Когато Лена се върна от почивката, откри, че ключът не пасва на ключалката.
Свекървата беше решила всичко вместо тях.
Но един документ, забравен в апартамента, напълно промени ситуацията.
Ключът не се завърташе.
Лена опита отново, натисна го по-навътре, завъртя наляво, после надясно.
Металът изскърца в метал и нищо.
Ключалката не поддаде.
— Дай аз да опитам — Глеб я отмести леко с рамо, взе връзката с ключове и пъхна ключа.
Той влезе само до половината и заседна напълно.
Във входа миришеше на прясна боя.
Някой беше боядисал парапета на техния етаж, докато бяха в Анапа.
Две седмици.
Четиринайсет дни, през които, както щяха да разберат по-късно, се беше променило много повече от цвета на парапета.
— Може би е заяла? — Глеб клекна и започна да оглежда ключалката.
Лена се облегна на стената и погледна куфарите.
Два големи и един малък, с лепенките на Даша.
Дъщеря им седеше на стъпалата един етаж по-надолу и човъркаше лепенка с еднорог върху калъфа на таблета.
— Това не е нашата ключалка — каза Глеб.
Той се изправи.
Лицето му придоби същото изражение, което имаше, когато четеше сметките за комунални услуги: стегната челюст и побеляла ивица над горната устна.
— Как така?
— Ключалката е друга.
Виж, дори пластината е нова.
Блести.
Лена се наведе.
Пластината наистина блестеше.
Нов хром върху стара дървена врата, тапицирана с кафява изкуствена кожа.
Тяхната тапицерия, тяхната врата.
Но ключалката беше чужда.
Лена успя да се свърже със свекървата едва от третия опит.
Първите два пъти пръстите ѝ пропускаха бутона за обаждане, защото ръцете ѝ бяха мокри от пот.
Беше толкова горещо, че тениската ѝ залепваше за гърба.
— Зинаида Павловна, здравейте.
Върнахме се.
— О, вече?
И как си починахте?
Гласът ѝ беше спокоен.
Дори доволен.
Сякаш нищо не се беше случило.
— Не можем да влезем вкъщи.
Ключалката е друга.
Пауза.
Кратка, но Лена я чу.
Чу я и я запомни.
— А, да.
Исках да ви кажа.
Смених ключалките.
— Какво?
— Смених ключалките.
Старите вече съвсем се бяха разхлабили, извиках ключар и той оправи всичко за два часа.
Хубави ключалки, израелски.
Не като вашите.
Лена погледна Глеб.
Той стоеше облегнат на касата на вратата и слушаше.
Тя не беше включила високоговорителя, но в тишината на входа всяка дума на Зинаида Павловна се чуваше ясно.
— Зинаида Павловна, това е нашият апартамент.
— Ваш, ваш.
Кой спори?
Аз го направих за вас.
Ще ви донеса ключовете утре сутрин.
— Утре?
— А какво искаш да направя сега?
В Коломна съм, при Раиса.
Пътят ми е час и половина.
Вече е късно.
Беше седем вечерта.
Юли, светло като посред бял ден.
Но за Зинаида Павловна очевидно вече беше късно.
— Нямаме къде да спим — каза Лена.
И почувства как думите засядат някъде в гърлото ѝ, сякаш трябва да ги избута насила.
— Ох, не преувеличавай.
Отидете при Глеб на работа и преспете там.
Или в хотел.
Една нощ, голяма работа.
Глеб взе телефона от ръката ѝ.
Пръстите му бяха студени въпреки жегата.
— Мамо, ти си сменила ключалките на нашия апартамент без наше разрешение.
— Глебушка, аз просто исках да е по-добре.
Ключарят беше свободен и си казах: защо да чакаме?
— Ти си решила.
— Ами да.
И какво толкова?
— Донеси ключовете днес.
— Глеб, казвам ти, вече е късно…
— Мамо.
