Павел препречи пътя на Лариса към изхода и повиши глас точно в момента, когато хората на съседната маса започнаха да се обръщат.
— Е, какво, още ли не си намерила мъж, готов да издържа теб и детето ти?
В ръката му се поклащаше чаша пенливо вино.
До него стоеше придружителката му в червена рокля и разглеждаше Лариса без никакъв интерес.
Срещата на бившите съученици продължаваше вече втори час.
На стената показваха стари снимки, а някогашните съученици един след друг разказваха къде живеят и колко печелят.
— Няма нужда някой да ме издържа — отговори Лариса.
— Хайде, не започвай.
Още ли работиш в градската болница?
— Старша медицинска сестра съм в отделението.
— Е, и стабилността е постижение.
Той го каза с онзи тон, с който хвалят дете, че си е закопчало правилно копчетата.
Лариса вече се канеше да се отдалечи, но Павел не беше приключил.
— А синът как е?
Миша?
— Максим.
— Точно така.
Вече е на осем години?
Лариса бавно остави чашата със сок на перваза.
Павел си тръгна, когато Максим беше на четири месеца.
Отначало превеждаше по пет хиляди рубли, а после спря да отговаря.
Тя му писа няколко пъти: когато синът им се разболя, когато бяха нужни пари за изследвания и когато в училището поискаха да се плати униформата.
Отговор нямаше.
— На осем и половина — каза тя.
— Вече е голямо момче.
Поне издръжка получаваше ли?
— През първите шест месеца.
— А после защо не ми напомни?
Щом си мълчала, значи си се справяла.
Павел се усмихна подигравателно и намести скъпия си часовник.
На срещата вече беше успял да разкаже за строителната компания, апартамента в нова сграда и зимната почивка край морето.
— На чуждите хора трябва да им се напомня за едно дете — каза Лариса.
На бащата не би трябвало да се напомня.
— Само без тези лозунги.
Ти избра детето, аз избрах кариерата.
Всеки получи своето.
Той се отдалечи към компанията до сцената, а придружителката му се забави за секунда.
— Не го приемайте присърце.
Днес разказва на всички, че сам се е изградил.
Лариса облече палтото си и излезе.
Навън ръмеше.
До спирката имаше петнадесет минути, но тя не повика кола.
Телефонът в чантата ѝ вибрира няколко пъти.
Оксана пишеше, че Павел е грубиян и че Лариса не е трябвало да си тръгва заради него.
Лариса спря под козирката на затворена аптека и написа отговор.
„Изпрати ми номера на адвокатката, която помогна на сестра ти.“
Вкъщи Максим седеше в кухнята с разтеглена тениска и мажеше сладко върху хляб.
Учебникът лежеше отворен, но момчето гледаше в една точка.
— Баба каза, че си срещнала татко.
Лариса свали мокрото палто и седна срещу него.
— Срещнах го.
— Попита ли за мен?
Тя можеше да каже, че Павел се е интересувал от училището и тренировките.
Пет минути синът ѝ щеше да живее с добра новина.
После щеше да започне да чака обаждане.
— Обърка името ти — каза Лариса.
После си го спомни.
Максим прокара пръст по трохите.
— Значи изобщо не ме познава?
— Не те познава.
— Вовка казва, че татко си е тръгнал, защото съм бил лош.
Лариса придърпа дланта му към себе си.
— Ти не си виновен за нищо.
Той избяга от отговорността, не от теб.
— А ако поиска да дойде?
— Първо ще разбера защо.
На следващия ден след смяната Лариса седеше в тесния кабинет на адвокатката.
Беше донесла стария телефон, извлечения от картата и разпечатки на съобщенията.
В едното молеше за помощ за плащането на изследванията на Максим.
В другото посочваше адреса на болницата.
Павел беше прочел и двете, но не беше отговорил.
— Тези съобщения ще ни бъдат полезни — каза адвокатката.
Опитвали сте се да получите помощ.
Ще подадем искане за текуща издръжка и за предишния период, който успеем да докажем.
— Не искам да изглеждам като просякиня.
— Тези пари принадлежат на детето.
Не можете да се откажете от тях заради гордостта си.
