интересно

Животът в село Орехово приличаше на стара, избеляла от слънцето фотография — болезнено позната, избледняла, но затова пък не по-малко скъпа на сърцето.

Всяка сутрин се качвам на същия автобус – линия 12, до кафенето. Само аз, старото ми палто и тази тежка тишина. Хората говорят около мен.

Жегата на слънцето клони към залез, оцветявайки саваната в златисто-оранжеви тонове. Туристите се връщаха към лагера след дълъг ден на сафари, когато един

Студеният есенен вятър свиреше в венците от изкуствени цветя, карайки траурните панделки да треперят като души, неспособни да намерят покой.

В съседната стая се чу звън. Устиня преобърна тенджерата и побягна натам. Момчето объркано гледаше счупената ваза. — Ти какво направи? — извика стопанката

Бялата рокля се спускаше по фигурата на Мария като вълни от скъпа коприна. Тя стоеше пред огледалото и не можеше да повярва на щастието си.

Всяка вечер около 21:30 ги виждах. Стояха на автобусната спирка на улица Оук, треперещи дори през лятото. Хора, които са изпуснали последния автобус.

Съпрузите живееха много години в малък град, разделен от бурна река. Някога през нея беше построен стар мост, който отдавна беше в лошо състояние, но понякога

Дъщеря ми ме помоли да се погрижа за внука само за две седмици — уж била на спешна командировка. За мен това не беше проблем: обожавам момчето си и винаги

Баба Маня решила да умре. Беше петък, обяд, похапнала каша от просо, изпила я с мляко, изтрила устата си с престилка и, гледайки през стъклото на кухненския