Торбичката изшумоля.
Свекърва ми я сложи в средата на масата и започна да вади кутийки — една след друга, подредени в права редица като патрони.
— Катерина, премести салатата — каза тя, без да поглежда към мен.
Преместих я.
Беше осми март, нейният апартамент на улица „Тимирязев“, а разтегнатата маса стигаше от стената чак до витрината.
Роднините от страната на Игор се събираха у Римма Захаровна всяка година, а аз всяка година идвах преди всички, за да чистя, режа и подреждам масата.
В онзи ден цялата маса беше мое дело.
Желирано месо, приготвено още от предната вечер, две салати, пиле във фурната и торта „Наполеон“, която сглобявах до полунощ, защото блатовете трябваше да изстинат, а после тортата трябваше и да престои.
През това време свекърва ми гледаше сериал в стаята и от време на време ми подвикваше през коридора да не слагам много черен пипер, защото „Люся има чувствителен стомах“.
— Момичета, имам подаръчета за всички — обяви тя, когато всички вече бяха седнали, и вдигна първата кутийка с два пръста.
— Парфюм. Хубав, не някакъв от сергията.
Първа получи Жанна — дъщерите винаги са първи.
После леля Валя, която беше пристигнала от Рязан с нощния влак.
След това съседката Люся, която канеха всяка година, защото „Люся е сама, къде да ходи“.
После свекървата на Жанна, която в този дом беше по-своя от мен.
Кутийките обикаляха масата.
Аз седях в края, точно до ъгъла, където беше кракът на масата, и ги броях, просто за да занимавам ръцете си с нещо.
Кутийките бяха десет.
Жените на масата — единадесет.
Последната се озова до чинията на Люся.
Свекърва ми сгъна торбичката и я прибра под стола, внимателно, както се прибира нещо, което вече няма да потрябва.
— Мамо, а за Катя? — попита Игор.
Настъпи тишина.
Толкова тиха, че се чуваше как в кухнята капе кранът, същият, който последния път бях помолила Игор да поправи.
Римма Захаровна избърса ръцете си в салфетката и ме погледна.
За първи път през цялата вечер.
— Катя засега още не е жена — каза тя спокойно, сякаш говореше за времето навън.
— Детето прави жената жена.
— А засега тя е още момиче.
— А за момичетата е рано за парфюм.
Някой се изкикоти.
Жанна започна много внимателно да разглежда флакончето си.
— Римма Захаровна, какви ги говорите… — започна леля Валя.
— Какво?
— Аз казвам нещата такива, каквито са, цял живот съм такава.
— Не го казвам от злоба.
Свекърва ми разпери ръце и огледа масата, търсейки подкрепа.
И я намери: свекървата на Жанна съчувствено кимна.
— Пета година е омъжена.
— Пет години, момичета.
— На нейните години ние вече подготвяхме децата за училище, а не обикаляхме по кафенета.
Държах вилицата и гледах към витрината.
Зад стъклото имаше снимки: Жанна с Тимоша на ръце, Жанна в родилното, Жанна с количката пред входа.
Игор беше на една от снимките — малък, с къси панталонки и с обръч.
Мен в тази витрина никога ме нямаше и още през втората година бях спряла да го забелязвам.
— Не се обиждай — добави тя по-меко.
— Като родиш, всичко ще има.
— И парфюм ще има, и всичко.
— Мамо — каза Игор.
— Какво „мамо“?
— Истината казвам.
Тя вдигна чашката.
— Хайде, за истинските жени.
— За майките.
— Която не е спала по цели нощи, ще ме разбере.
Всички пиха.
И аз пих, защото да държа пълна чашка при такъв тост щеше да бъде отделно представление, а на мен не ми се правеше представление.
После продължиха да ядат.
Хвалеха желираното месо.
Хвалеха пилето.
Люся два пъти ме попита за рецептата на желираното месо и два пъти ѝ обясних, като чувах собствения си глас сякаш отнякъде отстрани, от друга стая.
Под масата леля Валя ме докосна по коляното.
Това беше всичко, на което роднините бяха способни.
После свекърва ми дръпна към себе си формата с „Наполеон“ и каза:
— Хайде, режи си тортата, Катюша.
Своята торта.
Станах, взех формата с двете си ръце и я занесох в кухнята.
Отворих хладилника, сложих я на горния рафт и затворих вратата.
Върнах се и застанах на прага.
— Десертът е за жените — казах.
— А аз тук съм момиче.