Лариса прибра телефона в чантата.
Не трябваше да спори с адвокатката.
Трябваше да спори със себе си отпреди осем години, която беше решила, че мълчанието ще запази достойнството ѝ.
Две седмици по-късно молбата беше приета.
Павел се появи в болницата, преди още да е дошло уведомлението за датата на заседанието.
Чакаше до прозореца в края на коридора, където пациентите оставяха празните чаши след водата.
— Решила си да ме разориш?
— Не преувеличавай.
— Осъзнаваш ли колко може да поиска съдът при оборота на фирмата ми?
— Мен ме интересуват разходите за Максим, не оборотът ти.
— Ще превеждам по десет хиляди рубли.
Доброволно.
— Това не стига дори за училището, тренировките и лекарствата през зимата.
Павел понижи глас.
— Оттегли молбата.
Ще се запозная със сина си и ще започна да помагам.
Ще решим всичко без чужди хора.
Лариса извади химикалка от джоба си и я остави на перваза.
След нощната смяна пръстите едва я слушаха.
— В кой клас е?
— Във втори.
— В трети.
Как се казва треньорът му?
Павел отмести поглед.
— Не съм участвал в живота му.
Сега искам да поправя това.
— Тогава защо обвързваш срещата с него с оттеглянето на молбата?
— Защото с теб по друг начин не може да се постигне споразумение.
Лариса прибра химикалката обратно.
— Синът ми не е част от сделка.
Той си тръгна, като я предупреди, че ще съжалява.
Три дни по-късно Павел дойде пред училището.
Учителката не пусна Максим при него и се обади на Лариса.
Вечерта момчето вече знаеше кой е стоял пред портата.
— Защо не ми позволи да изляза?
— Защото той не може да те отведе без моето съгласие.
— Но аз искам да го видя.
Лариса подреждаше чистите му ризи на купчина и дълго изглаждаше един и същ маншет.
Да забрани всичко щеше да е по-лесно.
Тогава Павел нямаше да може отново да изчезне, а Максим нямаше всяка вечер да проверява телефона.
— Добре — каза тя.
Ще се срещнем в събота в кафене.
Аз ще бъда наблизо.
Павел дойде със скъп конструктор и говореше прекалено бързо.
Задаваше въпроси за училището, карате и любимите филми.
Максим отговаряше кратко, докато разговорът не стигна до автомобилите.
След половин час вече спореха кой двигател е по-добър.
— Хайде да отидем на хокей — предложи Павел.
Само двамата.
Максим погледна майка си.
— Първия път ще отидем заедно — каза Лариса.
После ще решим.
През следващите два месеца Павел идваше всяка неделя.
Купуваше неща на сина си, снимаше всяка среща с телефона и публикуваше снимките.
Под една от тях написа, че дълго се е борил за правото да вижда детето си.
Лариса прочете коментарите на непознати хора, които я наричаха отмъстителна бивша съпруга.
Вече беше започнала да пише отговор, но го изтри.
Вместо това запази публикацията и написа на Павел, че детето не бива да се обсъжда в интернет.
Той не отговори, но вечерта ѝ изпрати проект на споразумение.
В кафенето до съда Павел постави пред нея три листа и нова химикалка.
— Ще подпишем и аз сам ще плащам.
Без съдебни изпълнители и проверки.
Сумата беше значително по-висока от предложените по-рано десет хиляди.
Срещите с Максим трябваше да бъдат всяка седмица.
Лариса прочете всичко докрай, постави длан върху последния лист и почти се съгласи.
Синът ѝ вече чакаше неделите.
Съдът отнемаше силите ѝ, а на работа предстоеше проверка.
На гърба на втората страница с дребен шрифт беше посочено, че тя се отказва от претенциите за предишния период и предварително разрешава пътувания на детето в чужбина с бащата.
— Защо това е тук?
— Това е обикновена точка.
Можем да отидем на почивка.
— Без мен?
— Лариса, не прави сцени.
Аз съм му баща.
Тя побутна документите обратно към него.
— Препиши споразумението.
Премахни отказа от старите плащания и пътуванията без отделно съгласие.