Днес.
Той затвори и върна телефона на Лена.
Екранът беше горещ.
Даша беше заспала на стъпалата.
Шестгодишна, с почернели от слънцето колене и ожулване от камъните на плажа, с глава върху куфара.
Лена сложи блузата си под бузата ѝ и седна до нея.
Глеб крачеше напред-назад по площадката.
Три крачки до стената, обръщане, три крачки обратно.
Подметките на маратонките му шумоляха по прясно боядисания бетон.
— Няма да дойде — каза Лена.
— Ще дойде.
— Няма.
Познаваш майка си.
Той спря.
Погледна през прозореца на стълбището.
Долу се виждаха дворът, люлките и старата бреза, която всяка година се канеха да отсекат.
Той знаеше тази гледка наизуст: беше израснал тук, в този апартамент.
А сега стоеше пред вратата и не можеше да влезе.
— Тя не просто е сменила ключалките — Лена говореше тихо, защото Даша спеше и защото тихите думи звучаха по-точно.
— Тя показа, че може.
Че апартаментът не е наш.
Че решава тя.
Глеб не отговори.
Седна на най-горното стъпало, извади телефона и започна да търси нещо.
Лена виждаше отражението на екрана в очилата му: бял фон, дребен текст.
Търсеше ключарски услуги.
Ключарят пристигна след четирийсет минути.
Нисък мъж на около петдесет, със син гащеризон, миришещ на машинно масло и ментова дъвка.
Ръцете му бяха големи, с черно, впило се в кожата толкова дълбоко, че никакъв сапун не можеше да го измие.
— Ще разбиваме ли? — попита той, оглеждайки ключалката.
— Да — каза Глеб.
— Имате ли документи за апартамента?
Лена отвори уста и отново я затвори.
Документите бяха в апартамента.
В шкафа, в папка с надпис „Важно“, която Глеб беше подготвил, когато се нанесоха.
— Вътре са — каза Глеб.
— Тогава не мога.
Без документи нямам право.
Знае ли човек, може да не сте собствениците.
— Ние сме собствениците.
— Вярвам ви.
Но ми трябва документ.
Или районният полицай да потвърди.
Глеб отново се обади на майка си.
Тя не вдигна.
Позвъни пак.
Сигналите бяха дълги и равни, като двигател на празен ход.
На четвъртия път тя отговори.
— Глебушка, аз вече съм си легнала.
— Мамо, трябват ни документите за апартамента.
Ключарят няма да отвори без тях.
— Какви документи?
— Документът за собственост.
Или извлечение.
Каквото и да е.
— Но всичко ви е вътре.
— Не можем да влезем.
Ти си сменила ключалките.
Тишина.
После въздишка.
Онази въздишка, която Зинаида Павловна използваше като оръжие: дълга, надигаща се, сякаш целият свят се беше стоварил върху раменете ѝ.
— И какво да правя аз сега?
— Да донесеш ключовете.
— Вече съм се съблякла.
— Мамо.
— Добре, добре.
Тръгвам.
Тя затвори.
Глеб се обърна към ключаря.
— Ще изчакате ли?
— Час и половина?
Не, приятелю.
Обадете се, когато имате достъп.
Или когато намерите документ.
Ключарят прибра инструментите си и си тръгна, оставяйки след себе си миризмата на машинно масло и визитна картичка на перваза.
Лена седеше на стъпалата и мислеше.
Не за ключалките.
За това как преди три години Зинаида Павловна за пръв път дойде у тях на „проверка“.
Така го наричаше.
Да провери как живеят.
Отключи със свой ключ, който не би трябвало да има, но някога Глеб ѝ беше дал дубликат „за всеки случай“.
Дойде в десет сутринта, когато Лена още спеше след нощна смяна.
Стоеше в коридора и мълчаливо оглеждаше обувките.
— Събуваш ли се върху изтривалката? — попита тогава.