— Момичетата не сервират торта.
Всички на масата се обърнаха към мен едновременно.
Жанна отвори уста и забрави да я затвори.
Леля Валя сведе очи към покривката.
— Какво ти става? — Римма Захаровна се разсмя и удари с длан по масата толкова силно, че вилиците иззвънтяха.
— Видяхте ли?
— Обиди се заради едно флаконче.
— Заради флаконче за триста рубли!
— За триста рубли дори нямаше да стана — отговорих и отидох в антрето за палтото си.
Игор ме настигна вече на стълбите.
В колата дълго не палеше двигателя, духаше си на пръстите, после каза:
— Защо толкова се ядоса?
— Тя не го мисли лошо.
—
Седмица по-късно дойде у нас.
Без предупреждение, в девет сутринта в събота.
— Отвори, стоя на стълбите — каза по домофона.
Живеехме на двадесет минути от нея и тези двадесет минути тя смяташе за своя територия.
Ключове нямаше — единственото нещо, което успях да отстоя за пет години, и то след скандал.
Свекърва ми влезе, събу се, отиде в кухнята и седна така, както сядат стопанките: с гръб към прозореца и лице към вратата.
— Игорек, направи ми чай — каза на сина си.
На мен — нищо.
По пътя вече беше успяла да надникне в банята и да оцени завесата, която бях купила през януари.
— Някаква мушама.
— На Жанка е хубава, платнена.
После отвори хладилника, взе една кофичка със заквасена сметана, повъртя я в ръце и я върна обратно.
— С два дни изтекъл срок.
— С това ли храниш сина ми?
Игор мълчаливо включи чайника.
От чантата си тя извади лист, сгънат на четири, и тънка брошурка с маргаритки на корицата.
— Ето.
— В Ковилкино има една баба.
— Истинска, не някаква шарлатанка.
— От три области ходят при нея.
— Балдъзата на Валя ходи и след година роди близнаци.
— Мамо — каза Игор.
— Какво „мамо“?
— Аз се опитвам да помогна, не седя със скръстени ръце.
Тя разгъна листа и го сложи на масата, заглаждайки го с длан като официален документ.
— Ти, Катя, отиди.
— Трябва две седмици да останеш там, билки да пиеш, поклони да правиш.
— Игорек ще те закара, така или иначе му е по път.
Стоях до печката и мълчах.
— Игорек не е виновен, че му се падна такава — каза тя в чашата си.
— На мъжа му трябва син.
— Мъж без син е половин мъж.
Такава.
Взех от масата брошурката с маргаритките, отидох до кошчето, натиснах педала с крак и я пуснах вътре.
Капакът хлопна.
— Това е моят дом — казах.
— В моя дом за матката ми не се говори.
— Нито с билки, нито без.
— Никога.
Свекърва ми остави чашата върху чинийката така, сякаш поставяше точка.
— Игор.
— Чуваш ли как ми говори?
Чуваше.
Стоеше до хладилника с чайника в ръка и гледаше чорапа си.
— Мамо, стига вече — изтръгна най-накрая той.
— Добре — каза тя, като стана и оправи блузата си.
— Добре.
— Повече няма да стъпя тук.
— Живейте си.
Три седмици не идва.
Игор ходеше при нея сам и се връщаше с буркани и мълчание.
После се обади леля Валя.
— Катюша, само не се ядосвай — каза тя по телефона.
— Дръж се.
— Всички сме на твоя страна.
— На моя страна? В какъв смисъл?
Леля Валя въздъхна така, както се въздиша, когато вече е късно.
— Ами Римма разказа на всички.
— На мен, на Люся, на Наташка.
— Че сте ходили по лекари.
— Че при теб там всичко било празно и лекарите само вдигнали рамене.
— Казва, че Игорек е здрав като бик, а на Катерина не ѝ е дадено, и какво сега да прави той, да се развежда ли?
— Не ѝ се сърди, тя просто страда за сина си.
Седях на пода в коридора, между пералнята и коша с прането, и държах телефона с две ръце, защото с една не можех.
— Лельо Валя.
— Благодаря, че ми казахте.
Наистина бяхме ходили на лекар.
През есента, заедно.
И знаех наизуст какво ни бяха казали — бях препрочела листа четири пъти в колата, докато Игор пушеше до входа и не вдигаше очи.
Проблемът не беше в мен.
Вечерта сложих този лист на масата пред него.
Той дори не се наведе да го погледне.
