича Камила Дел Рио любовта на живота си.“
Валерия се изправи толкова рязко в леглото, че чаршафите се озоваха на пода.
В продължение на две години тя беше приятелката на Себастиан.
Неговата лична асистентка.
Жената, която организираше срещите му, пишеше речите му, успокояваше инвеститорите и мълчаливо търпеше лошия му характер.
Знаеше любимото му кафе.
Алергиите на майка му.
Рождените дати на целия управителен съвет.
Паролите на устройствата му.
Лъжите му.
Промените в настроението му.
Но очевидно никога не беше знаела, че е заменима.
Преди дори да успее да си поеме дъх, на екрана се появи още едно съобщение.
Себастиан:
„Връщам се в Мексико Сити в четвъртък.
Подготви тримесечните отчети.“
Никакви извинения.
Никакви обяснения.
Само заповед.
Валерия гледаше съобщението, докато екранът сам угасна.
Тогава телефонът ѝ звънна.
— Валерия — каза елегантен и студен глас от другата страна на линията.
— Предупредих те, че Себастиан Ферер никога няма да се ожени за жена от рода Монтемайор, без да получи нещо в замяна.
Валерия затвори очи.
— Добро утро и на теб, мамо.
Ребека Дел Рио въздъхна нетърпеливо.
— Спри с драмата и се върни у дома.
— Не.
— Сливането с „Групо Алкасар“ все още може да бъде спасено, ако съдействаш.
Господин Алкасар все още се интересува от това да се ожени за теб.
На Валерия ѝ прилоша.
— Този мъж е на шестдесет и пет години.
— Той има стабилност.
— Освен това попита дали ханшът ми е достатъчно добър, за да му родя деца.
— Мъжете от неговото поколение говорят различно.
Валерия се изсмя сухо.
— Аз не съм стока, с която да поправяш провалените си инвестиции.
— Разбира се, че си, ако искаш достъп до доверителния фонд на баща си.
Тишината внезапно падна върху стаята.
Баща ѝ, Алехандро Монтемайор, беше починал, когато тя беше на деветнадесет години, оставяйки огромно семейно богатство, имение в Лас Ломас и клауза, която Ребека използваше от години, за да я контролира.
Парите щяха да бъдат освободени само когато Валерия сключеше законен брак.
Години наред майка ѝ вярваше, че ще избере правилния съпруг, за да манипулира и него.
И Валерия беше вярвала в същото.
До тази сутрин.
— Завещанието казва само „законен брак“ — промълви бавно Валерия.
От другата страна на линията настъпи тишина.
— Да не си посмяла.
Ръката на Валерия трепереше, но гласът ѝ стана твърд.
— Да, ще се омъжа.
Но няма да е за Алкасар.
— Ще унищожиш живота си.
— Не, мамо.
Мисля, че едва сега започвам да го спасявам.
Тя затвори.
В продължение на няколко минути остана седнала в стаята за гости на пентхауса на Себастиан в Поланко, оставяйки реалността окончателно да я смаже.
Нямаше годеник.
Нямаше работа, ако Себастиан решеше да си отмъсти.
Нямаше достъп до богатството на баща си.
И нямаше истински собствен дом.
Но все още ѝ беше останало нещо.
Отчаяние.
А отчаяните жени се учеха бързо.
В 7:20 тя вече беше облечена в безупречен тъмносив костюм, с коса, прибрана в елегантен кок, седнала пред лаптопа си.
Тогава потърси името на мъжа, за когото цялата мексиканска преса говореше от месеци.
Емилиано Наваро.
Наследник на корабна империя.
Мултимилионер.
Постоянен скандал в светските списания.
Настойчиви слухове за предполагаемата му хомосексуалност и страха му да го признае пред ултраконсервативното си семейство от Монтерей.
Списанията го снимаха как излиза от частни клубове с модели, актьори и мъже, чиито лица винаги бяха замъглени.
На него му трябваше почтена съпруга.
На Валерия ѝ трябваше законен съпруг.
Една година.
Чист договор.
Отделни стаи.
Взаимна полза.
По обяд Валерия вече седеше в частния кабинет на престижна адвокатка в Санта Фе.
Ръцете ѝ се потяха върху синя папка.
— Наистина ли разбирате какво предлагате? — попита адвокатката Адриана Салватиера.
— Бизнес споразумение.
— Повечето хора не определят брака като бизнес.
— Това се случва, когато любовта вече е доказала, че е безполезна.
Адвокатката я наблюдаваше няколко секунди, преди да погледне към вратата.
— Господин Наваро настоя да дойде лично.
Валерия преглътна.
Беше очаквала да срещне арогантен и разпилян плейбой.
Но когато дървената врата се отвори, въздухът напълно напусна стаята.
Мъжът, който влезе, сякаш беше излязъл от друг свят.
Висок.
Елегантен.
Безупречно облечен в черен костюм, ушит по поръчка.
Лицето му беше твърде съвършено, за да изглежда успокояващо.
Изразени скули.
Твърда челюст.
Тъмни и мълчаливи очи, които накараха Валерия да се почувства напълно наблюдавана.
Той не изглеждаше като мъж, който бяга от слухове.
Изглеждаше като мъж, способен да унищожи слухове с едно телефонно обаждане.
— Госпожице Монтемайор — каза той.
Гласът му беше дълбок.
Спокоен.
Странно познат.
Валерия стана твърде бързо.
— Господин Наваро.
За миг нещо като забавление премина през лицето на мъжа.
Той хвана ръката ѝ.
Докосването му беше топло.
Сигурно.
Внимателно.
— Моля те — промълви той.
— Наричай ме Емилиано.
Валерия преглътна.
— Тогава ти можеш да ме наричаш Валерия.
За една странна секунда той не пусна ръката ѝ.
После седна срещу нея.
Валерия плъзна синята папка по масата.
— Една година — обясни тя.
— Строго платоничен брак.
Отделни стаи.
Отделни животи.
Публични появи само когато е необходимо.
На мен ми трябва наследството ми.
На теб ти трябва фасада.
Той леко наклони глава.
— Фасада?
— Ти прекрасно знаеш какво имам предвид.
Тъмните очи на Емилиано останаха приковани в нея.
— Наистина ли знам?
Бузите на Валерия пламнаха.
— Семейството ти иска съпруга.
Пресата иска история.
Аз мога да ти дам и двете.
Адвокатката се прокашля неловко.
Емилиано отвори папката.
— Трябва да прочетеш условията — каза Валерия.
— Доверявам ти се.
Тя издаде малък невярващ смях.
— Това е ужасен навик.
— Такъв е от много дълго време — отвърна той тихо.
Нещо в тона на гласа му накара Валерия да вдигне поглед.
Но лицето на Емилиано вече беше невъзможно за разчитане.
— Още не сме говорили за пари — каза тя.
— Не ми трябват парите ти.
— Всеки има нужда от пари.
— Не — отвърна той бавно.
— Всеки има нужда от нещо.
И почти никога това не са пари.
Той извади елегантна черна писалка от сакото си и подписа договора, без да прочете нито една страница.
Валерия го гледаше изненадано.
— Това ли е всичко?
Емилиано вдигна поглед.
И за първи път, откакто беше влязъл в този кабинет, в очите му се появи опасна емоция.
— Не, Валерия — каза той нежно.
— Ние едва сега започваме.