— Тогава няма да има никакво споразумение.
— Значи ще се видим в съда.
Павел взе химикалката, почука с нея по масата и се усмихна.
— Мислиш ли, че съдът ще повярва на медицинска сестра, която с години е забранявала на бащата да вижда сина си?
Лариса извади телефона и отвори публикацията му.
— А тук си написал, че си започнал да се бориш за срещите едва след като подадох молбата.
Има дата.
Усмивката изчезна от лицето му.
Той издърпа листовете изпод ръката ѝ и си тръгна, без да допие кафето.
Съдът определи размера на издръжката, като взе предвид доказаните доходи, и отделно разгледа предишния период.
Павел се опита да представи преводите си като подаръци, но Лариса донесе кореспонденцията, в която сам ги наричаше помощ за издръжката на сина.
Присъдената сума не беше толкова голяма, колкото очакваше, но беше достатъчна, за да изплати дълга за изследванията и да не поема допълнителни нощни смени.
В събота Лариса заведе Максим в магазин за обувки.
Преди винаги започваха от рафта с намаленията и се разбираха, че ще пробва само два чифта.
Сега момчето само избра топли ботуши, но въпреки това първо обърна етикета с цената.
— Тези прекалено скъпи ли са?
— Пробвай ги.
Докато продавачът търсеше подходящия размер, Максим седеше на табуретката с един стар ботуш на единия крак и един нов на другия.
Лариса отвори банковото приложение, плати изследванията и остави остатъка в отделна сметка на сина си.
Не си купи ново палто.
Старото още я пазеше от дъжда, а съдебното решение не превръщаше парите на Павел в нейна награда.
След заседанието Павел я чакаше в коридора.
— Доволна ли си?
— Не.
Просто направих това, което трябваше да направя отдавна.
— Унищожи възможността отново да бъдем семейство.
— Предложи ми да се откажа от парите на Максим и да ти дам право да го извеждаш без моето съгласие.
Това не е семейство.
Той се отдалечи, без да се сбогува.
Първите плащания пристигнаха навреме.
Павел продължи да се среща със сина си и веднъж ги закара на областно състезание.
Максим зае трето място.
На връщане заспа на задната седалка, притиснал медала към гърдите си.
— Тримата се справяме доста добре — каза Павел.
Може би е време да спрем да воюваме?
— Аз не воювам.
— Тогава се върни.
Ще купя по-голям апартамент.
Ще напуснеш болницата.
Ще се занимаваш с дома и с Максим.
— Нямам намерение да напускам.
— Защо да ходиш на смени за жълти стотинки?
Лариса погледна спящия си син.
За миг си представи отделна стая за уроците му, лятна почивка и хладилник, чието съдържание не трябва да се пресмята до заплата.
— Ще помисля — каза тя.
Павел прие тези думи като съгласие.
Изпрати ѝ плана на апартамента, започна да носи хранителни продукти и предложи да ѝ издаде допълнителна карта към своята сметка.
Лариса се съгласи да се срещне с него още веднъж и дойде в ресторанта с въпроси, записани на лист.
— Заплатата ми ще остане ли в моята сметка?
— Ако така ще се чувстваш по-спокойна.
— Апартаментът ще бъде ли записан на двама ни?
— Купува се с парите на фирмата.
После ще го уредим.
— Ще обсъждаме ли разходите заедно?
— Големите.
За обикновените покупки ще получиш карта.
— С какъв лимит?
Павел остави менюто.
— Провеждаш интервю с бъдещия си съпруг ли?
— Засега не си ми съпруг.
— Отново тази подозрителност.
Предлагам ти нормален живот, а ти смяташ проценти.
Лариса сгъна листа на две.
— Не смятам проценти.
Проверявам дали ще ми остане правото да вземам решения.
— В едно семейство един човек трябва да отговаря за парите.
— Вече отговаряше.
През първите шест месеца.
Тя стана и излезе.
На улицата спря пред една витрина, обади се на адвокатката и я помоли писмено да подготви режим на срещите с детето.
Павел трябваше да се среща с Максим, без да може да използва тези срещи за натиск върху нея.