Значи помнеше какво пишеше.
— Каза ли на майка си? — попитах.
Той мълчеше.
— Игор.
— Каза ли ѝ?
— Казах — отговори.
— През декември.
— В кухнята ѝ, след рождения ден.
— И какво каза тя?
Той потърка лицето си с длани.
И отговори тихо, но аз чух всяка дума и ги чувам и до днес:
— Каза: не се излагай.
— Нека мислят, че е от нея.
— Ти все пак си мъж.
Така беше.
Тя не се беше объркала.
Не беше разбрала погрешно.
Не ѝ беше изтървана някаква дума в изблик на емоция.
Знаеше от декември — три месеца, включително онази маса с кутийките, включително тоста за истинските жени — и въпреки това съзнателно беше избрала кого да направи виновна.
Не от глупост.
От сметка.
Да прикрие сина си зад чужд гръб.
Моя.
Взех телефона, намерих леля Валя в контактите, натиснах бутона за обаждане, включих високоговорителя и оставих телефона в средата на масата, точно между мен и мъжа ми.
Започна да дава свободно.
Игор пребледня.
— Катя.
— Не го прави.
— Моля те.
Един сигнал.
Втори.
Трети.
— Катя, ще ми съсипеш живота.
— Целият Рязан ще научи.
Четвърти.
Затворих.
— Ще мълча — казах.
— Но не защото ти ме молиш.
— И не защото тя се страхува за теб.
— Ще мълча, защото аз не съм като нея.
Той въздъхна и посегна към ръката ми.
Аз я дръпнах.
— Кажи благодаря и върви да спиш — казах.
Месец по-късно, на Великден, той влезе в стаята с телефона до ухото и закриваше микрофона с длан.
— Мама кани всички.
— Все пак сме семейство.
Направи пауза.
— Помоли да направиш онзи „Наполеон“.
—
Онзи „Наполеон“.
Не „нека дойде“.
Не „сгреших“.
Не „извини ме, Катя, казах прекалено много“.
Поръчка.
Като от сладкарница, само че безплатно и с доставка до дома.
Избърсах ръцете си в кърпата и я закачих на кукичката.
— Игор, седни.
Той седна на ръба на дивана, както сяда човек, готов всеки момент да скочи.
— В нейния дом повече никога няма да вляза — казах.
— Никога.
— Нито тази година, нито след десет години, нито на юбилея ѝ, нито на погребението ѝ.
— Катя, какво говориш?
— Не съм свършила.
— И децата ни, ако имаме, също няма да влизат там.
— Тя няма да ги вижда.
— Нито в количка, нито в първи клас, нито на бала.
— Никога.
Той ме гледаше отдолу нагоре и виждах как търси думи и не ги намира.
— Ти ходи — продължих.
— Всяка неделя, ако искаш и през ден.
— Няма да ти кажа и дума и няма да те гледам накриво, когато тръгваш.
— Но тя няма да има ключове, няма да прекрачва прага ни и няма да вижда внуците.
— Това не е молба.
— Това е условие.
— Решаваш вместо дете, което още не съществува — каза той.
— Решавам.
— Нямаш право.
— Ще порасне и ще попита къде е другата баба.
— И какво ще му кажеш?
— Че мама не е получила парфюм?
— Ще разкажа как е било.
— Тя не те е била, Катя.
— Само говори много.
— Не е от злоба, възраст е, такъв характер.
— Искаш да ѝ дадеш доживотна присъда за думи?
— За думи — казах.
— И точно за думите си плаща.
— Освен думите друго оръжие не е имала, а виж какво направи с тях.
— Тя можеше да гледа детето — каза той.
— Нали ще се върнеш на работа.
— Кой ще го гледа, платена бавачка?
— Нека е бавачка.
— Поне бавачката срещу пари умее да мълчи.
— Стана жестока, Катя.
— Станах внимателна.
— Това е различно.
Той стана, взе якето, после го остави обратно на дивана.
След това пак го взе.
— Тя е стара — каза от вратата.
— Ще остане сама.
— Не е сама.
— Има Жанна, Тимоша, Люся, целия Рязан, цяла витрина със снимки.
— Има всички, освен онези, които сама е зачеркнала.
— Поставяш ме по средата.
— Майка ти те постави там.
— През декември.
— В кухнята си.
Вратата се затвори.
Той отиде при нея сам, точно както бях казала.
Постоях малко в тишината.
