Сряда.
Седем вечерта.
Влизам в апартамента.
Мирише на мъж, който е лежал цял ден.
Знаете, има такава миризма — не на пот, не на мръсотия, а точно това: диван, игрова конзола, чипс, кола и крака във вълнени чорапи.
Смес.
От хола се чува: „пиу-пиу“, „just do it“, „fuck“ — Костя ругае на английски, когато го убият в „Call of Duty“.
Пристрасти се към нея преди около пет години и оттогава не може да се откъсне.
Без да си събувам обувките, надниквам в кухнята.
Планина от съдове.
От вчера.
Плюс днешната закуска.
А съдейки по миризмата, и нещо от обяда — Костя явно си е пържил пелмени.
Тиганът стои на котлона, вътре мазнината се е втвърдила и са останали три пелмена.
На масата има дъска за рязане, върху нея — трохи от хляб и нож, изцапан с масло.
Дънките му висят на стола.
Просто висят.
Сутринта ги бях оставила за пране в коша в банята.
Той ги беше извадил, облякъл, съблякъл и окачил на стола.
Защо?
Не знам.
Стоя в коридора.
С пухеното яке.
В ръката ми има торба от „Пятерочка“ — по пътя се отбих и купих мляко, извара, тиквичка и пилешко филе, за да приготвя набързо нещо за вечеря.
Костя, без да откъсва поглед от екрана, казва:
— О, прибра се.
Слушай, какво има за вечеря?
И къде са ми черните чорапи?
Сутринта не ги намерих.
Дори не се обърна.
Стоя.
Мълча.
Вътре в мен нещо щраква.
Знаете, като превключвател.
Сякаш някъде в гърдите ми някой премести малко лостче.
Всичко, което се канех да кажа, като: „Сега ще се преоблека и ще приготвя нещо“, изчезна.
Просто изчезна.
Събувам се.
Мълчаливо.
Отивам в спалнята.
По пътя оставям торбата от „Пятерочка“ направо на пода в коридора.
Нека си стои.
Преобличам се.
Обличам домашния си комплект, но не онзи, с който обикновено приготвям вечеря.
Другия, който си купих преди месец и почти не бях носила — пижамен комплект от две части от „Incanto“, млечнобял, с копринени кантове.
Красив.
Вземам книгата от нощното шкафче — „Малък живот“ на Янагихара.
Започнах я още през януари, но все не успявах да я довърша, защото не ми оставаха свободни вечери.
Отварям „Yandex.Eda“.
Поръчвам си суши ролца.
„Филаделфия“, „Дракон“, мисо супа и чай улун.
За един човек.
Хиляда осемстотин и двадесет рубли.
Плащам с картата на Tinkoff.
Време за доставка: от двадесет и пет до четиридесет минути.
Лягам.
Чета.
След час се звъни на вратата.
Костя вика от хола:
— Катя, куриерът!
Мълча.
— Катя!
Мълча.
С псувни се откъсва от конзолата и отива да отвори.
Чувам как отваря вратата.
Куриерът казва:
— Поръчка за Екатерина.
— Каква поръчка?
— Суши ролца.
— Какви ролца?
— Ето ги.
Подпишете тук.
Не дължите нищо, платено е онлайн.
Вратата се затваря.
Тишина.
Дълга, около петнадесет секунди.
Костя влиза в спалнята с торба от „Yobidoyobi“ в ръце.
Гледа ме.
Аз гледам в книгата.
Нула емоции.
— Катя.
Какво е това?
— Ролца.
— Виждам, че са ролца.
Поръчала си само за себе си?
— Да.
— А за мен?
Вдигам поглед.
— Какво за теб?
— Как така?
Поръчала си само една порция?
— Една.
Стои.
С торбата в ръце.
С такова изражение, сякаш току-що съм му казала, че заминавам да живея в Аржентина.
— Катя, сериозно ли?
— Костя.
Ако си гладен, поръчай си нещо.
Или свари онези пелмени, които са ти изсъхнали в тигана.
— Катя, изобщо не мога да те позная.
— Дай ми поръчката.
Оставя торбата върху леглото.
Излиза мълчаливо.
Чувам как стои в коридора и гледа торбата от „Пятерочка“.
После я взема.
Отнася я в кухнята.
Около пет минути е тихо.
После вратата на хладилника се затръшва.
След това още веднъж.
После се връща в хола и, не можех да повярвам на ушите си, отново включва конзолата.
Хапвам.
Ролцата са нормални.
Не страхотни, но нормални.
Улунът е вкусен.
Лягам.
Довършвам главата.
Заспивам.
На сутринта, както обикновено, будилникът звъни в седем.
Ставам, вземам душ и си правя кафе.
За себе си.
Една чаша.
Изпържвам си яйце.
Едно.
Изяждам го.
Измивам своята чиния.
Своята чаша.
Чинията на Костя от вчерашната закуска още стои в мивката, с остатъци от извара, засъхнали като цимент.
Поглеждам я и не я докосвам.
Излизам.
На работа всичко е както обикновено.
Вечерта се прибирам и планината от съдове е пораснала.
Тиганът на Костя с пелмените още стои на същото място.
Дънките още висят на стола.
Костя е в хола.
Конзолата.
— Здрасти, Катя.
Вчера обиди ли се?
— Не.
— А какво има за вечеря?
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— Костя.
Не знам какво ще вечеряш ти.
Пауза.
— Катя, ти сериозно ли говориш?
— Напълно.
Отивам в спалнята.
Скандалът избухна в четвъртък вечерта.
Не веднага, а към десет.
Цял час трупаше яд.
После нахлу в спалнята.
— Катя.
Ти полудя ли?
— Не.