След това той пропусна три поредни недели.
Максим престана да пита дали телефонът е зареден, но по време на вечеря все още го оставяше до чинията си.
През онези месеци в живота на Лариса вече присъстваше Михаил.
Запознаха се в болницата, когато той доведе майка си за изследвания.
Не ѝ натрапваше съвети и не я разпитваше за Павел.
Веднъж помогна на Максим да поправи счупен модел на самолет.
Друг път дойде на състезанието и снима представянето със стар телефон.
Лариса му отказа два пъти, когато той предложи да заживеят заедно.
Третия път поиска ключовете от апартамента му и ги носи една седмица в джоба си, без да ги използва.
После му ги върна.
— Още е рано — каза тя.
— Добре — отговори Михаил.
Не бързам за никъде.
Осем месеца по-късно сключиха граждански брак.
Без голямо тържество.
На церемонията присъстваха Максим, майката на Лариса и Оксана.
Тя не съобщи на Павел.
Новият ѝ брак не отменяше бащинството му и не му даваше право да се намесва в дома ѝ.
През пролетта бившите съученици отново се събраха в същия ресторант.
Лариса не искаше да ходи, но Максим я помоли да мине за тортата, която Оксана беше поръчала.
Михаил трябваше да ги вземе по-късно след работа.
Павел видя Лариса до гардероба и пръв се приближи.
— Изглеждаш добре.
Явно паузата ти се е отразила добре.
— Каква пауза?
— Между нас.
Мислих много.
На Максим му липсвам.
— Липсваше му.
После престана да чака.
— Настроила си го срещу мен?
— Ти самият не идваше три месеца.
Разговорите около тях вече започваха да утихват.
Павел забеляза слушателите и заговори по-високо.
— Все пак сме семейство.
Рано или късно ще трябва да го признаеш.
— Ние не сме семейство.
— Не разсмивай хората.
Ти самата искаше да се върнеш.
— Проверявах дали можеш да бъдеш баща, без да купуваш правото да ме контролираш.
Не можа.
Павел се усмихна подигравателно.
— И какво сега?
Пак ли ще се преструваш на силна самотна жена?
Вратата на ресторанта се отвори.
Влезе Михаил, а след него Максим с кутията с тортата.
Момчето видя майка си и вдигна кутията по-високо.
— Мамо, успяхме навреме!
Михаил взе тежката кутия от него, постави я на най-близката маса и едва тогава се приближи до Лариса.
Павел забеляза пръстена на ръката ѝ.
— Кой е този?
— Съпругът ми.
— Докато аз се опитвах да върна семейството, ти си се омъжила?
— Ти се опитваше да си върнеш контрола.
Семейството го напусна преди осем години.
Павел погледна Максим.
— Тогава мога да спра да плащам.
Сега има кой да ви издържа.
Лариса извади от чантата си копие от утвърдения график за срещите и го постави пред него.
— Тук са най-близките дати.
Ако искаш да бъдеш баща, идвай навреме.
Моят брак няма нищо общо с твоите задължения.
— Ще те дам под съд.
— Давай.
Заедно с това ще обясниш защо престана да идваш веднага след като отказах да живея с твоята карта.
Павел стисна листа и погледна Максим.
— Идваш ли с мен?
Момчето се облегна с рамо на кутията.
— Днес мама има празник.
— Аз съм твой баща.
— Тогава ела следващата неделя.
Пише го тук.
Максим посочи листа в ръката на Павел.
Той отпусна пръстите си, внимателно изглади намачкания ъгъл и прибра документа във вътрешния джоб на сакото си.
Лариса не изчака отговор.
Хвана сина си за ръка, а Михаил отнесе тортата до масата.
Оксана вече преместваше чиниите, за да освободи място.
Късно вечерта Максим заспа на дивана с празничната си риза.
Михаил го зави с одеяло и отиде в кухнята да сложи чайника.
Телефонът на Лариса иззвъня кратко.
Павел беше написал, че ще дойде следващата неделя в единадесет часа.
Тя отговори само с една дума.
„Добре.“
На сутринта Лариса закрепи графика за срещите на хладилника до своите смени и тренировките на Максим.