После отворих хладилника, извадих формата с „Наполеон“ — все пак го бях направила, ръцете сами си знаеха работата, пет години навици не се отменят просто така — седнах на пода, направо върху плочките пред отворения хладилник, и започнах да ям с лъжица направо от формата.
Студен, тежък, сладък до прималяване.
Ядях и слушах бръмченето на мотора на хладилника, без да бързам за никъде.
И за първи път от пет години не трябваше да питам никого за разрешение да ям десерт.
Ася се роди две години по-късно.
—
За това, че Жанна заминава, разбрах от Игор в колата, между другото.
Мъжът ѝ го бяха преместили в Калининград и тя замина след него.
С Тимоша, с кучетата и с новия диван, който бяха купили на кредит.
Целият двор ги изпрати.
Римма Захаровна остана сама в тристайния апартамент на улица „Тимирязев“ — с витрината, със снимките и с телевизора, който включваше веднага след като се събуди.
Обади се на шести март.
Отначало дори не разбрах коя е: беше сменила номера, а гласът ѝ беше станал по-тих.
— Катя.
— Честит празник предварително.
Стоях в детската стая и държах чорапогащник с зайчета.
— Благодаря.
— Изплетох нещо за Асенка.
— Едно гащеризонче.
— Розово, с ушички.
— Попитах Игор за размера, каза сто и четири.
— Не трябва.
— Как така не трябва?
Тя дори не се ядоса.
Учуди се.
Искрено.
— Аз съм ѝ баба.
— Вие не сте ѝ баба.
— Вие сте Римма Захаровна.
— Довиждане.
Затворих и обух чорапогащника на дъщеря си.
Ася попита кой е звънял.
Казах, че някой е сбъркал номера, и това беше първата лъжа, която ѝ казах.
Четири дни по-късно учителката ме задържа в съблекалнята.
— Екатерина Сергеевна, тук една баба питаше за вас.
— Побеляла, със зелено палто.
— Стоеше до оградата, викаше Ася по име и се опитваше да ѝ подаде бонбон през една дупка.
— Аз отидох и я попитах коя е.
— А тя каза: аз съм истинската баба, не ми дават да виждам внучката си.
— Ася вече тичаше към нея, но успях да я спра.
Започнах да закопчавам якето на дъщеря си.
Ципът заяде и аз се зарадвах: поне имах с какво да занимавам ръцете си.
— Благодаря, че ми казахте.
— Ще подам заявление.
— Може би не е нужно? — Учителката погледна към вратата.
— Все пак е баба.
— Плачеше.
— Нужно е.
Вкъщи взех формуляра, в списъка на хората, които имат право да взимат детето, вписах две имена — моето и на Игор — занесох го обратно в детската градина и помолих да ми покажат къде са го прибрали.
После ѝ се обадих.
— Ако още веднъж се приближите до оградата — казах — ще отида в полицията.
— Не ви плаша.
— Наистина ще отида.
— И ще обяснявате на полицая коя сте и защо примамвате чуждо дете с бонбон.
— Чуждо?! — Гласът ѝ пресекна.
— Какви ги говориш!
— Тя е моя кръв!
— Никога дори не сте я виждали.
— Кръвта не е аргумент, а лабораторен резултат.
— Само исках да я видя!
— Само за малко!
— Видях я през мрежата и само качулката и гърба ѝ.
— Иначе я виждам само на снимки, а и тях Игор ми показва на телефона за три секунди и после го прибира!
— Гледайте снимките на Тимоша.
— Имате цяла витрина с тях.
На следващия ден Игор влезе в кухнята с онова готово изражение, което винаги имаше, когато решението вече беше взето преди разговора.
— Нека поне се срещнем на неутрално място — каза той.
— В парка.
— Половин час.
— Ще я види и ще си тръгне.
— Не.
— Катя, само половин час.
— Какво толкова ти пречи?
— Не става дума за това.
— Не мога да го позволя.
Прибрах кубчетата на Ася в кутията.
— След десет минути ще ѝ каже, че мама е лоша.
— Или че момичето още не се брои и трябва братче.
— Тя не умее по друг начин, Игор.
— Преди шест години го доказа пред цялата рода.
— Няма да подложа дъщеря си на това.
— Няма да посмее.
— Вече посмя.
— До оградата.
През нощта тя се обади на Игор.
Той излезе с телефона на стълбището и се върна след четиридесет минути, сив в лицето и с червени очи.
— Плаче — каза.
— Чух.
— Стените тук са като от картон.
— Катя.