— Вече цяла седмица ми късаш нервите.
— Един ден.
Не седмица.
— Катя, стига вече.
Може би вчера те попитах по неправилен начин?
Добре, извинявай.
Извинявай!
Доволна ли си?
Затварям книгата.
— Костя.
Седни.
Сяда на ръба на леглото.
Скръства ръце.
Като дете, което ще бъде смъмрено.
— Слушай.
Работя същия брой часове като теб.
От осем и двадесет и пет до пет и половина.
Моята заплата е сто и двадесет хиляди.
Твоята е сто и четиридесет хиляди.
Разликата е двадесет хиляди рубли.
Това е една доставка на домакински уреди или две кутии от твоя протеин.
— И какво?
— Това, че не разбирам защо, когато се прибера от работа, трябва да ти пържа тиквички, да пера чорапите ти, да гладя ризите ти, да ти купувам душ гел и да ти записвам час при зъболекаря, докато ти играеш на конзолата.
— Уморен съм!
— А аз не съм ли уморена?
Мълчи.
— Костя.
Не питам кой е по-уморен.
Нямам намерение да се състезавам с теб.
Просто казвам, че повече няма да бъде така.
— Какво значи „няма да бъде така“?
— Това.
Няма да готвя за двама.
Няма да пера твоите дрехи.
Няма да мия съдовете ти.
Няма да ти купувам разни неща.
— Катя!
— Какво?
— Искаш да се развеждаме ли?
— Не.
— А какво тогава?
— На тридесет и три години си, Костя.
Ти си възрастен мъж.
Аз не съм ти майка.
Това е всичко.
Той става.
Целият е червен.
В този момент наистина изглежда на четиринадесет.
— Значи такава си била, а?
— Такава.
— Осем години беше нормална, а сега…
— Осем години носех всичко на гърба си.
Сега вече не мога.
— Тогава живей сама!
— Не съм сама.
Живея с теб.
— А какво е това тогава?!
— Костя.
Не става дума дали съм сама, или не.
Става дума за честност.
Или петдесет на петдесет, или всеки сам за себе си.
Избирай.
Затръшва вратата.
Отива в хола.
Конзолата.
До два през нощта.
Заспивам под звуците на „пиу-пиу“.
Петък.
Събота.
Неделя.
Живея.
Наистина живея.
Готвя за себе си.
Сутрин изварена запеканка с горски плодове.
Тиквички на пара.
Пилешко филе с булгур.
Не планина от храна за цялото семейство, а порция само за мен.
Малка и красива порция, която не изяждам набързо, а седнала, с чай и книга.
Пера своите дрехи.
Пълня пералнята само наполовина.
Преди винаги беше пълна, защото в нея имаше и мои, и негови дрехи.
Купчината чорапи на Костя лежи в ъгъла на коридора.
Расте.
До неделя вече не е купчина, а цяла планинска верига.
В неделя вечерта влизам в кухнята за вода.
Костя седи с телефона.
Натиска нещо.
Хвърлям бърз поглед през рамото му към екрана.
„На коя програма да пера черни ризи, за да не се свият.“
Отивам в кухнята, наливам си вода и, когато се връщам в спалнята, се разсмивам.
Тихо, за да не ме чуе.
От облекчение.
С някакво топло чувство.
Не злорадо.
Не в смисъл: „Най-сетне си получи заслуженото.“
А по-скоро: „Боже, той наистина е жив човек.
Мисли.
Търси в Google.
Не е глупав.
Просто осем години не му се е налагало да мисли.“
В понеделник изпра.
Сам.
Нещо му се сви.
Чух го как ругае в банята.
Но изпра.
Във вторник си купи от „Ozon“ някакво приспособление за сортиране на чорапи.
Глупаво.
Пластмасов органайзер за четиристотин рубли.
Не помогна, но важен беше самият факт.
В сряда, тоест днес, се прибра от работа и мълчаливо изми всички съдове.
Всички.
Включително тигана с пелмените.
Още не сме разговаряли.
Не истински.
В апартамента цари ледено мълчание.
Заобикаляме се като котки.
Той казва: „Добро утро.“
Аз отговарям: „Добро утро.“
Пита: „Искаш ли нещо от пазара?“
Казвам: „Извара, петпроцентна.“
Носи извара.
Казвам: „Благодаря.“
Той отговаря: „Няма защо.“
Няма да се разведем.
Знам го.
И той го знае.
Заедно сме от двадесет и три годишни.
Вече осем години, а той не е лош човек.
Просто не се е научил.
У дома не са го научили.
Баща му лежеше на дивана, а майка му тичаше наоколо и вършеше всичко.
Когато майка му ни идва на гости, и до днес първо влиза в кухнята и започва да готви.
После ми казва: „Катенка, ще свариш ли борш на Костенка?“
Но Костенка е на тридесет и три години и може сам да си го сготви.
Може.
Просто до онази сряда никога не му се беше налагало.
Днес е сряда.
Мина една седмица от онази сряда.
Лежа в спалнята и чета.
Довърших „Малък живот“.
Плаках половин час.
Ужасна книга.
Костя влиза.
— Катя.
— Мм.
— Слушай.
Ще поръчам пица.
За теб с гъби?
Поглеждам го.
— С гъби.
И с тънко тесто.
— Знам.
Излиза.
Лежа и гледам тавана.
Не се усмихвам.
Но и не се мръщя.
Превключвателят, който щракна миналата сряда, още стои в новото си положение.
Няма да го върна обратно.
Познавам се.
От хола не се чува конзолата.
Чува се YouTube.
Един глас казва: „Как правилно да перете мъжки ризи — седем грешки, които всички допускат.“
Затварям очи.
Нека гледа.
