И това ме спаси от много неприятности.
— Добре, Валентина Павловна, тогава до неделя.
— До неделя, Оленка.
— Всичко хубаво.
— И на теб…
Олга натисна бутона за прекратяване на разговора и вече се канеше да остави телефона на масата, когато чу познат глас.
Връзката не беше прекъснала.
Свекървата не беше затворила телефона.
— Е, какво стана? — попита мъжки глас.
Това беше Сергей.
Нейният съпруг.
Олга застина.
— Съгласи ли се? — продължи той.
— Разбира се, че се съгласи — усмихна се подигравателно Валентина Павловна.
— Къде другаде ще отиде?
Олга инстинктивно отдръпна пръста си от екрана.
Телефонът продължаваше да предава разговора.
— Най-важното е да не разбере нищо предварително — каза Сергей.
Олга почувства как всичко в нея изстива.
За какво говореха?
— Няма да разбере нищо — уверено отговори свекървата.
— Тя е прекалено доверчива.
Чу се смях.
Тих.
Неприятен.
Така се смеят хора, които са сигурни, че никой не ги чува.
— След неделя вече ще бъде прекалено късно да се промени каквото и да било — продължи Валентина Павловна.
— Документите готови ли са?
— Почти.
Нотариусът каза, че ще липсва само подписът.
Олга усети как дланите ѝ изстиват.
Какви документи?
Какъв подпис?
— Ами ако започне да чете?
— Не ме разсмивай.
Познаваш жена си.
Ще ѝ кажеш: „Това е за банката“.
И тя ще подпише.
Пръстите на Олга започнаха да треперят.
Тя бавно включи записа на разговора.
Телефонът лежеше върху масата и записваше всяка дума.
— Само внимавай да не вземе със себе си онази своя приятелка адвокатка — добави свекървата.
— Няма да я вземе.
Вече измислих повод.
В стаята настъпи пълна тишина.
Олга седеше и не вярваше на ушите си.
Мъжът, на когото беше вярвала дванадесет години, спокойно обсъждаше как да скрие от нея съдържанието на документите.
В неделя Сергей беше необичайно грижовен.
— Оля, приготвяй се.
Мама вече е сложила масата.
— Добре.
Тя се усмихна.
Също толкова спокойно, както винаги.
С нищо не показа, че знае много повече, отколкото съпругът ѝ предполага.
Преди да излезе, отвори чекмеджето на бюрото.
Извади флашка.
Запази на нея аудиозаписа.
Изпрати копие на приятелката си Ирина, която работеше като адвокатка.
След минута дойде отговорът:
„Не подписвай нищо.
Каквото и да ти казват.“
Домът на свекървата ги посрещна с миризмата на прясно изпечени сладкиши.
Роднините вече седяха на масата.
Всички бяха необичайно оживени.
Сякаш очакваха някакво събитие.
След обяда Валентина Павловна се усмихна театрално.
— Оленка…
— Да?
— Има само една малка формалност.
Тя извади папка.
— Просто подпиши.
— Какво точно?
— Нищо особено…
За банката е.
Олга спокойно отвори документите.
Сергей се усмихна нервно.
— Не го чети.
Всичко вътре е стандартно.
Тя бавно прелисти първата страница.
После втората.
После третата.
И почувства как сърцето ѝ започва да бие по-бързо.
Това изобщо не беше обикновен банков документ.
Това беше съгласие от съпругата общият им апартамент да бъде ипотекиран, за да се получи голям кредит за фирмата на брата на Сергей.
Същият брат, който през последните пет години три пъти беше закривал губещ бизнес.
— Защо мълчиш? — попита съпругът ѝ.
Олга вдигна очи.
— Защото чета.
Свекървата видимо се изнерви.
— Какво толкова има за четене?
Олга спокойно затвори папката.
— Например тази точка.
Тази, в която пише, че ако кредитът не бъде изплатен, принудителното събиране може да бъде насочено към нашето имущество.
В стаята настъпи тишина.
Сергей се опита да се усмихне.
— Но това е само формалност.
— Наистина ли?
— Разбира се.
— Тогава защо преди два дни каза на майка си: „Най-важното е да не разбере нищо предварително“?
Лицето на Сергей мигновено пребледня.
Свекървата изпусна лъжицата.
Тя разбра.
Телефонният разговор.
Неприключилият разговор.
Олга бавно извади телефона си.
Натисна бутона за възпроизвеждане.
В стаята прозвуча познат глас:
— „Тя е прекалено доверчива…“
После се чу втори глас.
— „Ще ѝ кажеш: „Това е за банката“.
И тя ще подпише…“
Никой не каза нито дума.
Дори роднините, които само преди минута бяха убедени, че става дума за незначителна формалност, сега гледаха Сергей с недоумение.
Олга спря записа.
— Благодаря ви, Валентина Павловна.
— За какво? — едва чуто попита свекървата.
— За това, че забравихте да затворите телефона.
Ако не беше тази случайност, днес можех да загубя не само апартамента, но и доверието в самата себе си.
Тя стана от масата.
— А сега мисля, че със Сергей имаме за какво да поговорим.
Но вече без свидетели.
Сергей разбра, че един случайно неприключен разговор е разрушил грижливо подготвения план.
А пред него стоеше разговор, който щеше да промени живота на цялото семейство.