— Да — отговори Лена, увивайки се в халата и опитвайки се да се събуди.
— Изтривалката е мръсна.
Трябва да се смени.
Това беше началото.
После дойдоха посещенията без предупреждение, преместените тенджери, забележките, че Даша трябва да яде повече каша, а не „тези ваши зърнени закуски“.
Имаше и история със завесите, които Зинаида Павловна свали и изпра, докато Лена и Глеб бяха на работа.
Завесите се свиха с два размера.
Зинаида Павловна каза: „И без това бяха стари“.
А сега ключалките.
Лена извади телефона и отвори галерията.
Прелисти снимките от почивката.
Даша на плажа, Глеб с шишчета, залез, още един залез, медузи в кофичка.
Спря на снимка, която беше направила два дни преди заминаването.
Беше снимала рафта с документите заради застраховката: страхуваше се апартаментът да не бъде наводнен или да се случи нещо друго.
И на тази снимка, сред папките и пликовете, се виждаше синя корица.
Извлечение от имотния регистър.
Лена увеличи снимката.
Качеството беше добро, текстът се четеше.
Адрес, кадастрален номер, имената на собствениците: Куликов Глеб Андреевич, Куликова Елена Сергеевна.
Съсобственост, по една втора.
Прочете го още веднъж.
По една втора.
Глеб и тя.
Никаква Зинаида Павловна.
— Глеб, виж.
Той се приближи и се наведе над екрана.
Очилата му се смъкнаха към върха на носа.
Лена наблюдаваше как чете ред по ред, как очите му се движат по текста, как присвива очи заради дребния шрифт.
— Това е извлечението.
— Знам.
Снимах го преди почивката.
За всеки случай.
— Тук са нашите имена.
— И няма името на майка ти.
Той я погледна над очилата.
Във входа бучаха тръбите: някой един етаж по-нагоре беше пуснал водата.
Даша се обърна насън и измърмори нещо за миди.
— Обади се на ключаря — каза Лена.
— Дали снимка ще свърши работа?
— Каза, че му трябва документ.
Това е документ.
Нашите имена, нашият адрес, печатът на регистъра.
Глеб взе визитката от перваза и се обади.
Ключарят се върна след двайсет минути.
Явно не беше успял да стигне далеч.
Погледна снимката на телефона, увеличи я и прочете.
— Куликова Елена Сергеевна?
— Аз съм.
— Паспорт?
Лена извади паспорта от чантата.
Ключарят сравни данните и кимна.
— Добре.
Отварям.
Работи около петнайсет минути.
Лена стоеше до него и гледаше как сваля пластината, човърка по механизма и вади патрона.
Чисто нова, блестяща, „израелска“ ключалка.
Тя поддаде със сухо щракване и вратата се отвори.
В апартамента миришеше чуждо.
Не лошо, не мръсно, просто чуждо.
На почистващ препарат с аромат на лавандула, какъвто Лена никога не купуваше.
И на още нещо сладникаво, като парфюм.
Но не нейният парфюм.
— Чистила е тук — каза Лена, гледайки кухнята.
Кухнята блестеше.
Печката беше изтъркана до блясък, мивката лъщеше, кърпите бяха сменени.
Вместо техните зелени вафлени кърпи висяха бели с бродирани петли.
Зинаида Павловна обожаваше петли.
В къщата ѝ в Коломна имаше петли навсякъде: по завесите, ръкохватките, магнитите.
— Виж — Глеб стоеше в коридора и сочеше стената.
Снимка.
Тяхната сватбена снимка, която висеше над шкафа, беше преместена надясно.
А до нея се беше появила друга: млада Зинаида Павловна с вече покойния си съпруг, точно в този апартамент.
Осемдесетте години, килим на стената, секция с кристал.
Лена се приближи.
Рамката беше нова, златиста.
Пиронът — пресен.
— Окачила е своя снимка в нашия апартамент.