— Тя е на шейсет и три.
— Беше на петдесет и седем, когато подреждаше онези кутийки — отговорих.
— Възрастта тогава не ѝ пречеше.
На осми март в осем сутринта звънна домофонът.
—
Слязох долу.
Не я пуснах вътре — аз слязох.
Това са две различни неща и за мен беше важно разликата да се вижда.
Тя стоеше пред входа със същото зелено палто.
Беше отслабнала.
Изглеждаше по-ниска — случва се с възрастта, по-късно видях същото и при собствената си майка.
— Здравей, Катя.
— Здравейте.
Тя бръкна в чантата си и извади кутийка.
Плоска, картонена, със златен релеф по края.
Ъглите бяха ожулени, а отстрани имаше светла избеляла ивица, там, където слънцето с години беше стигало през стъклото на витрината.
Онзи флакон.
Единадесетият.
Онзи, който тогава не получих.
— Не го изхвърлих — каза тя и ми протегна кутийката върху дланта си.
— Пазех го.
— Всички тези години стоеше там.
— Нито веднъж не съм го отваряла.
— Сега вече си майка.
— Сега може.
Гледах дланта ѝ и мълчах.
— Вземи го — каза.
— Тогава не го направих от злоба.
— Такъв ми е характерът.
— Не от злоба — повторих.
— Вие сте го купили.
— Купили сте единадесет броя.
— Преброили сте парите, чакали сте на опашка.
— После сте извадили единия и сте го прибрали обратно в чантата.
— Още преди да дойдат гостите.
— Не сте забравили, не сте се объркали — прибрали сте го нарочно.
Тя примигна.
— Не исках да те обидя, исках да се замислиш.
— Замислих се — казах.
— Шест години.
— И сега сама довършихте това, което липсваше, Римма Захаровна.
— Тогава не можех.
— Сега мога.
— Значи никога не е било заради парфюма.
— Било е заради това, че вие решавате дали съм жена или момиче.
— И днес още решавате.
— Просто сте ми произнесли друга присъда и чакате да се зарадвам.
Тя продължаваше да държи кутийката между нас.
Аз не извадих ръцете си от джобовете.
— Останах сама — каза.
— Жанка замина.
— Взе Тимоша и сега го виждам само на телефона, но той не стои мирен, все тича, и аз виждам само тила му.
— Игор идва, стои един час, носи извара и си тръгва.
— По цял ден няма никого при мен.
— Няма дори на кого да се обадя, Катя.
И в този момент всичко най-после си дойде на мястото, всичко, което шест години беше лежало в мен на отделни парчета.
— Вие ме научихте — казах.
— Детето прави жената жена.
— Вие имате две деца, внук и цяла витрина със снимки.
— По вашата сметка трябва да сте най-пълноценната жена на тази улица.
— А стоите сама пред чужд вход и молите да ви пуснат.
— Значи тогава сте лъгали.
— Не детето прави жената.
— Детето остава или си тръгва според това как сте се отнасяли към него.
Тя стоеше и ме гледаше отдолу нагоре.
Някога аз гледах нея така.
— Игор остана — каза най-накрая и гласът ѝ потрепери.
— Ето.
— Той все пак идва.
— Значи не всичко съм направила грешно.
— Идва.
— Сам.
— Както аз определих.
Поклатих глава.
— Държите се за него като за парапет.
— А той ви носи извара и мълчи по целия път обратно.
— Това не е „остана“, Римма Захаровна.
— Това е „по график“.
Обърнах се и допрях ключа до вратата.
Бравата щракна.
— А поне внучката да видя?! — извика тя зад мен.
— Какво, до смъртта си ли няма да мога?!
Не се обърнах.
—
Минаха два месеца.
Игор ходи при нея в неделя, носи торба с извара и се връща за обяд.
На връщане не пуска музика в колата, а аз не го питам защо.
Кутийката тя си я взе обратно — видях от прозореца как я намести в чантата си, преди да тръгне към спирката.
През септември Ася ще стане на четири.
Вече ме попита защо Тимоша има две баби във видеата, а тя само една, и аз казах, че просто така се е получило.
Тя кимна и хукна да играе.
Следващия път няма да се измъкна толкова лесно.
Прекалих ли или бях права?
Сега Ася е в антрето и пробва ботушите ми.
Обла е и двата на грешния крак и стои, поклащайки се, много сериозна.
Сядам до нея на пода и чакам сама да разбере как да ги оправи.
