В деня на сватбата ми баща ми седеше в най-отдалечения ъгъл на залата и упорито отказваше да стане. Отначало си помислих, че е уморен. Беше на седемдесет
— Веднага извади децата от носилката! Плащам ти да чистиш къщата. При звука на гласа на мъжа, застанал на прага, ръката на Лусине застина върху мраморния плот.
— Майка ти може да яде в кухнята. Тук няма място за всички. Свекърва ми го каза толкова спокойно, сякаш молеше да ѝ подадат солницата. Майка ми стоеше
— Мамо, под дивана има око. Петгодишната ми дъщеря го каза толкова спокойно, сякаш беше намерила изгубен молив. Излязох от кухнята, бършейки ръцете си с кърпа.
— Избирай, Мариам. Или майка ти напуска тази къща още днес, или аз повече няма да живея тук. Съпругът ми стоеше насред дневната с ръце в джобовете, сякаш
За няколко мига чувах единствено плача на сина си. Дъщеричката ми се размърда в прегръдките ми и аз инстинктивно я целунах по главичката.
— Остави детето тук и си тръгвай. Майка ми ми разказа всичко. От гласа на Арам синчето ми трепна и заплака. Притиснах го по-силно до гърдите си, без да
— Не мий чиниите, Наре. Една от тях ще трябва на полицията. Майка ми изрече тези думи толкова спокойно, че отначало помислих, че не съм чула правилно.
Съпругът ми се смееше на белия ми костюм, когато дъщеря ни се качи на сцената и каза: „Мамо, този път не си тръгвай.“ — Вижте кой е дошъл.
Когато синът ми изнесе от двора последния чувал с картофите, които бях събрала, снаха ми каза с усмивка: — От утре тук ще живеят други хора.