— До нашата сватбена.
Двамата стояха в коридора и гледаха двете снимки една до друга.
Младата Зинаида в своя апартамент.
Глеб и Лена в деня на сватбата.
Сякаш някой маркираше територия.
Сложиха Даша да спи в стаята ѝ.
Тя не се събуди, когато Глеб я носеше на ръце.
Само се прозя и допря бузата си до рамото му.
Тенът на носа ѝ вече започваше да се лющи.
Лена затвори вратата на детската стая и отиде в кухнята.
Глеб седеше на масата, а пред него имаше чаша с вода.
Не чай, не кафе.
Само вода.
— Трябва да поговорим — каза тя.
— Знам.
— Не с мен.
С нея.
— Знам.
Той въртеше чашата.
Бяла, с петел.
Лена отвори шкафчето и извади своята, онази с отчупената дръжка.
Зинаида Павловна не я беше изхвърлила, но я беше бутнала в най-задния ъгъл, зад купчината чинийки.
— Тя смята, че това е нейният апартамент — Лена седна срещу него.
— Това беше апартаментът на баща ми.
След смъртта му го прехвърлихме на наше име.
Всичко е законно.
— По закон да.
В нейната логика — не.
В нейната логика това е нейният апартамент.
Живяла е тук трийсет години, Глеб.
Тук те е отгледала.
Тя е сложила този линолеум.
Тя е избрала този полилей.
Глеб вдигна очи.
— Оправдаваш я?
— Не.
Опитвам се да разбера с какво си имаме работа.
Това не беше случайност.
Тя не просто „искаше да помогне“.
Смени ключалките.
Смени кърпите.
Окачи снимката си.
И не ни даде ключове.
Той отпи вода.
Адамовата му ябълка се повдигна.
— Какво предлагаш?
— Като начало: да ѝ вземем дубликата.
Който, между другото, изобщо не би трябвало да има.
Взехме ѝ го преди година и половина след историята със завесите.
— Направила си е друг.
— Точно така.
В кухнята тиктакаше часовникът.
Зинаида Павловна го беше донесла предишната година, като каза, че кухня без часовник не може.
Кръгъл, с цветенца, като в съветска столова.
Лена мразеше този часовник, но Глеб я беше помолил да не го маха, за да не се обиди майка му.
Часовникът показваше единайсет.
— Така и не дойде — каза Лена.
— Ние вече сме вътре.
— Но каза, че тръгва.
Глеб погледна телефона.
Никакви обаждания, никакви съобщения.
— Може пак да е легнала.
Лена не отговори.
Гледаше часовника с цветенцата и си мислеше, че в този апартамент има повече от Зинаида Павловна, отколкото от тях самите.
Кърпи с петли.
Часовник с цветенца.
Завеси, които някога беше изпрала и свила.
Снимка на стената.
Дубликат на ключ.
А сега и ключалката.
И всеки предмет, всеки жест казваха едно и също: тук решавам аз.
На сутринта Зинаида Павловна се обади.
Без петнайсет осем.
Лена още спеше, но телефонът беше на нощното шкафче и вибрираше толкова силно, че чашата с вода до него потрепери.
— Ало?
— Леночка, добро утро.
Идвам с ключовете.
След час съм там.
Лена седна в леглото.
Зад стената Даша вече шумолеше с нещо, вероятно играеше на таблета.
— Зинаида Павловна, ние вече сме вкъщи.
— Как така вкъщи?
— Извикахме ключар.
Той отвори ключалката.
— Отвори я?
Новата ключалка?
Израелската?
В гласа ѝ имаше повече възмущение заради ключалката, отколкото срам от това, което беше направила.
Лена го отбеляза.
Притисна телефона към ухото си и затвори очи.
— Зинаида Павловна, елате.
Трябва да поговорим.
— За какво?
— За всичко.
Глеб се събуди от гласа ѝ.
Лежеше по гръб и гледаше тавана.
Таванът беше бял, чист.
Зинаида Павловна беше боядисала и него.
— Идва ли? — попита той.
— Идва.
— Добре.
Стана и отиде в банята.
Лена чу как потече вода.
После тишина.
После пак вода.
Стоеше там и просто държеше ръцете си под чешмата, тя го знаеше.
Винаги правеше така, когато трябваше да си събере мислите.
Зинаида Павловна пристигна в десет.
Позвъни на вратата, макар че очевидно имаше ключове от новата ключалка.
Може би искаше да покаже, че уважава границите.
Или просто не беше сигурна дали ключовете ѝ още работят след намесата на ключаря.
Стоеше на прага: ниска жена на шейсет и три години, слаба, с късо подстригана коса, боядисана в медно.
Обеци халки, бежова блуза, прибрана в панталона.
На краката — балеринки с панделки.
В ръцете — торба.
— Донесох пирожки — каза тя и подаде торбата.
— Със зеле.
Лена взе торбата.
Пирожките бяха топли и миришеха на масло и тесто, и за миг този аромат я извади от мислите ѝ.
Така миришеше кухнята на баба ѝ на село, където беше безопасно, където никой не сменяше ключалки и не окачваше свои снимки.
— Заповядайте — каза Лена.
Зинаида Павловна влезе, събу балеринките си и внимателно ги постави до стената.
Отиде в кухнята.
Спря.
Погледна масата, кърпите с петли, часовника с цветенца.
Всичко беше на мястото си.
Едва забележимо се отпусна.
Глеб стоеше до прозореца.
Не се обърна.
— Седни, мамо.
Тя седна.
Постави ръцете си върху масата, едната върху другата.
Халката на дясната ръка, въпреки че съпругът ѝ беше починал преди девет години.
Тънки пръсти с изпъкнали вени.
— Е, кажете защо ме извикахте — каза тя с тона, с който човек казва „какво пак не е наред?“.
Глеб се обърна от прозореца.
— Мамо, ти смени ключалките на нашия апартамент.
— Вече обясних.
Старите бяха разхлабени.
— Не бяха.
Смених ги миналата година.
— Значи си ги сменил лошо.
— Мамо.
— Какво „мамо“?
Аз се старая за вас.
Докато вие се печете на морето, аз тук гледам апартамента, поливам ви цветята, грижа се…
— Ние не сме ви молили да гледате апартамента — каза Лена.
Зинаида Павловна премести поглед към нея.
Бърз, остър като убождане.
— Не говоря с теб.
— Зинаида Павловна, апартаментът е наш.
Мой и на Глеб.
Затова този разговор е общ.
Тишина.
Часовникът тиктакаше.
От стаята Даша се смееше на нещо на таблета, звукът се чуваше приглушено през затворената врата.
— Вие какво, ще ме съдите ли? — гласът на Зинаида Павловна стана по-тънък и по-висок.
— Живяла съм в този апартамент трийсет години.
Тук донесох малкия Ваня на ръце.
Тук правех ремонт, докато Андрей беше на смяна извън града.
Аз…
— Зинаида Павловна — Лена извади телефона, отвори снимката на извлечението и го сложи на масата с екрана нагоре.
— Ето извлечението от имотния регистър.
Собственици: Глеб Андреевич Куликов и Елена Сергеевна Куликова.
Съсобственост.
Зинаида Павловна погледна екрана.
Не се наведе, не взе телефона.
Просто го погледна отгоре.
— И какво?
— Това, че да сменяш ключалките в чужд апартамент без разрешение на собствениците е незаконно.
Да влизаш без разрешение също.
Да изнасяш вещи, да променяш обстановката, да окачваш неща по стените.
— Чужд?
Ти на мен ми казваш „чужд“?
На мен?
Устните ѝ затрепериха.
Не от обида.
От гняв.
Лена видя как кокалчетата на сплетените ѝ върху масата пръсти побеляха.
— Мамо — Глеб седна на масата между тях.
— Никой не казва, че си чужда.
Но апартаментът има собственици.
Това сме ние.
— А аз каква съм?
Прислужница?
Съседка?
— Ти си ми майка.
Но това е нашият апартамент.
Разговорът продължи два часа.
После Лена не можеше да го възстанови целия, само отделни фрагменти, като кадри от филм, който гледаш със затворени очи.
Зинаида Павловна плака.
Казваше, че е дала целия си живот на семейството, а сега я гонят.
Никой не я гонеше.
Глеб повтори това четири пъти, после спря.
Лена отново показа снимката на извлечението, когато Зинаида Павловна заяви, че „Андрей никога не би позволил така да се отнасят с майка“.
Андрей, покойният свекър, който беше оставил апартамента на сина си с завещание.
Който приживе сам беше молил Зинаида „да не се меси в живота на децата“.
Лена знаеше това от Глеб.
Глеб го знаеше от баща си.
— Мамо, татко остави апартамента на мен.
Не на теб.
Така реши.
И ти го знаеш.
Зинаида Павловна замълча.
За пръв път от два часа.
Седеше на масата и гледаше ръцете си.
Халката.
Тънките пръсти с изпъкнали вени.
Часовникът с цветенцата тиктакаше.
Пирожките изстинаха.
— Просто не исках да стана ненужна — каза тя.
Толкова тихо, че Лена почти не я чу.
Но я чу.
Глеб излезе да изпрати майка си до колата.
Лена остана в кухнята.
Прибра пирожките в хладилника и изплакна чашите.
Три чаши: нейната с отчупената дръжка, синята на Глеб и бялата с петела, от която беше пила Зинаида Павловна.
После свали от стената снимката на свекървата.
Внимателно, за да не повреди тапета.
Пиронът остана.
Малка дупчица в стената, която лесно можеше да се замаже.
Постави снимката на рафта в антрето.
Не я скри, не я изхвърли.
Просто я сложи там.
Върна се в кухнята.
Погледна часовника с цветенцата.
Свали го.
Уви го в кърпа с петли.
Постави го до снимката.
Глеб се върна след двайсет минути.
Стоеше в антрето и гледаше рафта.
— Свали часовника?
— И снимката.
— Ще се разстрои.
— Глеб.
Той я погледна.
Тя стоеше на прага на кухнята, с домашни шорти и старата му тениска, с ръце мокри от миенето на съдове.
— Не искам да живея в нейния апартамент — каза Лена.
— Искам да живея в нашия.
— Това е нашият апартамент.
— Докато тук са нейният часовник, нейните кърпи, нейната снимка и нейната ключалка, това не е нашият апартамент.
Това е нейна територия, на която ние живеем с нейно разрешение.
Той мълчеше.
— Ще сменя ключалката — каза най-накрая.
— Днес.
— И не ѝ давай дубликат.
— Няма.
— И поговори с нея.
Не по телефона.
Нормално.
За границите.
За това, че е майка, а не собственичка.
За това, че може да обича и без да контролира.
Той кимна.
Свали очилата си и ги избърса в края на тениската.
Без очилата лицето му изглеждаше различно: по-младо, по-объркано.
Като на момче, което е израснало в този апартамент и още не може да реши на кого всъщност принадлежи.
Ключалката смениха още същия ден.
Нова, обикновена, без никакъв Израел.
Два ключа: един за Глеб, един за Лена.
Трети нямаше.
Даша се събуди около обяд и попита защо баба ѝ е дошла без подаръци.
Обикновено носеше бонбони или книжки за оцветяване.
Този път само пирожки.
— Баба бързаше — каза Лена.
— А пирожките с какво са?
— Със зеле.
— Фу.
Аз искам с ябълка.
Лена се усмихна.
За пръв път от едно денонощие.
Мускулите на лицето ѝ сякаш бяха забравили как се прави и усмивката излезе крива, но истинска.
Вечерта Глеб се обади на майка си.
От кухнята Лена чуваше откъси от разговора.
Гласът му беше спокоен и тих.
Не ядосан.
Но твърд.
— …не, мамо, дубликат не е нужен.
Ако се случи нещо, съседката има нашия номер… не, това не означава, че не те обичаме… мамо, чуй ме… чуй ме…
Говори четирийсет минути.
През това време Лена разопаковаше куфарите.
Вадеше дрехи, попили мириса на слънце и море, и ги слагаше в пералнята.
На дъното на куфара намери мида, която Даша тайно беше пъхнала вътре.
Малка, розовееща, с пясък отвътре.
Постави я на перваза.
Глеб излезе от стаята.
Седна на дивана и отпусна глава назад.
— Как мина? — попита Лена.
— Плака.
— А после?
— После каза, че съм неблагодарен.
После замълча.
После каза „добре“.
Това нейното „добре“, знаеш, когато не е съгласна, но вече е уморена да спори.
— Знам.
— Тя няма да се промени, Лена.
— Знам.
Но границите не са за нея.
Те са за нас.
Той я погледна.
Тя стоеше с мидата в ръка и гледаше към него.
Навън се смрачаваше.
Дълга, топла юлска вечер, с мирис на нагорещен асфалт, който се издигаше от улицата.
— Благодаря — каза той.
— За какво?
— За снимката.
— Коя?
— На извлечението.
Ако не го беше снимала, щяхме да спим на стълбите.
Лена сви рамене.
— Параноята понякога е полезна.
— Това не е параноя.
Това си ти.
Снимката на Зинаида Павловна остана на рафта в антрето една седмица.
После Лена я прибра в чекмеджето на скрина.
Не в боклука, не в килера.
В чекмеджето, където държаха резервни батерии, стари картички и ключа от пощенската кутия.
Кърпите с петлите тя изпра и сложи в торба.
Когато Зинаида Павловна дойде следващия път, щеше да ѝ ги върне.
На стената остана дупчицата от пирона.
Малка, почти незабележима.
Лена я виждаше всеки път, когато минаваше покрай нея.
Можеше да я замаже.
Можеше да окачи нещо тяхно.
Засега просто минаваше покрай нея.
Зинаида Павловна се обади три дни по-късно.
Гласът ѝ беше обикновен, ежедневен, сякаш нищо не се беше случило.
— Дашенка иска ли да ходи на кънки?
Четох, че в търговския център са отворили пързалка.
— Юли е, Зинаида Павловна.
— И какво от това?
Пързалката е закрита.
Лена помълча.
Навън Даша караше колело в двора, а звънчето на велосипеда ѝ стигаше чак до петия етаж: тънко, весело.
— Хайде в събота — каза Лена.
— Събота е чудесно.
Ще мина да ви взема.
— Не.
Ще се срещнем там.
— Там?
— Пред търговския център.
При входа.
Пауза.
Лена чуваше как Зинаида Павловна диша в слушалката.
Може би броеше до десет.
Или до двайсет.
— Добре — каза накрая.
— При входа.
Лена остави телефона на масата.
Погледна стената, където някога беше висяла снимката на Зинаида Павловна.
Дупчицата от пирона.
После погледна тяхната сватбена снимка.
Глеб с костюм, тя с рокля, и двамата се смеят.
Бяха на по двайсет и шест.
Не мислеха за ключалки, за граници, за кърпи с петли.
Тя взе мидата на Даша от перваза и я завъртя между пръстите си.
Пясъкът се изсипа в дланта ѝ, ситен, морски.
Миришеше на лято.
Мидата намери мястото си на рафта в антрето.
Там, където преди лежеше снимката на свекървата.
Малка, розовееща, с пясък вътре.
Тяхна.
